В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (15)

IIII IIII III

Кейт седя на пода в спалнята, докато музиката не спря.

Ръцете й трепереха малко, затова си запали цигара; дръпна си продължително, облегна глава на вратата и се озърна. Стаята й, като всички други в апартамента, беше елегантна и оскъдна, цялата в остри ъгли и голи прави линии. Детството й не беше оставило следи тук, растежът й не бе отбелязан на стената, липсваха петна, плюшени животинки или стари дрехи, нямаше модни плакати или постери. Зад прозореца не се ширеше ливада.

Когато беше на дванайсет, стаята й се струваше стерилна, сега се опита да прегърне простотата й. Да я въплъти. Голи стени, непоклатимо спокойствие.

Сред малкото украшения е сгъваема рамка с две снимки. Кейт я грабна от масата. На едната снимка тя, петгодишна, е застанала между баща си и майка си и ги е прегърнала. Над главата й Калъм целува съпругата си по слепоочието. Алис Харкър е красива — не просто хубава, както всички деца виждат родителите си, а очевидно, неотрицаемо великолепна, с целуната от слънцето коса и големи лешникови очи, които грейваха при всяка нейна усмивка. Снимката е направена два месеца преди Явлението.

Другата повтаря сцената. Заснета е в деня на завръщането им в град И. след примирието. Отново са заедно. Семейството се е събрало в едно цяло. Кейт прокара палец по лицата. Единайсетгодишна, пак е прегърнала родителите си, заедно след шест години раздяла. Шест години хаос и битки. Шест години тишина и мир.

Промените личат и по тримата. Кейт вече не е пухкаво дете, а луничава тийнейджърка. Майка й има малки бръчици, каквито се получават от смях. Баща й все още гледа Алис настоятелно, сякаш се бои, че ако отклони очи, тя пак ще изчезне.

Така и стана.

Ставай, Кейт. Трябва да тръгваме.

Слоун грешеше. Кейт копнееше да се върне в град И., жадуваше да остане.

— Нека да си ида у дома — шепнеше неведнъж. Умоляваше: — Искам да си ида у дома!

Именно майка й не успя да се приспособи.

Именно тя дойде да я измъкне от леглото посред нощ, със зачервени очи и размазано по бузата червило.

— Тихо, тихо, трябва да сме тихи!

Майка й я натика в колата.

— Къде отиваме?

Майка й влезе в насрещното движение.

Майка й заби колата в бетонния парапет.

Майка й умря с глава върху волана.

И след катастрофата именно баща й не можеше да гледа Кейт. Тя изплуваше от сън и потъваше в него, будеше се, колкото да го види да стои на прага и само за да осъзнае, че изобщо не е той, просто чудовище с тъмни кости и червени очи, и твърде зъбата усмивка.

И когато най-сетне се почувства по-добре, именно баща й я отпрати. Той погреба майка й, а после и нея. Не в земята, а във „Фишър“. В „Далоуей“. В „Лейтън“ и „Пенингтън“, и в „Уайлд Прайър“, и в „Света Агнес“.

В началото Кейт умоляваше и хленчеше да се прибере у дома и да си остане тук, но с времето престана. Не защото спря да го желае, а защото осъзна, че молбите не минават пред Калъм Харкър. Той ги възприемаше като знак за слабост. Така дъщеря му се научи да заравя всичко, което я прави слаба. Всичко, което я уподобява на майка й.

Кейт погледна към рамката със снимките върху нощното шкафче и сведе очи към дланите си. Дробовете я боляха от дима, ала ръцете й бяха спрели да треперят и тя се взря в изцапалата ги черна кръв не с ужас, а с мрачна решителност.

Беше дъщеря на баща си. Харкър.

И щеше да направи необходимото, за да го докаже.