В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (12)

IIII IIII

Докато вратата на кабинета на Харкър най-сетне се отвори, слънцето беше напълно залязло и последните останки от светлина озаряваха небето като клада. Кейт още седеше зад кухненския плот, не толкова от академично старание — домашното й беше написано — колкото от инатлива решителност да присъства при появата на баща си. Той я избягваше цяла седмица, още откакто черната кола я бе оставила рано призори.

При първото им сбогуване — тя беше на пет и градът се само разкъсваше — Харкър я качи с майка й в колата, а Кейт ридаеше, понеже не искаше да тръгва. Той я хвана за брадичката и каза:

— Моята дъщеря не плаче.

И тя спря, незабавно и начаса. След примирието той се върна и първото, което й каза, беше:

— Накарай ме да се чувствам горд!

Незнайно как, тогава тя го подведе. Сега Кейт беше отново тук и този път нямаше да се провали.

Думите на Шарлът отекваха в ушите й:

Той не понасял да я гледа.

Не беше вярно. Просто още не я разбираше — тя не беше малкото момиченце, отпратено от него преди дванайсет години, което пускаше буболечки на свобода, вместо да ги убива, и се боеше от мрака. Не беше момиченцето, върнало се преди шест години, което плачеше, когато сънуваше кошмари, и му призляваше от вида на кръвта. Не беше слаба като майка си, нямаше да се пречупи и да опита да изчезне посред нощ.

Тя беше дъщеря на баща си.

Кейт стоеше напълно неподвижна до плота, извърнала глава така, че да чува как отекват тежките стъпки на баща й по паркета. Отдалечаваха се в обратна посока, вместо да вървят към нея. Вслуша се в звука на повикания асансьор, той изстърга при пристигането, после се спусна със съскане. Накрая затихна, Кейт се изправи и се обърна да последва Харкър, ала завари Слоун, блокирал вратата.

Навън вече беше тъмно и малчаито изглеждаше по-реално, солидният му облик изправяше на нокти. Скелетът му изпъкваше като синина под кожата, а зъбите му изглеждаха по-дълги, остри и сребристи на върховете.

— Гладна ли си?

Кейт поклати глава.

— Къде отиде той?

— Кой? — попита малчаито и присви червените си очи. Работата му определено не включваше да й бъде бавачка.

— Харкър така ли те кара да си прекарваш времето? — пробва се момичето.

— Нека поиграем една игра — отвърна Слоун дружески. — Кажи ми да ти се разкарам от пътя. Наречи ме чудовище, аз пък ще те обидя на „разглезено малко копеленце“ и ще се скараме. Ще бъде забавно. След края на спора ще хукнеш сърдита към стаята си и ще хлопнеш вратата като нормален тийнейджър.

Кейт му се усмихна студено:

— Не съм нормален тийнейджър.

Слоун въздъхна:

— Щеше да е твърде хубаво.

— Кажи ми къде…

Чудовището се метна напред и прикова Кейт към плота. Внезапното му нападение си беше чист удар под кръста, изкара й целия въздух.

— Долу, куче! — изръмжа тя и се опита да скрие страха в гласа си.

Малчаито не помръдна. Алените му очи я обхождаха.

— Не виждаш ли — прошепна. — Харкър не те иска тук.

— Няма откъде да знаеш…

— Знам, разбира се! — Едничък студен пръст се допря до бузата й. Нокътят беше заострен като игла.

Кейт преглътна, но не отстъпи.

— Вече не съм дете.

— Винаги ще си останеш нашата малка Кейтрин — промърмори чудовището. — Плаче, докато заспи. И умолява майка си да я отведе оттук.

— Мама искаше да се махне, не аз.

— Себе си можеш да излъжеш, с мен няма да ти се получи.

Капчица кръв се събра под нокътя на Слоун, Кейт не се отдръпна и този път.

— Аз съм Харкър — заяви тя решително. — Тук ми е мястото. А сега ми кажи къде е татко.

Малчаито въздъхна и отклони очи, загледа се в сгъстяващия се мрак зад прозорците.

— В мазето.

Кейт преглътна и тръгна към асансьора.

— Ти наистина не бива да ходиш там.

Вратата се отвори. Момичето влезе и се обърна към малчаито.

— И защо не?

Слоун й се усмихна жестоко.

— Защото там са истинските чудовища.

 

 

Харис и Филип се присъединиха към Огъст по пътя надолу.

Асансьорът спря на петнайсетия етаж и двамата се намъкнаха в кабината — едри и в черни дрехи. Харис беше на осемнайсет, с щръкнала изпод шапката черна коса, а Филип, на двайсет, се подстригваше късо и като повечето младежи в Южния град очевидно се беше вкопчил във възможността да постъпи в АФ. И двамата бяха веселяци, от онези, които при първи признаци на проблеми хукват с радостно нетърпение към източника им, а не в обратна посока. От онези, които си дават пет, ако свалят с УВИ челника си корсаи или забият метален кол в сърцето на малчаи.

— Значи, на ниво три сме, знаеш го този коридор, където камерите не скиват добре и… О, здрасти, Огъст!

— Спасени от асансьора! — възкликна Филип. Озари Огъст с топла усмивка. — Държиш ли се?

Момчето кимна сковано. Гневът се оттичаше от него. Не беше хубав знак. Идващото след това беше по-лошо.

— Имаш, струва ми се, нужда от повдигане на духа. — Харис свали военната си фуражка и я намести върху черните къдри на Огъст. Само няколко специално избрани членове на АФ знаеха кой — и, по-важно, какво — всъщност е момчето. — Тъкмо разправях на Фил за онази хубавица…

— Не беше залък за твоята уста, брато.

— Стига де.

— Не — възрази Фил, когато стигнаха фоайето. — Съвсем буквално го имам предвид. Не е за твоята уста. Капитан на екип втори клас, а ти си… не те ли върнаха до безгласен редник?

Харис завъртя очи.

— Ами ти, Огъст? Хубаво чу… — Филип го изгледа сурово. — … момче като теб. Не ти ли е някоя на сърце?

— Ако щете, вярвайте, но съм направо с вързани ръце — сподели Огъст, докато излизаха навън в нощта.

— Ами, просто си разшири мирогледа. Погледни зад…

Филип се окашля.

— На кого ще ходим на гости тази нощ? — попита и огледа улицата.

Огъст намести презрамката си — беше преместил цигулката в друг калъф; сякаш направен за оръжие, а не за музикален инструмент — и разгърна листчето, дадено му от Лио. Беше профил. Жертва. Момчето се стараеше да не използва тази дума — жертвите са невинни, което не важеше за този тип — но терминът продължаваше да отеква в главата му.

— Албърт Осингър — прочете на глас. — „Ферис Пас“ №259, апартамент ЗБ.

— Не е далеч — кимна Филип. — Стига се пеша.

Огъст крачеше зад придружителите си и мислеше за съдържанието на листчето. Под описанието имаше принтирана зърниста снимка, снета от охранителна камера.

Понякога хората споделяха случаите си пред Хенри Флин в търсене на справедливост, повечето мишени обаче идваха от камерите. Южният град си имаше собствено разузнаване; Илса прекарваше по-голямата част от деня да преглежда на видеото, да търси сенки, невидими за другите хора. Сенки, каквито не биваше да има — бяха белегът на човек, чието насилие е добило форма. Грешник.

Корсаите се хранеха с плът и кости, малчаите — с кръв, а чия по-точно, за тях нямаше значение. Сънаите пък се хранеха само от грешници. Това ги отличаваше от другите. Беше и най-добре пазената им тайна. Представляваше същността на праведното проповедничество на Лио и лежеше в основата на изискването никой в АФ да не е обвързан със сенки. Беше и причината през ранните дни на Явлението и нарастващия хаос Лио да избере страната на Хенри Флин, вместо да подкрепи Калъм Харкър, мъж с повече сенки, отколкото човек може да преброи.

— Ние сме най-тъмните действия, извадени на светло — обичаше да повтаря Лио.

Огъст предполагаше, че са част от космичен екип чистачи, създадени да се занимават с източника на чудовищния проблем.

И Албърт Осингър официално бе обявен за такъв източник.

Тропотът на ботуши пред Огъст спря, той сгъна листчето и вдигна поглед. Намираха се на ъгъла на полуразрушена улица, повечето лампи или бяха изгорели, или примигваха. Филип и Харис си бяха включили УВИтата и лъчите им шареха напред-назад по асфалта. Очаквателно гледаха момчето.

— Какво?

Филип наклони глава. Харис посочи с пръст сградата.

— Казах, че пристигнахме.

Блокът изглеждаше овехтял, пет етажа лющеща се боя и напукани тухли. По тротоара още се търкаляха стъкла от изпочупени прозорци. На тяхно място в черчеветата бяха заковани дъски с железни пирони. Бърлога — така наричаха такива места, чиито обитатели се заравяха дълбоко, все едно се крият от буря.

Нямаше откъде да познаят колко народ се е покрил в тази сграда.

— Искаш ли да дойдем с теб? — попита Харис.

Винаги предлагаха, ала Огъст виждаше, че предпочитат да стоят настрани. Музиката, без да ги нарани, вземаше дан.

Момчето поклати глава.

— Пазете отпред… — И се обърна към Филип. — И пожарните изходи.

Войниците кимнаха и се разделиха, а Огъст се насочи към стъпалата пред вратата. На нея беше заварен метален Х, беше от сплав, а нямаше да го спре дори и да ставаше дума за чист метал. Извади от джоба на якето си картата за достъп — АФ инструмент, кодиран да отваря всички ключалки. Размаха я и зад Х-а се чу щракане, Огъст завъртя дръжката, но вратата едва помръдна. Или заяждаше, или беше барикадирана, предстоеше да открие кое от двете. Опря рамо в нея и бутна, долният ръб застърга по пода в протежение на няколко мъчителни пръста и накрая — внезапно — поддаде.

Стълбището представляваше хаос от кашони и сандъци — всичко, годно да бъде използвано да задържи нощта, ако успее да влезе вътре. УВИ лампи светеха на тавана и фоайето тънеше в странно сияние, в ъгъла блещукаше едничка червена точка. Охранителните камери на Южния град бяха свързани в обща затворена мрежа, въпреки това Огъст придърпа шапката над очите си, докато се качваше към третия етаж с цигулка, преметната през рамото.

Сънаи, сънаи, с воал пред очите

песни сладки пеят и гълтат душите!

През стените чуваше гласове, едни тихи, други — по-силни, както и неестествени — отгласи от телевизор или радио — а също и ясни, и истински.

Огъст стигна до ЗБ и притисна ухо към вратата. Колкото повече огладняваше, толкова повече се изостряха сетивата му. Вече чуваше тихия шепот на телевизора, пукането на пода под тежестта на стъпки, бълбукането на ядене, което ври на печката, вдишването и издишването на единствения обитател. Осингър си беше у дома, при това — сам. Огъст се отдръпна. На вратата нямаше шпионка. Пое си дълбоко дъх, изправи се в цял ръст и почука.

Шумът в ЗБ секна изведнъж. Стъпките спряха. Телевизорът млъкна. После се чу стържене на резе, вратата се отвори и от коридора надникна мъж, твърде слаб, със закопчана до средата риза. Зад гърба му се усукваше сянката. Зад нея стаята представляваше лабиринт от накамарени документи и книги, полуразпаднали се кашони, торби боклук, дрехи, храна, част от която гниеше…

— Господин Осингър — попита Огъст, — може ли да вляза?

Албърт Осингър срещна погледа на момчето и разбра какво предстои. Всички проумяваха. Тази жертва пребледня, сетне хлопна вратата в лицето на Огъст. Поне опита. Момчето подпря дъската с длан, натисна я навътре, а Осингър панически се обърна и хукна, събори купчина книги и бутна рафт с консервирана храна, докато се мъчеше да избяга. Все едно имаше къде да се скрие.

Огъст въздъхна и влезе в жилището, като затвори вратата зад гърба си.