В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (28)

II

Кейт се наведе напред, отлепи се от стената и се метна през близо двуметровия процеп между къщата в ремонт и покрива на една ниска сграда. Тупна, препъна с две-три крачки и хукна, без дори да поглежда през рамо. Посланието й беше ясно: не изоставай или върви по дяволите. Огъст си пое дъх, стисна калъфа с цигулката и скочи. Приземи се отвъд ръба на покрива, пързулна се и трескаво се изправи точно когато Кейт изчезна зад някаква покривна конструкция. Той я последва и когато зави зад ъгъла, тя го хвана за рамото и го притисна към стената до нея, извън видимост.

— Често ли правиш такива неща? — прошепна той. — Скачаш между сгради, търчиш по покриви…?

Кейт вдигна русата си вежда.

— Ти — не, така ли? — Почти се усмихна или беше гримаса?

Когато се наведе напред, Огъст видя на рамото й назъбената рана, оставена от малчаито.

Той огледа сградите.

— Къде се намираме?

— Външния край на червената зона.

— Имам точка за достъп близо до Шева. Ако успеем да се прехвърлим в Южния град…

— Ние ли? — Кейт отвори капандурата на покрива и тръгна надолу по стълбите. — Ти ме спаси. Аз те спасих. Както го виждам, квит сме.

Огъст се намръщи.

— Няма да те изоставя.

— А аз няма да ида при Флин.

— Можем да те защитим.

Кейт се изсмя, само че смехът й беше студен.

— О, сигурна съм.

Той я последва надолу по стълбите.

— Добре, не ми се доверявай, но тук не е безопасно.

— Никъде не е — отсече тя, истината напираше. — Не мога да се прибера. Харкър Хол е в центъра на червената зона и независимо дали баща ми е там, Слоун също ще бъде и…

Огъст долови мирис на кръв и залепи длан върху устата й, накланяйки глава към улицата. Кейт понечи да възрази, но явно прочете отговора, изписан в очите му, понеже млъкна. Той се напрегна в опит да различи гласовете.

— … не е в сградата…

— … извикай го…

— … провери камерите…

— … сигнал…

Огъст и Кейт стояха на стълбището, абсолютно неподвижни. Най-после гласовете заглъхнаха и се сляха с бръмченето на двигатели и другите градски отгласи. Той отпусна длан, а момичето избърса челото си с ръкав.

— Какво си казаха?

— Дай ми телефона си.

Тя извади мобилния от джоба си и му го връчи. Огъст го сложи на стъпалото и го смачка с ток.

Кейт се намръщи и прошепна:

— Беше ли наложително?

— Няма да навреди — прошепна той в отговор. — Всичко в Северния град ли е под наблюдение?

Кейт кимна.

— Камери на почти всяка пресечка.

— Почти ли?

Тя му смигна.

— Има някои изключения.

— Знаеш, предполагам, всичките?

Кейт вдигна вежда.

— Разполагах само със седмица.

Огъст се обезсърчи. Устните на събеседничката му трепнаха в съвсем лек намек за усмивка, уморена и остра като нож.

— Прегледах обаче камерите в червената зона.

Момчето се въодушеви.

— Ако искаш да избягаш, няма да те спирам, но първо ми помогни да намеря друг телефон.

 

 

Слънцето потъваше под хоризонта и градът започваше да се обезлюдява. Не като в Южния, където всичко беше заковано и хората се гушеха в бронираните си черупки, но дори и тук улиците се изпразваха; останалите без защита от Харкър се насочваха към дома, а дори притежателите на медальони влизаха на закрито. Ресторантите и баровете гъмжаха от народ, достатъчно храбър да излезе, но не и да се мотае по тротоарите. Следователно двамата бегълци, макар и да избягваха камерите, изпъкваха във всеки момент, прекаран на улицата.

Огъст последва Кейт през плетеница от улици до едно близко ресторантче.

Тя се насочи право към тоалетната и излезе след няколко минути, облечена в чужди дрехи и с чужд мобилен телефон в ръка. Върна на спътника си сакото на „Колтън“.

— Дано нямаш нещо против, малко съм го окървавила.

Огъст сбърчи нос.

— Благодаря! — И го навлече над ризата си. Кейт му подаде мобилния и двамата се свряха в тъмния коридор между кухнята и масите, встрани от полезрението на ресторантската камера, докато той набираше номера.

След две позвънявания му вдигнаха.

— Армията на Флин.

Отговорът го стресна. Беше свикнал да се обажда от своя телефон, който го прехвърляше право на семейната линия. Бяха отработили този метод заедно с всички други възможни защитни и обезопасителни линии още преди да тръгне на училище.

— Флин — каза Огъст.

— Код?

— Седем единайсет три.

— Статут?

— Червено.

— Задръж.

Отсреща настъпи тишина и момчето започваше да се притеснява, че обаждането е прекъснало, но най-после чу щракване и сетне гласа на Хенри, писклив от притеснение.

— Огъст? Огъст, ти ли си?

Сърцето му се сви.

— Аз съм, татко.

При тази дума по лицето на Кейт пробяга сянка.

— Къде си? Какво става? Добре ли си?

— Добре съм, но имам проблем и трябва да…

— Огъст — намеси се друг глас. Лио.

— Лио, в момента искам да говоря с Хенри. Върни му слушалката.

— Сам ли си? — Гласът на брат му беше тих и твърд, волята му — непробиваема като стена.

Отговорът се изтърколи сам, преди Огъст да успее да го спре.

— Не.

— Кой е при теб?

— Кейт — отвърна той и се помъчи да се съсредоточи. — Лио, слушай, днес някой се опита да я убие в „Колтън“. Убиха и други хора. Бяха двама малчаи, стараеха се обаче да изглежда, все едно сме били ние. И двамата успяхме да се измъкнем, но те все още я търсят и мисля, че…

— Остави я.

Репликите на Огъст заседнаха в гърлото му.

— Какво?

— Остави я и се прибирай.

— Не. Няма да го направя.

Чу Хенри да казва нещо на заден фон и отчаяно му се прииска Лио да върне слушалката на баща му, но другият сънаи продължаваше да говори:

— Действал си извън границите на заповедите и си компрометирал прикритието си. Самоличността ти вече е очевидно разкрита, така че сега приоритетът ни е да защитаваме теб.

— А какво ще стане с нея? — тросна се Огъст. Усещаше фокусирано внимание на Кейт върху себе си.

— Ти си по-важният — уточни Лио гладко. — А сега къде се намираш?

Въпросът удари Огъст право под лъжичката. Наложи му се да отдръпне телефона от бузата си, за да се сдържи да не отговори. Застави се да напълни дробовете си с въздух. Не искаше да споделя с брат си и не беше съвсем сигурен защо.

— Къде. Се. Намираш? — повтори Лио; търпението се изпаряваше от гласа му.

Огъст сведе глава и стисна зъби, но усещаше как отговорът дере път през гърлото му, затова затвори.

— Какво, по дяволите, беше всичко това? — попита Кейт, докато той се взираше в телефона. — Огъст?

Той поклати глава. Нещо в гласа на Лио никак не му бе харесало. Сети се как брат му говореше за Кейт, сякаш тя заслужава да страда заради престъпленията на Харкър само защото му е дъщеря. Сякаш престъпленията се предават като наследствено заболяване.

— Не мога да те отведа на Юг — каза мрачно.

— Страхотно — заяви Кейт и грабна телефона от ръката му. — Е, с това приключихме.

Само че не бяха. Нищо не беше приключено. Всичко се разпадаше и губеше смисъл.

Огъст затвори очи да си прочисти ума и чу Кейт припряно да пише нещо в телефона.

— Какво правиш?

— Трябва да пратя съобщение на татко, да го осведомя, че е било капан.

— Ами ако Слоун го види?

Кейт показа на Огъст екрана. Изпълваше го каша от числа с разпръснати между тях наклонени черти.

— Когато се върнахме в града веднага след примирието, той ме научи на един шифър.

— Това е… мило?

— Хей, деца — обади се една сервитьорка, — или си поръчайте нещо, или си вървете.

— Разбира се — увери я Кейт. — Просто чакаме един приятел.

Сервитьорката едва ли й повярва, но ги остави на мира.

— И какво пише там? — полюбопитства Огъст. — В съобщението ти.

— Отвлечена от свиреп сънаи. Незабавно започни война от мое име!

Огъст се намръщи. Звънчетата над входната врата се обадиха.

— Спокойно, просто името ми и номерът на този мобилен…

Мирисът и звукът удариха сънаито едновременно. Дъхът му секна.

— Към кухнята.

— Какво? — попита Кейт и изключи джипиеса на телефона. — Гладен ли си?

Огъст поклати глава. Прошепна:

— Тръгни към кухнята!

Из ресторанта се разнасяха възгласи. Кейт се извърна към звука, но Огъст я дръпна назад в коридора.

— Всички вие. — В основната зала се разнесе глас като мокри търкалящи се мраморни топчета. Малчаи. — Моля, останете по местата си.

— Не е редно да влизате тук — обади се управителят. — Имаме сделка и…

Разнесе се ясното изхрущяване на счупена шия.

Застъргаха столове и отекнаха приглушени викове, хората се занадигаха.

— Спрете — нареди малчаито. — Сядайте. Долу.

Огъст се прокрадна още крачка към кухнята. Калъфът на цигулката му се удари в сгъваема маса и замалко да я събори, но Кейт се метна и я улови за ръба, преди да падне. В мига на минаването им през кухненската врата, Огъст се обърна и застопори дръжката й с първия попаднал му под ръка кухненски прибор.

— Хей! — извика готвач с тътнещ глас. — Не може да влизате тук!

Звукът отекна в неръждаемата стомана, а Огъст сграбчи Кейт за ръката и хукна. Стигнаха задната врата точно когато първият малчаи се удари във вратата откъм ресторанта. Барикадата удържа достатъчно дълго, за да изскочат на пресечката отзад.

— Не можем да останем тук. — Кейт се заоглежда за камери.

— Има ли изобщо място, където можем да останем? — попита Огъст и избута един контейнер за боклук пред вратата.

Кейт поклати глава, но вече го дърпаше да излезе от пресечката и да мине зад ъгъла — целеше да остане колкото се може повече място между тях и ресторанта. Стигнаха улицата, тя хвана под ръка Огъст, придърпа го към себе си и се сгуши в него. Той се стресна, но не се отдръпна. В началото не разбра тактиката й, обаче бързо се усети. По улицата се движеха само двойки или хора на групи и двамата вече нямаха вид на бягащи смутени тийнове, а изглеждаха като млада двойка. Погледите не се спираха върху тях, а по-скоро се отклоняваха.

Огъст се приведе леко над спътничката си, сякаш да я прикрие от вятъра.

— Трябва да се махнем от червената зона, преди да се чуя с татко — заяви Кейт.

Ние, забеляза момчето.

— И как очакваш това да стане?

— Не знам — призна Кейт и се сгуши в него. — Всички сгради в Северния град са оборудвани с камери и скоро по улиците ще гъмжи от малчаи, и само Господ знае колко от тях сега работят за Слоун…

Изведнъж тя млъкна.

— Какво има?

Кейт се обърна ококорена.

— Малчаите работят за Слоун.

— Не го ли бяхме установили?

— Да, но това ще рече, че е достатъчно да се озовем на място, където малчаите не биха стъпили…

Огъст отвори уста да попита къде в Северния град не би отишъл един малчаи, но после проследи погледа на Кейт, сведен към асфалта под краката им и към струйката пара, която се вдигаше от решетката на улицата.

— О, дявол да го вземе!