В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (45)

IIII III

Кейт стоеше самичка в нощта и не чувстваше… нищо.

Нито паника. Нито страх. Дори когато музиката спря, мелодията продължи да свири в главата й, да се слива със светлината… с червената светлина… Всички ли имат едно и също количество кръв? Толкова много беше…

Чу се да говори, ала не съумяваше да се съсредоточи върху думите, всъщност не съумяваше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху мъжа пред себе си и момчето зад него.

То беше коленичило на земята с оковани китки и изглеждаше толкова наранено, така уплашено, че й се прииска да го дари с покой. Момчето… кое ли беше… не, не момче, а чудовище… не чудовище, а момче… и тогава музиката най-после започна да утихва, да се изтегля от главата й и мислите на Кейт се споиха в едно име.

Огъст.

Защо Огъст е на земята? И кой е този човек? Кейт се бореше с омаята му. Всичко бе тъй далечно, ала умът й пресяваше и щракаше, търсеше ред. Това е Лио, онзи пред нея, а Огъст е зад гърба му. Само дето вече не стоеше на колене. Сега се изправяше, а мракът бълваше от раменете му като дим.

После, между две примигвания, той се промени.

Лицето му се изглади и цялото напрежение изчезна от устата и очите му, тежестта се смъкна от раменете му. Наклони глава напред, черните къдри обгърнаха лицето му, а по кожата му плъзнаха сенки. Разгърнаха се от гърдите му, разтекоха се по крайниците, обвиха плът и кръв и за миг той остана само струя дим. После димът се събра като дъх, започна да се променя и свива, образува силуета на тяло, очертан по краищата с огнена светлина.

Там, където преди имаше момче, сега стоеше чудовище.

Високо и грациозно, и страховито. Веригите се свлякоха от китките му, черните му очи се взираха, отворени и празни, без светлина и блясък, матови като небе в безлунна нощ. От главата на създанието димът се източи в рога и се развя зад гърба му в криле, които ръсеха къдрици дим като горяща хартия. И там, в средата на тялото му, все едно димящ въглен, през мрака пращеше сърцето, пулсираше с огнена, непостоянна светлина.

Очите на Кейт се насълзиха от взиране в създанието. Не можеше да отклони поглед. Огънят припукваше и гореше в пещерата на гърдите му, а пламъците — крайници, крила, рога — трепкаха в мрака. Омайваща гледка, досущ пожара на онзи параклис посред нощ. Сътворен и сетне освободен пламък. Огънят, наченат с драсване на клечка, и този, който бе започнал с момче.

Лио отстъпи встрани и тварта изви шия към Кейт.

— Огъст? — попита тя.

Ала това не беше той.

В лицето му липсваше светлина; имаше само сенки.

Нямаше момче и в очите му, само въглен и пепел.

Кейт се опита да отстъпи, ала под погледа на чудовището не успя. Беше скована не от страх, а от нещо друго, по-първично. Тялото й вече не я слушаше. Червената светлина още танцуваше по кожата й и тя се изуми от начина, по който целият живот може да бъде извлечен толкова просто. От начина, по който смъртта може да бъде сведена до докосване.

Сънаито пристъпи към нея. Не помръдна като другите чудовища, не трепна и не се сгърчи като корсаи, не се плъзгаше и не удряше като малчаите. Не, движеше се като дим, танцуваше напред по вятър, неосезаем за Кейт. Песен, която тя не чуваше.

Ръката му с горящи пръсти се зарея нагоре. Горещината докосна въздуха пред Кейт и страхът най-сетне избухна. Тя положи всички усилия да се отдръпне, да се бори с хватката на червената светлина, увита около кожата й. По бузите й протекоха сълзи, ала не бе способна да затвори очи.

— Не се боя от смъртта — прошепна и срещна погледа на създанието, което посягаше към нея. Не знаеше дали Огъст е все още вътре, дали е способен да я чуе и дали го е грижа. — Не ме е страх! — каза и се приготви за докосването на сънаито.

Ала то така и не се случи.

Чудовището направи още една крачка, но замахна с ръка към Лио, пръстите му от сянка се вкопчиха в гърлото на брат му. Той изпъшка от изненада, без да успее да се измъкне. Бореше се, дереше хватката на звяра, но той го държеше със спокойна увереност, без да трепне.

— Какво прав…? — поиска да узнае Лио, ала създанието стегна хватката си и му прекъсна въздуха. Наведе се и прошепна нещо в ухото на сънаито, чието лице премина от шок и гняв към празнота. Не към неподвижност, не към спокойствие, просто… празнота.

Нещо се надигна към повърхността на кожата на Лио, не черно като живота на малчаите, не червено като на грешниците. Кейт дори не бе в състояние да възприеме онова, което изплува у него. Беше светлина и мрак, сияние и сянка, лунен лъч и полунощна тъма, и нещо съвсем, съвсем различно. Беше експлозия на забавен кадър, трагичен и чудовищен край, и заля кожата на Лио, и се вплете в дима на чудовището, проследявайки контурите на момчешкия силует в сенките като светкавица в буря.

После, също като светкавица, изчезна.

Краката на Лио се подгънаха и сънаито се свлече заедно с брат си, все още вкопчил ръка в гърлото му. Коленичи над трупа, който се превръщаше в камък и сетне в пепел, и накрая в нищо. Кейт стоеше неподвижна, червеното сияние на душата й още витаеше над насинената й окървавена кожа, ала светлината й гаснеше и започна да се оттегля на скрито в нейните дълбини.

Сънаито се изправи, а последните късчета от тялото на Лио се ронеха от ръцете му. Един замах на горящите крила и пепелта изчезна, а чудовището вирна рогатата си глава и отново обърна поглед към Кейт.

Приближи я, прекоси пространството помежду им с две елегантни крачки. Вдигна ръка и момичето затвори очи; усети горещината на пръстите на тварта, ала не върху кожата си, а върху белезниците на ръцете си. Примигна и видя метала да почернява и да се рони под допира му.

С длани, вдигнати във въздуха помежду им, и очертания, които се замъгляваха като дим, сънаито гледаше към нея. После потрепери. Едничка, животинска тръпка се плъзна от рогата до крилата и надолу, през тялото му и до краката, мракът се оттегли като вълна и разкри черна коса и гладка кожа, и сиви очи.

Пред Кейт стоеше Огъст, бос, без риза, трескаво задъхан. Раните и синините му бяха изчезнали. Както и черните чертички, които отброяваха по кожата му дните, месеците и годините. Първоначално лицето му остана празно, чертите — твърде гладки, изражението му — бездушно като на брат му. Гледаше Кейт, все едно никога не са се срещали. Не са бягали заедно, не са се сражавали заедно, не бяха стигнали заедно до ръба на смъртта.

После между очите му се появи лека бръчка. Просто намек за смръщване.

— Добре ли си? — попита той.

Гласът му беше все още глух, ала в него се долавяше емоция. Намек за загриженост. Кейт издиша пресекливо. Огледа скъсания си пуловер и окървавените ръце.

— Жива съм.

Уморена усмивка плъзна по лицето на събеседника й.

— Е — каза той, — и това е начало.