В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (6)

IIII

Чудовища, чудовища, големи и малки…

Колата се носеше в мрака, Кейт си тананикаше. Чукна по екрана на таблета, затвори картата и отвори нов прозорец, прелисти папките на личния диск на баща си — забърсала бе кодовете за достъп още през първата си нощ у дома — и почти веднага откри каквото търсеше. Харкър имаше видеонаблюдение, монтирано из Северния град, не само по Шева, а и на почти всяка пресечка в червената зона. Всеки ден проверяваха записите и ги чистеха, с изключение на „инцидентите“ — тях ги съхраняваха, та той да ги гледа и да предприеме мерки при необходимост. Тези инциденти никога не стигаха до новините, разбира се. Всички бяха наясно, че не бива да вкарват такива неща в програмата. Това щеше да развали илюзията за нормалност, за сигурност — а нали хората си плащаха именно за това?

Харкър трябваше да следи чудовищата. Да знае кога се появяват нови, кога старите са непослушни. Съхранените записи бяха подредени по категории. „Чудовища“. „Хора“. „Сътворение“.

Кейт преглеждаше записите след пристигането си и се опитваше да научи възможно най-много за истинските чудовища в Искреност. Чукна на „Сътворение“: отвориха се нови два раздела — „Корсаи“ и „Малчаи“ (така и не уловиха на видео зараждането на сънаи). Момичето имаше чувството, че се спуска в заешката дупка — щом чукна по „Корсаи“, екранът се напълни с видеоклипове. Умалените им версии й се сториха пълни само с размазани сенки. Задържа за момент пръст над колонките им, после избра един запис и той се отвори на цял екран.

Филмчето беше окастрено, всички странични елементи — изрязани, оставаше само жестокото мазало на инцидента на заден фон. Камерата нямаше добра видимост, но Кейт все пак различи двама души, застанали под улична лампа в началото на малка улица. Отне й момент да осъзнае, че наблюдава сбиване. Започна се невинно, разговорът се разгорещи, последва удар в стена, тромав замах. Единият мъж падна, а другият започна да го рита — неуморно — докато онзи на земята не изгуби всичко човешко и се превърна в гърчещ се вързоп крайници, а лицето му — в кървава каша.

Нападателят избяга и в течение на няколко секунди жертвата просто лежеше на тротоара с едва помръдващ се гръден кош и видимо строшени ребра. После се помъчи да се изправи и сенките наоколо се размърдаха. Пострадалият не забеляза — твърде зает беше да се раздели със земята, ала Кейт гледаше, потресена, как мракът се протяга и гърчи, отлепва се от стените и от уличното платно и се уплътнява, издига се като дим и придобива форма, лицето е белязано само от странни бели очи, които промениха фокуса на камерата и отблясъка на зъбите. Устата зейна широко и чудовището се плъзна напред, гъвкаво и лъскаво, с крайници, завършващи с огромни нокти.

А мъжът, все още на четири крака, направи грешката да пропълзи напред, извън безопасността на уличната лампа.

Веднага щом излезе от кръга светлина, чудовището го нападна — вихър от зъби и нокти, с които накълца плътта на жертвата си.

— Насилието поражда насилие — беше казала една от учителките в „Света Агнес“, след като Никол Тийк препъна Кейт и в отговор тя й счупи носа. Учителката продължи с „лекция“ как така само била задълбочила проблема, ала междувременно Кейт вече беше спряла да я слуша. Поне по нейно мнение Никол си бе заслужила наказанието.

Учителката обаче беше права за едно: насилието пораждаше.

Мъж дърпа спусък, гръмва бомба, през перилата на моста подкарва автобус пълен с туристи и след подвига на мъжа остават не само гилзи, ламарини и трупове. Има и нещо друго. Нещо лошо. Последица. Откат. Реакция към гнева, болката и смъртта. Именно това представляваше Явлението в същността си — повратната точка. Насилието в Искреност поначало изобилстваше — смятаха го за най-лошия град в десетте територии — и беше само въпрос на време да се натрупа достатъчно маса и цялото това зло да започне да се проявява.

Кейт прокара палец по медальона, закачен на ревера на униформата й — защита от зъбатите твари. На екрана пред нея корсаито продължи да пирува. Трескавите му движения не се виждаха добре в мрака, но от време на време на записа се мяркаше проблясък на зъб бръснач или нокти, и в кръга светлина пръсваше кръв. Кейт изпъшка тихичко, отвратена и доволна, че записът няма звук.

Маркъс почука от другата страна на преградата и Кейт извади слушалката от ухото си, за да се потопи отново в света от черно и бяло, утринна светлина и тихите трели на пианото.

— Какво има? — попита раздразнена.

— Извинете, госпожице Харкър, пристигнахме — обясни шофьорът през преградата.

Академия „Колтън“ се намираше в пресечната точка на жълтата зона и зелената зона. Тук градските улици отстъпваха на предградията, най-безопасната част от града, където най-богатите имаха възможност да градят преструвката си за живот и да не дават вид, че чудовищата изяждат Искреност с парцалите. Училището приличаше на снимка от списание — сгради от светъл камък, кацнали сред морава с буйна зелена трева, всичко това потопено в ореол от ярка утринна светлина. Училището отстоеше само на петнайсет минути с кола от тъмното сърце на Северния град, но по вида му нямаше начин да се досетиш. Кейт предположи, че идеята поначало е била такава. Предпочиташе да учи някъде вътре в града, в аленото му сърце, ала повечето гимназии там бяха затворени, а и дори да имаше такъв вариант, баща й не искаше и да чуе. Щом се налагаше да я държи в град И., той беше решен да я „пази“. Което ще рече — тя да не му се пречка, защото безопасността беше несъществуваща величина в този град, все едно коя половина наричаш свой дом.

Маркъс задържа вратата отворена и Кейт слезе от колата, отърси спомените за корсаито и си наложи обичайното изражение. Приглади яката на блузата си, униформена за академията, приглади и русата си коса. Беше пусната, разделена на път, за да прикрие белезите от удара с глава в стъклото. Можеше да е и по-зле — загубата на слух беше частична — но момичето знаеше, че не бива да го показва. Така или иначе бе слабост, а тя не бива да се излага на показ — или поне така я учеше Харкър, когато беше на дванайсет и с все още пресни белези.

— Защо? — попита тогава Кейт, понеже беше малка и глупава.

— Всяка слабост разкрива плът — отвърна той, — а незащитената плът е покана за нож.

— А твоите слабости какви са? — поинтересува се момиченцето и Харкър изви устни в гримаса, която почти наподобяваше усмивка, ала не беше.

И до ден-днешен не беше отговорил на въпроса. Кейт не знаеше дали защото баща й не желае да й довери слабостите си, или понеже няма такива. Вече не. Чудеше се обаче дали в някой от онези паралелни светове няма друга версия на Калъм Харкър, която да си има тайни и слабости, и места, разкрити за ножа.

— Госпожице Харкър — обади се шофьорът, — баща ви държеше да ви предам едно послание.

Кейт пъхна сребърната запалка в джоба на блузата си и попита сухо:

— Какво е то, Маркъс?

— Ако ви изключат от тук, ще ви изсели от Искреност. Без право на връщане. Завинаги.

Кейт го озари с ледена усмивка.

— Защо да ме изключват? — Погледна училището. — Най-сетне съм там, където искам да бъда!