В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (47)

IIII IIII

Опряна на бюрото на баща си, Кейт Харкър наблюдаваше как облаците плуват зад прозореца — ниски бели валма над града. Сърцето й биеше лудо, цялото тяло я болеше, ала ето я вече тук. Където й беше мястото.

„Харкър Хол“ представляваше крепост; нямаше начин да влезеш или да излезеш, без все някой да те види.

Което напълно я устройваше. Тя искаше всички да знаят, че е дошла.

Искаше и той да научи.

Направи всичко по силите си да опази Огъст в тайна обаче. Сочеше му точно къде да застане, за да не се вижда на камерите.

И ето ги вече тук.

Отне й четири часа да стигне до столицата и сега слънцето се извисяваше в апогея си, а градските чудовища бяха най-слаби. От дузините високоговорители в апартамента се носеше музика с равномерен ритъм, пусната съвсем тихо. Огъст си пожела нещо класическо, но Кейт избра рок.

Не си даде труд да почисти кръвта. Не се постара да си смени дрехите. В едната си ръка държеше пистолета, който Харкър пазеше в бюрото си. В другата — сребърния медальон, който той й бе дал в утрото на нападението.

Така и не успя да се досети как малчаите я бяха открили в сграда на две пресечки от най-близкото семейно убежище. Или в ресторанта. Или в къщата. Разбра го едва когато развъртя последния винт от металната плоча. Медальонът се пукна и сребърният обков се разтвори, за да разкрие чипа вътре.

Слоун наистина не я беше излъгал.

За разлика от баща й.

По време на цялото пътуване обратно Кейт се опитваше да измисли какво ще говори. Как ще действа. Знаеше, че най-умното е да избяга, ала не можеше, не и без да узнае истината. Не и без да я чуе.

Огъст стоеше долепен до стената зад вратата и разсеяно подръпваше ръкава си. Сивите му очи бяха притворени и мислите му витаеха на километри оттук. Кейт чу вратата на апартамента да се отваря и твърди стъпки да прекосяват дървения под. Един чифт.

Дори след всичко случило се той продължаваше да я подценява.

— Кейтрин? — подвикна баща й задъхано и притеснено, все едно току-що е чул за пристигането й и е научил, че е в безопасност.

— Тук съм — отговори тя и миг по-късно Калъм Харкър застана на прага. Плъзна тъмносините си очи из стаята, забеляза всичко, освен Огъст, и по лицето му се изписа облекчение. Изглеждаше почти истинско.

— Какво правиш тук? — попита той. — Редно е да си в къщата.

— Бях. Ала Слоун дойде да ме спипа. Ти си му бил наредил.

Харкър стрелна с поглед оръжието, отпуснато с дулото надолу към бюрото.

— Къде е той сега?

— Мъртъв.

Баща й се намръщи. Кейт го беше виждала доволен, бесен, студен и пресметлив, да си дърпа юздите. Никога обаче не го бе виждала изненадан.

— Предупредих те какво ще направя, когато открия чудовището, отговорно за случилото се — напомни му тя.

— Слоун не беше…

— Стига толкова. — Кейт вдигна счупения медальон от бюрото. — Само ме интересува дали идеята беше негова, или твоя?

Харкър я огледа. После изви устни. Усмивката му беше мрачна, лишена от веселие; беше студена, почти извинителна — тоест, достатъчна дъщеря му да разбере истината.

— Защо? — попита Кейт. — Защо разваляш примирието?

— То и бездруго се проваляше. Без война малчаите щяха да се разбунтуват.

— Ами премахнатите дамги? Чудовищата, които си ги издираха?

Харкър сви рамене.

— Идеята беше на Слоун, за да отклони вината от мен.

Кейт го зяпна. Това беше истина — нямаше начин да не е. Ала не беше вярно.

Скоро чудовищата ще въстанат и когато го сторят, градът ще бъде мой.

Тя се изсмя горчиво.

— Какъв си глупак — каза на баща си. — Слоун не ти е помагал. Той е започнал бунтовете и ти си бил само марионетка в ръцете му.

Усмивката върху лицето на баща й угасна.

— Добре тогава — съгласи се той сухо, — благодаря на Бога, че се отърва от него… — И пристъпи към дъщеря си. — Доказа се полезна, Кейтрин. Може би в крайна сметка си Харкър.

Кейт поклати глава невярващо.

— Кръвта не означава нищо за теб, нали?

Харкър се намръщи.

— Поначало не исках дъщеря, но Алис копнееше за момиче, а аз я обичах. Тя ме увери, че ще заобичам и теб. А после ти се появи на този свят и тя се оказа права. Обикнах те…

Сърцето на Кейт се сви.

— По свой начин. Бащинството, казват, променя мъжа. Мен не ме промени. Но Алис… ти я съсипа. Внезапно ти изпълни целия й свят. Само за теб я беше грижа. И накрая това я уби.

— Не! — изръмжа Кейт и стисна пистолета. — Слоун я уби. Помня!

Възнамеряваше да извади баща си от равновесие, да види как по лицето му се изписва шокът от предателството. Ала не стана така. Той знаеше.

— Тя вече не беше моя — отвърна студено. — Моята съпруга не би се опитала да избяга онази нощ. Моята съпруга беше силна жена.

Кейт вдигна оръжието и го насочи срещу баща си.

— Дъщеря ти обаче е.

Харкър присви очи.

— Няма да ме застреляш.

— Наистина не ме познаваш, татко. — Тя дръпна спусъка.

Изстрелът беше оглушителен, но този път не я свари неподготвена.

Куршумът блъсна Харкър назад, а на рамото му цъфна кърваво петно.

И тогава той се усмихна. Беше ужасна, зверска усмивка.

— Значи не си истинска Харкър в крайна сметка — смъмри я той. — Дъщеря ми щеше да стреля, за да убие!

Кейт натисна отново спусъка, този път се целеше ниско; куршумът се вряза в лявото коляно на баща й и кракът му се сгъна. Той стисна зъби от болка, ала продължи да говори.

— Надявах се да се получи, така да знаеш. Ако оцелееше, ако не узнаеше за „Колтън“. Животът щеше да е идеален. Дори имаше изгледи да бъдем истинско семейство.

Имаше време, когато Кейт желаеше това повече от всичко на света. Сега й призля от самата мисъл.

— Ти не си баща. Не си дори човек. Ти си чудовище.

— В свят на чудовища — отвърна Харкър. — И на теб не ти стиска!

Тя насочи пистолета към сърцето на баща си.

— Грешиш. — Гласът й трепереше, ала ръцете й бяха стабилни. Преди обаче да успее да дръпне спусъка, пред нея падна сянка.

— Кейт. Спри.

Харкър присви очи.

— Огъст Флин!

— Махни се от пътя ми! — предупреди Кейт, но той пристъпи към нея — толкова близо, че дулото опря в гърдите му.

— Не.

— Трябва да го направя! — Думите й се изплъзнаха задавени и Кейт осъзна, че плаче. Мразеше да плаче. Плачът беше слабост. Тя не беше слаба. И смяташе да го докаже. — Той го заслужава.

— Ала ти — не. — Огъст се пресегна и сложи длан върху юмрука, в който стискаше пистолета.

— Няма значение — отвърна Кейт. — Душата ми вече е червена.

— Беше случайност. Беше уплашена. Направи грешка. Ала това… След такова нещо няма път назад. Не искаш да…

— Искам справедливост — тросна му се тя. — Искам правосъдие.

Огъст вдигна другата си ръка и я положи на рамото й.

— Тогава ме остави да го въздам!

Погледна го в очите. Бяха светли и големи, а на повърхността им Кейт видя себе си — такава, каквато се опитваше да бъде. Дъщерята на баща си. Тръпката най-сетне стигна до пръстите й и тя ги разтвори, позволи на Огъст да поеме тежестта на оръжието и после…

Долови движение над рамото му и проблясък на метал в мига, в който Харкър скочи напред.

Така и не постигна целта си. Огъст се обърна и сграбчи китката на нападателя, изтръгна му ножа и стовари мъжа по гръб на пода. Заби пръсти в раненото рамо на Харкър и го чу да съска от болка. Видимо не извличаше удоволствие от задачата, ала и не пусна жертвата си.

— Върви си, Кейт.

— Не — възрази тя, но всъщност й призляваше да гледа как Харкър се гърчи в хватката на Огъст. Баща й оставяше впечатление за наистина едър мъж, ала проснат на пода, прикован под коляното на Огъст, с червена светлина, изплуваща по кожата му като пот заради болката, й се струваше слаб.

— Моля те — продължи сънаито, — излез и се погрижи никой да не ни прекъсва.

Кейт отстъпи крачка назад, после още една. Срещна погледа на баща си — тъмни очи, същите като нейните — за последен път и каза:

— Сбогом, Харкър!

После се обърна, излезе и затвори шумоизолиращите крила на вратата зад гърба си.

 

 

Отне му много време да умре.

Огъст не протакаше, не нарочно, ала последните капки от живота на мъжа се съпротивляваха и се оказа трудно да стигне до мига Калъм Харкър да застине на пода с изгорени до черно очи. Зад прозорците слънцето бе започнало да залязва.

Огъст се изправи. От пръстите му покапа кръв. Ненавиждаше вида й и направи всичко възможно да я изтрие, преди да излезе от кабинета.

Кейт седеше на черния кожен диван с незапалена цигара между пръстите.

— Това чудо човек убива — каза й Огъст меко, не искаше да я стресне.

Тя вдигна очи. Бяха зачервени, все едно е плакала, но сега му се сториха сухи.

— Затова не я пуша — отвърна момичето. — Има куп други смъртоносни опасности… — И стрелна с поглед вратата на кабинета зад него. — Особено сега.

Беше изкъпана, с чисти дрехи и си беше стегнала багажа, а пистолета бе сложила върху сака си. Беше измила кръвта и мръсотията от русата си коса, и вързана на опашка, тя оставяше открит сребърния белег, който се спускаше от слепоочието до брадичката й. Носеше черни дрехи, а ноктите й бяха прясно лакирани.

— Можеш да дойдеш с мен — предложи Огъст. — В Южния град. Ние ще те защитим…

Тя побърза да поклати глава.

— Никой не може да ме защити, Огъст. Не и в този град. Вече не. Харкър нямаше приятели. Имаше роби и врагове. А сега е мъртъв и смяташ ли, че те ще ме пуснат да си отида свободна?

Не, не смяташе. Макар че Слоун го нямаше, малчаите продължаваха бунта и системата на Харкър се рушеше. Тук не беше сигурно. Безопасни места не съществуваха.

Двамата слязоха до гаража с частния асансьор. Кейт беше оставила колата на Слоун долу. Слънцето вече залязваше и не след дълго някой щеше да тръгне да търси Харкър и да намери трупа му. Момичето остави пистолета на пътническата седалка, върху граничните документи и парите, които бе взело от къщата.

— Къде ще отидеш? — попита Огъст.

— Не знам — отвърна тя. Сигурно казваше истината.

Поколеба се при отворената врата, стъпила с единия крак в колата, а с другия — още на земята. Огъст бе взел от бюрото на Харкър малък лист хартия, оцапан с кръв в ъгъла. На него написа номера на АФ и кодовете за достъп до частния номер на Хенри, защото не притежаваше свой телефон.

— Ако някога ти потрябва помощ — подаде й го.

Кейт мълчаливо бе взела листчето и го прибра в джоба си.

— Внимавай, Кейт… Гледай да… — канеше се да каже „се пазиш“, но премисли, — … оцелееш!

Тя вдигна вежда.

— Да ти се намират съвети как да го постигна?

Огъст се опита да се усмихне.

— Както аз оставам човек. Ден по ден.

— Ти не си човек — възрази тя. Ала в думите й нямаше отрова. Понечи да се качи в колата, но Огъст се пресегна и постави длан върху пръстите й на ръба на вратата. Кейт не се отдръпна. Нито пък той. Докосването им продължи само миг, но беше невероятно значимо. Макар и замаяно, момчето беше абсолютно сигурно.

Отдръпна ръка, Кейт затвори вратата и почука с нокти през отворения прозорец. Огъст отстъпи крачка назад с ръце в джобовете.

— Късмет, Кейт Харкър!

— Довиждане, Огъст Флин!

Той проследи как потегли колата. После излезе от гаража и пое по улицата към Шева и Южния град, към дома си.

 

 

Видяха го да идва.

Несъмнено слухът се беше разнесъл още щом влезе в укреплението. Или Парис се беше обадила още при преминаването му, защото Хенри и Емили Флин го чакаха, когато вратите на асансьора се отвориха. Преди Огъст да каже и дума, те го връхлетяха и го притеглиха — беше нещо повече от сърдечна прегръдка. Момчето се отпусна помежду тях и им разказа всичко.

За Кейт.

За Слоун.

За Лио.

Разказа им за „Колтън“.

За бягството.

Как се е разделил с Илса.

За малчаите.

И за предателството на брат си.

И за смъртта му.

Изповяда се и когато приключи, падна на колене. Хенри коленичи до него и двамата, седнали на пода в коридора, притиснаха чела едно в друго.

Били се скарали, обясни Хенри, след обаждането на Огъст, и Лио си тръгнал, изоставил семейството и каузата им заради своята. Не могли да го спрат.

Огъст го беше направил.

— Мислех, че съм те изгубил! — възкликна баща му.

Така е, искаше да му каже момчето, но останалото от него беше повече, отколкото изгубеното, така че отвърна:

— Тук съм. И съжалявам за Лио. И за Илса.

— Тя ще се оправи. — Емили го стисна за рамото.

Той стреснато вдигна глава.

— Какво?

Направо се задави от надеждата, скрита в думите й, а после от страх, че не я е разбрал.

— Слоун…

Хенри кимна.

— Беше на косъм, Огъст. Измъкнала се е, ала… е, измъкна се. Това е важното.

— Къде…

Момчето вече беше скочило на крака и тичаше покрай тях към спалнята на сестра си.

Бутна вратата и ето я и нея, стоеше до прозореца с разпилени руси къдри, съзерцаваше слънчевия залез над града, а Алегро я наблюдаваше от леглото. Илса носеше блуза с презрамки и дори от прага Огъст видя, че кожата й е чиста — вече ги нямаше хилядите звезди, които доскоро превръщаха гърба й в небе.

— Илса! — възкликна той, останал без дъх от облекчение.

Тя се обърна към него и Огъст се вцепени — през гърлото й минаваше зловеща червена черта. Слоун му беше казал истината, макар и не цялата.

Той не знаеше как малчаито се е измъкнало живо, но се радваше, че Лио бе забил винкела в гърба на чудовището.

Въпреки контузията, Илса цялата грейна при вида на брат си. Не каза нищо, просто протегна ръка, той пресече стаята и се сгуши в обятията й. Тя все още ухаеше на мента.

— Мислех, че си загинала — прошепна Огъст. Тя продължаваше да мълчи. Той се отдръпна и я погледна в очите. Не знаеше как да й каже за Лио. Илса беше първата сънаи, брат им — вторият; нищо чудно и да не я беше обичал — както и никого другиго — ала тя го обичаше.

— Брат ни… — поде Огъст, но Илса поднесе пръст към устните му.

Незнайно как бе узнала вече.

— Уплашен съм — прошепна момчето в шепата й. — Изгубих себе си!

Имаше и много повече, разбира се. Беше взел душата на друг сънаи. Дори и сега тя гореше в него като звезда.

— Не мисля, че се върнах целият.

Илса поклати с тъга глава, сякаш за да каже, че целостта никога не се връща.

Разтвори устни, сякаш се канеше да заговори. Не се чу нито звук, ала очите й, прекрасните й сини очи, бяха пълни с думи и Огъст знаеше какво иска да каже тя.

Никой няма възможност да остане същият.

Сестра му се обърна отново към прозореца и погледна навън към града и към Шева. Протегна пръсти към все още напуканото стъкло и нарисува срещу мрака звезда, после още една и още една. Огъст я прегърна през раменете и просто я гледаше как изпълва небето.