В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (36)

IIII IIII

На таблото мигаше лампичка. Дългите светлини все още работеха.

Останалата част от колата беше мъртва.

— Мамка му — промърмори Кейт.

— Кейт! — скръцна със зъби Огъст. — Какво й е на колата?

— Свършихме бензина — отвърна момичето, отваряйки вратата. Докато спътникът й слезе и застана до нея, тя вече ровеше в багажника.

Нощта беше прохладна, но недостатъчно, за да смекчи треската.

— Не можа ли да избереш кола с пълен резервоар?

— Съжалявам, бях малко заета. Опитвах се да не умра… — Кейт изстена, недоволна от себе си. — Всичко е наред — допълни и извади ултравиолетово фенерче.

— Какво му е наред? — С всяко вдишване гневът се разгаряше в гърдите на Огъст.

— Ще намерим кола — отвърна Кейт с пресилено спокойствие, сякаш това щеше да им помогне.

Сънаито й се нахвърли:

— Да виждаш коли наоколо?

— Какво, по дяволите, ти става? — сопна му се тя в отговор.

Той отвори уста да каже „нищо“, ала не можа, а нуждата да крещи се бореше с потребността да удря, затова се извърна и се отдалечи, стараеше се с всяка стъпка да уравновесява все повече дишането си, да успокои сърцебиенето си, наясно, че паниката само ще разпространи болестта по-бързо.

Закрачи по линията светлина по ръба на шосето. Не отиваше целенасочено някъде, просто се движеше.

Умът властва над тялото.

Зарови пръсти в косата си и се взря в тъмното. Намираха се насред нищото. Светлините от град И. представляваха само призрачно отражение под далечните облаци и нощта наоколо беше черна като катран. Преди няколко километра подминаха подобие на крепост. Не изглеждаше гостоприемна. Нейде в далечината отекна стрелба като далечна гръмотевица и Огъст не разбра дали е истинска, или са призраци в главата му.

Гладът опъваше мускулите му и пееше в костите му, усещаше го като животно, което се опитва да издере с нокти път навън.

Трябваше да изяде онзи мъж в гаража — щеше, ако му се беше отдала възможност — но за негов потрес, той не се оказа убиец. Какъв беше шансът от всички хора на Харкър, Слоун да прати подире им невинен? Дали малчаито знаеше, че сънаи се хранят само с грешници? Или беше извадил лош късмет?

След няколко дълбоки вдишвания, Огъст овладя гнева си. Обърна се към колата и видя Кейт, скръстила внимателно ръце, да стои облегната на вратата откъм шофьора. Видимо се бореше със студа. Той самият не го усещаше, не и през треската.

— Ето. — Той остави калъфа на цигулката на земята и си свали сакото.

— Няма нужда — отвърна Кейт, ала Огъст вече я загръщаше. Усети как тя се отпуска под топлината.

Малко по-дълго задържа ръка на здравото й рамо. Нещо в допира — непринуден и закотвящ — му помогна да се уравновеси. Огъст понечи да се отдръпне, ала Кейт го улови за пръстите. Очите й бяха потъмнели и по разтворените й устни ставаше ясно, че иска да каже нещо, но изрече само:

— Ръката ти гори.

Огъст преглътна и се освободи, колкото се може по-нежно. В същия момент забеляза нещо да примигва в небето над главата на Кейт. Вдигна поглед и затаи изумено дъх. Нощта беше ясна и небето — пълно с точици светлина.

Момичето проследи погледа му.

— Какво? — измърка. — Не си ли виждал звезди досега?

— Не — отвърна той тихо. — Не и такива…

Небето гореше. Огъст се зачуди дали Илса някога е виждала звездите — не черните татуировки по кожата й, а истинските, така странни и съвършени. Една се стрелна по небето с опашка от светлина.

— Някъде четох, че хората са направени от звезден прах — каза Кейт.

Огъст откъсна поглед от небето.

— Така ли?

— Може и ти да си направен от него. Също като нас.

Въпреки всичките си страдания, той се усмихна.

 

 

Усмивката му беше спечелена с много труд, но си струваше.

А после изведнъж изчезна, Огъст потрепери и потърси опора в колата. Разтресе го силна тръпка; тремор нахлуваше от крайниците му към сърцевината.

Кейт се засуети около него безпомощна.

— Какво не е наред?

— Няма… няма ми нищо — каза момчето.

— Глупости.

В отговор Огъст показа гърдите си и тя видя оттам да струи светлина — не беше ярка, но гореше като запаленото огънче на цигара. Прокара черта, червена като жарава, и бързо потъмня до черно. Нова чертичка. Нов ден.

— Колко станаха?

Огъст още трепереше, ала когато вдигна очи, в тях гореше искрата на суров триумф.

— Четиристотин двайсет и три.

В същия миг в мрака грейнаха фаровете на камион, появиха се откъм град И.

Кейт размаха ултравиолетовото фенерче и за нейно облекчение камионът намали и плавно отби на банкета. Беше с ремарке, видимо укрепен за пътуване през Пустошта; обков от железни решетки предпазваше предницата и корпуса му, облепените прозорци бяха куршумоустойчиви. Няколкото драскотини по протежение на каросерията едва ли бяха причинени от корсаи. Чудовищата се целеха в хора. Хората се целеха в припаси.

Кейт пъхна орнаментирания сребърен медальон под блузата си и се качи на стъпенката на камиона, а стъклото откъм пътника се спусна един пръст.

— Какво, да му се не види, правите тук, деца? — попита шофьорът. Беше на средна възраст и имаше обветрения, спаружен вид на човек, прекарал твърде голяма част от живота си на ръба.

— Проблеми с колата. — Кейт го озари с най-широката си усмивка. — Ще ни хвърлите ли донякъде?

Шофьорът плъзна поглед към Огъст и тя се опита да го види с неговите очи, просто кльощав юноша с калъф за музикален инструмент, преметнат през рамото.

— Накъде сте тръгнали?

Кейт кимна към пътя от град И. Замисли се за момент за името на най-източното предградие.

— Луисвил.

Шофьорът поклати глава.

— Това е от другата страна на Пустошта. По-добре се опитайте да хванете кола обратно за столицата.

— Малко по-назад видяхме някакво градче — отвърна Кейт с почти театрална наивност. — Дали е разумно да тръгнем натам?

Шофьорът се намръщи.

— Ако се опитате да влезете във форта нощес, чисто и просто ще ви гръмнат… — Той прокара пръсти през късата си коса. — Дявол го взел!

Не носеше медальон. Кейт преглътна, после изхлузи своя през глава.

Солидната тежест на среброто действаше успокоително. Не искаше да го дава никому, ала не можеше да остане и тук, на банкета на шосето. Вдигна го към шофьора.

— Виж, не искаме да ти причиняваме неприятности. Нямаме много пари, но ако поне ни хвърлиш някъде в нужната посока, ще ти дам този накит…

Шофьорът се ококори и Кейт разбра, че вече го е спечелила. В крайна сметка, медальонът на Харкър носеше сигурност — сам по себе си луксозна стока, далеч по-ценна — и по-скъпа — от камион, къща и живот.

Шофьорът сграбчи среброто.

— Качвайте се.

Момичето се покатери на предната седалка, а Огъст се настани на задната, която изглежда служеше и за легло. Преплете пръсти и сведе глава. Кейт не беше идиотка. Нещо явно не бе наред. Ала всеки път, когато го питаше, той направо побесняваше, все едно тя влошава ситуацията. Стори й се болен. Боледуват ли чудовищата? Или само огладняват? Преди колко време се беше хранил?

— Вижте, не съм в бизнеса с контрабанда на бежанци, ясно? — предупреди шофьорът. — Камионджия съм. Стигам само до предградията. Ако търсите начин да минете границата, не мога да ви помогна.

— Няма нищо — успокои го Кейт. — Не се опитваме да излезем.

— Тогава какво, да ви вземат дяволите, правите тук на открито в тъмното?

Колкото и странно да беше, тя почти му каза истината. Думите направо се надигнаха в гърлото й, право от мислите и през устата, прииждаха бързо, наложи й се да си прехапе езика, за да ги спре. Какво беше казал Огъст за сънаите и истината? Стрелна го с поглед, ала той седеше прегърбен, облегнал лакти на коленете, и се взираше в пода.

— Заради бас е — продължи Кейт. — Бяхме цяла компания приятели.

— Тази вечер имаше концерт — добави Огъст от задната седалка. — В края на Зелената зона.

— Аха — използва подсказката му момичето. — Приятелите ни се обзаложиха на двайсетачка, че няма да подкараме през Пустошта след края на концерта. Четирийсет, ако донесем нещо от предградието от другата страна. Каквато съм глупачка — допълни тя, — не погледнах резервоара.

Шофьорът поклати глава.

— Хлапешка работа! — Вече изкарваше камиона обратно на шосето. — Имате прекалено много свободно време и твърде малко здрав разум… — На оголената му дясна ръка под навития ръкав се виждаха няколко ужасни белега. От корсаи. — Ще ви закарам само до следващата спирка за камиони. Безопасна е, поне доколкото е възможно по тези места. Оттам нататък сами се оправяйте с връщането в зелената зона.

Кейт кимна.

— Върши ни работа. — Тя погледна Огъст. Ала не видя лицето му, потънало в сянка.