В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (29)

III

— Само за протокола — обади се Огъст, докато се спускаха по тръбите и решетките в дълбините на тунела на метрото. — Смятам идеята ти за ужасна.

— Малчаите мразят корсаите — обясни Кейт и се пусна да падне последния метър до дъното на тунела. — И от видяното дотук съдя, че чувствата им са взаимни.

— Ами хубаво. — Огъст тупна на земята до нея. — Сънаите не са любители и на двата вида.

— Ти поиска да ме придружиш — напомни Кейт, тайно облекчена заради това — идеята да дойде тук сама направо я поболяваше. Рамото я болеше при всяко вдишване, а Огъст може да беше чудовище, но поне не я искаше мъртва. Тунелът беше опасно тъмен — слабата светлина на уличното осветление се процеждаше през металните капаци отгоре, а на равни разстояния по стените му висяха аварийни крушки. Не бяха ултравиолетови, нито дори флуоресцентни — просто квадрати, излъчващи приглушено червено сияние.

Под краката им подът не беше плътен; по средата и покрай стените в мрака зееха процепи. Огъст ритна едно камъче през ръба и то пада, пада, пада в течение на цели три секунди, преди да се чуе плисване.

— Какво има там долу?

Кейт извади ултравиолетово фенерче от раницата си и го включи. Насочи лъча в процепа. Далеч долу под тях шаваше широка ивица вода.

— Прилича на река… — Тропна с крак по бетона. — Според мен навремето това е било мост.

Огъст понечи да каже нещо, но Кейт рязко се обърна, а лъчът проряза през тунела плътна черта от компресирана светлина. Дясното й ухо не засичаше нищо, освен фонов шум, с лявото обаче различаваше далечно шумолене на сенки, стържене на нокти по бетон и постоянен шепот. Съдейки по изражението на Огъст, и той ги беше чул.

Бий чупи съсипи плът кръв кост бий чупи…

Носеха се слухове, че корсаите разкриват тайни, че безумният им шепот придобива смисъл точно в мига преди да те убият. Според друга версия просто повтаряха греховете, които са ги породили, шептяха злодейства, имитираха зловещи звуци на стържещ в кожа метал, чупене на кости, приглушени писъци.

Сега не беше моментът да губи самообладание. Кейт се съсредоточи върху дишането си, напомни си, че корсаите се хранят със страх. Обърна се с лице към тунела, лъчът на фенерчето задълба в чернотата и тя се опита да се съсредоточи в центъра, в най-тъмното място, което започваше да се движи.

— Аз съм дъщерята на Калъм Харкър — извика тя в тъмното.

Харкър, Харкър, Харкър, отвърна ехото.

А сетне думата бе подета и разнесена и когато се върна, прозвуча различно.

— Не наша Харкър, Харкър, Харкър.

Кейт потръпна, пребори порива да отстъпи назад и остана втренчена в мястото, където свършваше лъчът й и започваше царството на сенките.

Огъст беше коленичил до нея и отвори калъфа си.

— Да нямаш там друго фенерче? — попита тихо момичето.

— Не — отвърна той. — Имам нещо по-добро… — И вдигна цигулката. — Освен това нали каза, че искаш да ме чуеш как свиря?

Тя си спомни странните акорди и как съскаха малчаите, дърпаха се и прикриваха ушите си, и странното спокойствие, което я бе затрупало като сняг.

Междувременно червеното сияние на тунела хвърли отблясъци върху зъби и нокти и мракът кипна.

— Помниш ли, че казах колко лоша е идеята? — промърмори Огъст, сложи ремъка на калъфа и го преметна през рамо.

— Добрата новина — отвърна Кейт, стиснала фенерчето. — Е, че според мен няма да кажат на Слоун, че сме тук.

— А лошата? — попита момчето и намести цигулката под брадичката си.

Кейт завъртя фенерчето в дъга — разнесе се пърхане като от крила, а корсаите се разделиха и престроиха.

— Лошата новина е, че не се радват особено да ни видят.

Тя пак замахна и лъчът сигурно попадна най-сетне върху главата на някое от съществата, понеже една сянка изпищя и се катурна напред от гмежта, белите очи угаснаха, а зъбите се посипаха на влажния под като разпилени камъчета.

— Сега е моментът — отряза Кейт, докато корсаите трополяха и съскаха.

— Не можеш да припираш изкуството. — Огъст прокара лъка по струните. Мракът се втурна към тях като влак, разцепваше въздуха и точно когато Кейт се поддаде и направи крачка назад, спътникът й най-сетне започна да свири.

Едничка звучна нота се понесе през тунела и всичко спря.

Звукът вибрираше във въздуха, а докато той извлече втора, сетне и трета нота, акордите се споиха при появата си. Музиката, като същинско острие, се вряза в мрака. Мелодията звънтеше през главата на Кейт и корсаите отстъпиха вкупом, прогонени сякаш от плътен, широк лъч. Съскаха, все едно са пара, и се разделяха, и отстъпваха под напора на музиката, а момичето усети, че и нейните мисли се разпиляват, главата й се върти с нотите, както бе станало в „Колтън“.

Тук, в мрака, тя дори виждаше музиката. Бродираше въздуха като нишки от слънчеви лъчи, панделки цвят, които се усукваха, навиваха и отблъскваха сенките. Кейт се олюля, внезапно замаяна, и краката й се заковаха за пода. Не можеше да помръдне, нито да отклони очи. Сетивата й се оплетоха в акордите, а мелодията изпълваше главата й и поглъщаше полезрението й.

И тогава сведе очи и видя, че и тя самата сияе, странна бледа светлина се надигаше към повърхността на кожата й. Тя се възхити на начина, по който светлината се местеше с нея, танцуваше като пара, нищо че беше под повърхността. Приличаше на сребро и дим, пулсираше леко в ритъм със сърцебиенето й.

Животът й ли беше това?

Или душата й?

Някъде отдалеч я достигна гласът на Огъст, тих и сладък, и се вплете през музиката:

— Хайде, Кейт.

Музиката пресекна, изчезна и остави само отгласи, а той посегна към ръката й и в този миг тя намери достатъчно здрав разум да се уплаши.

— Недей. — Опита се да се дръпне, преди той да открадне душата й. Беше твърде бавна, но когато пръстите му се вкопчиха около китката й, не последва нищо.

— Всичко е наред — увери я Огъст сухо. — Не мога да те нараня…

Кейт погледна към мястото, където кожата му се долепяше до нейната — сребърната светлина сякаш се огъваше около пръстите му като вода около камък.

— Трябва да стоиш плътно до мен… — Той издърпа дланта й до ръба на сакото си и поде отново песента, преди последните пипала на музиката да се разсеят във въздуха. — Следвай ме!

Всъщност Кейт вероятно щеше да го последва и през ръба на бездна, стига той да не спираше да свири. Думите излязоха от устата му и се преплетоха с мелодията, превърнаха се в истински, въплътиха истината. Двамата тръгнаха през тунела, подвижен център на сфера от мелодия и светлина. Мислите на Кейт потънаха. Тя се опита да изплува на повърхността, която все се отместваше на една ръка разстояние. Така се чувстваш в мига между будуването и съня — невъзможно е да удържиш мисълта си. Не удържаш нищо. Сега беше същото.

Ала Кейт се удържа за Огъст.

Мракът оредя с приближаването им до станция, тунелът се разгърна в сводест таван и два перона. Плочките блестяха като зъби — в тях се отразяваше светлината от песента на Огъст.

„Кастър уей“ проблясваше в призрачното сияние на табелата. Насочваха се на североизток.

Тунелите на метрото се стесняваха и разширяваха, и се стесняваха пак при сливането и разделянето, и повторното сливане на релсите. Двамата подминаха депо с тъмни вагони, изключени от мрежата до сутрешната смяна.

Кейт не беше сигурна колко дълго продължи мелодията. Не успяваше да удържи минутите, чувстваше се как говори и устата й образува думи, усещаше ги да се изсипват от устните й, но не чуваше собствения си глас, само музиката, а Огъст, дори и да забелязваше словесния поток, не отговаряше и не се обръщаше. Вървеше с отметната глава и вирната във въздуха цигулка под брадичката и не спираше да свири.

Това не беше момчето от трибуните, не беше и онова, което се бе затворило в себе си в колата на Кейт. Не беше и онова, което кашляше черна кръв на плочките, не беше и вързаното за полуразрушената стена.

Сега я предвождаше един съвсем различен Огъст Флин.

Самоуверен.

Омагьосващ.

И Кейт усети устните си да образуват и тези думи, но я прекъсна остро иззвънтяване — една от струните на цигулката се скъса. Огъст изгуби ритъм, а лицето му пламна от паника. Пак засвири и мелодията се завърна, все така омагьосваща, в нея обаче нещо бе… изтъняло. По-малко нишки светлина се увиваха около двамата и когато сиянието се засили, по лицето на спътника си Кейт видя изписана тревога.

После, твърде скоро, се скъса втора струна. Огъст затаи дъх. Сега звукът беше забележимо по-слаб. Кейт усети присъствието му да се оттегля от ума й и остана с чувството, че това е лош знак.

— Огъст… — намекна му тя предупредително.

— Никога не свиря толкова дълго — обясни той, присвил съсредоточено очи. — Мелодията ми се нуждае и от четирите струни.

Кейт ясно виждаше напрежението в последните две — на мястото, където лъкът се срещаше с тях, избликваше светлина, все едно бяха нажежени. Нишките във въздуха започваха да гаснат и мракът — както и тварите, които живееха в него — да прииждат по-близо.

Тунелът пред двамата се разгръщаше в поредното пещерообразно пространство. В средата проблясваше силует. Не ококорен, не зъбат — скоро различиха металните ръбове на вагон от метрото.

Нещо задраска стените на тунела зад гърба на Кейт, скърцането се вряза през пресекващата песен на Огъст. Момичето не се обърна. Нямаше да си позволи да се обърне. С нищо нямаше да си помогне, ако види пълчищата корсаи. Само щеше да овеществи кошмара.

— Кейт… — поде Огъст точно преди да се скъса третата струна.

— Да?

— Тичай!