В. Е. Шуаб
Тази свирепа песен (26)

IIII IIII I

Към края на деня Огъст започна да си мисли, че е реагирал на Кейт прекалено остро. Тя седя до него в час по „История“, рисуваше си чудовища в полето на своята тетрадка вместо в неговата. В коридора се бяха разминали, размениха си кимване и несигурна усмивка, промърморено „Здрасти, бе!“ — и това беше. Във времето, определено за занималнята, той се качи на трибуните и откри, че се надява Кейт да се появи. Но тя не дойде. На обяд Огъст прати на Лио съобщение само с „По-добре съм“ и получи в отговор едничка дума: „Хубаво.“

Към последния час вече се радваше, че не е избягал — най-после му дойде ред да ползва музикалната зала. Щом удари звънецът, грабна калъфа на цигулката от шкафчето и се насочи натам. Докато стигна залата, се задъха и сърцето му се сви от паника, че ще я намери заключена или заета, но не беше: в края на списъка бе останало едно име — неговото.

Знаеше, че е редно да се прибере и да говори с Хенри — и непременно щеше да го направи, но Лио вероятно имаше право, реагираше твърде бурно, а шансът да посвири — наистина да свири — изглеждаше твърде съблазнителен. Освен това колкото по-дълго се забавеше, толкова по-малка бе вероятността да се натъкне на Кейт на излизане. Все печелеше, така си каза. И си вярваше.

Огъст доближи картата си до сензора и вратата изписка тихо, преди да го пусне да влезе. Отвътре залата представляваше куб, толкова бял, че поглъщаше ъглите. Огъст изпита чувството, че крачи през бездна, празнота, нарушавана само от черно столче, пюпитър и пейка. Вратата зад гърба му се затвори, по-точно се запечата, и той по-скоро усети, отколкото чу как се задейства шумоизолацията — едва доловима вибрация, последвана от внезапна, абсолютна тишина.

В главата му, разбира се, не беше тихо. След няколко удара на сърцето започна стрелба, далечна, ала непрестанна, и Огъст нямаше търпение да я заглуши. Положи калъфа на пейката за пиано и си извади телефона, а таймера нагласи за четирийсет и пет минути — така разполагаше с достатъчно време да се прибере у дома преди мръкване. Калъфът на цигулката щракна под пръстите му, звукът остана приглушен, стакато в тишината. Огъст извади инструмента и лъка и седна на столчето.

Пое си дълбоко дъх, намести цигулката под брадичката си, поднесе лъка към струните и… се поколеба. Не беше правил нищо подобно досега. Безброй дни просто си умираше да вземе цигулката и да свири. Ала нямаше възможност. В ръцете на сънаите, музиката не кротуваше. Беше оръжие, парализиращо всеки, когото докосне.

Много би се радвал да си има шумоизолирано местенце в укреплението, но ресурсите никога не стигаха, всеки сантиметър пространство бе отдаден на АФ — за живеене, тренировки и складови площи — и Лио твърдеше, че не му трябват упражнения, достатъчно е просто да ловува малко по-често. Няколко пъти Огъст си беше фантазирал как краде кола, подминава червената, жълтата и зелената зона, излиза в Пустошта с нейните километри празно поле и открито пространство. Би паркирал край пътя и би вървял, без да спира, докато е сигурен, че няма кой да чуе песента му.

Ала тази фантазия вървеше в комплект с куп други опасности. При липса на хора нямаше да има и души, а той беше пресметнал колко време ще му е необходимо, за да стигне толкова далеч и да се върне, и знаеше колко рискове крие това.

— Опаковай си храна — подметна му презрително Лио.

Огъст искаше да му каже доста неща в отговор и нито едно — мило.

Но сега…

Сега беше сам с белите стени и цигулката. Затвори очи и засвири.

 

 

След училище Кейт се помота и погледа как се изпразва академията. Учениците си тръгваха на вълни, упътваха се към метрото или се разделяха на паркинга, все едно се състезаваха с мрака, което, както тя предположи, отговаряше на истината. Вечерният час беше астрономическият залез — 7:23 днес, според полезната таблица, окачена пред учителската стая — но никой не смееше да закъснява толкова, дори учителите. Притежателите на медальони се намираха в безопасност или поне замисълът беше такъв, ала май никой не умираше от желание да тества теорията. Затова двайсет минути след звънеца в 14:00 в училището останаха само няколко второкурсници, които повтаряха контролно, неколцина абитуриенти, които се мотаеха по паркинга, и чудовището в музикалната стая.

Кейт седна на една пейка зад портата в очакване да се появи черната лимузина. Напоените с мед свински опашки я боцкаха през задния джоб — дразнещо напомняне какво й предстои да направи. Погледна през рамо към академията — очакваше колата да се появи преди Фреди.

Трийсет минути след звънеца още нямаше следа и от двата обекта.

Кейт почука с нокти по пейката. Беше предупредила Маркъс за закъснението си и се опита да успокои нервните спазми в гърдите си, но петнайсет минути по-късно, когато „Колтън“ затихна около нея и седанът още не се беше появил, тя се пречупи и се обади на шофьора.

Той не отговори.

Обхвана я страх, внезапен и остър.

Наближаваше пет часът.

Светлината вече започваше да гасне. Кейт стана и започна да се разхожда. Зачуди се дали да не звънне на баща си, ала не успя да се насили да го стори. Не беше дете. Фреди още се намираше в сградата, а без кола тя и бездруго нямаше как да го накара да тръгне с нея. Заряза мисията, метна раницата на рамо и се насочи към входа на метрото срещу училището.

Стигна до него, но то се оказа заключено.

Пулсът на Кейт се ускори и тя сграбчи металните решетки с все сила.

Имаше нещо нередно. По разписание влаковете на метрото се движеха до залез-слънце, а портата вече беше издърпана през входа и заключена с катинар. Глухото й ухо зазвънтя, както когато сърцето й се ускоряваше прекалено. Затвори за момент очи в опит да го забави, ала то й повтаряше до безкрай само едно: бягай!

Не. Кейт продължи да стои със затворени очи и си пое дъх. Мисли, мисли. Пусна решетката, обърна се към училището, извади телефона си от джоба и поръча такси.

Диспечерът отказа да й прати кола. Не го винеше, ала минаваше пет и слънцето се спускаше към хоризонта, а тя нямаше намерение да остане сама в капан с чудовище след смрачаване.

— Казвам се Кейт Харкър — сопна се по телефона. — Назовете цената. Просто колата да дойде бързо! — И затвори.

Изрови металните шипове от раницата си, а звънът на метал в метал й напомни колко бързо е притихнала академията. Пъхна единия шиш в чорапа си, а другия стисна близо до затъпения връх и го вдигна пред себе си със заострения връх навън.

Насочи се към външната врата. И тя беше заключена; опита с картата си, пак не постигна нищо. Разтърси бравата, ей така — за всеки случай и тогава през стъклото видя трупа.

Лежеше на пода в неестествено положение, с обърната глава, за да се вижда лицето.

Беше господин Броуди, учителят по история, със счупена шия и очи, изгорени на въглени.

 

 

За първи път от цяла безкрайност, Огъст довърши мелодията.

И после я изсвири отново.

И отново.

А тя — странната, невероятна композиция, хрумнала му през първия ден на задната уличка, а после така и не си тръгваше, не го пускаше от хватката си, звънтеше в главата му под стрелбата, винаги в очакване да бъде освободена — сега се лееше от него през кожата, през лъка и струните. Пулсираше през мускулите и костите, увиваше се през сърцето и вените, и го караше да се чувства човек, цял и изпълнен с живот.

Може би все пак не се хранеше с души?

Може би се засищаше с музика…

Всеки акорд звънтеше във въздуха, трептеше като прах, уловен в слънчев лъч, и когато песента завърши за трети път и отгласите й заглъхнаха, Огъст остана неподвижен и се остави да вкусва съвършения миг.

Таймерът изцвърка — треперливият звук разби последните застинали ноти и върна момчето в реалността и при всички очакващи го неприятности. Въздъхна, взе телефона, укроти алармата и се намръщи. Беше пратил на Хенри съобщение, че ще закъснее малко, но отговор нямаше. Дори от Лио.

И тогава забеляза, че няма и сигнал. Дявол го взел. Прибра колебливо цигулката в калъфа, преметна го през рамо и тръгна към вратата.

Тя не се отвори.

Огъст се помъчи да я бутне със сила, ала вратата си остана все така неподвижна и не помръдна.

Беше заключена.

Огледа се да не би в студиото да има устройство, на което да сканира картата си, но не видя такова. Таблото за достъп се намираше от външната страна. Загриза го паника. Огъст преглътна и притисна лице към стъкленото прозорче в опит да види нещо — каквото и да е — и зърна разбитото табло, а от него по стената висяха жици като изкормени вътрешности.

Беше затворен в капан.

 

 

Кейт отстъпи с олюляване от входната врата, черните очи на трупа се взираха сляпо в нея. Пребори поредната тръпка и се опита да помисли. Трима сънаи. Според нейната логика извършителят бе Фреди. Но ако беше той, как е успял да се измъкне и да заключи портата на метрото, без тя да го види? А ако не беше той и щом втората сънаи изобщо не излиза от укреплението, тогава следователно… беше Лио.

Множество сънаи в нейното училище, обикалящи като акули. Гърдите я свиха, не можеше обаче да си позволи паника. От паниката нямаше никаква полза. Замъглява ума и води до фатални грешки. Тя е Харкър, каза си Кейт, стиснала железния шиш. Ще намери начин да се измъкне. Тръгна, като се бореше с желанието да хукне, зави зад ъгъла на училището и се запъти към задната врата, със свободната си ръка извади мобилния и…

Нещо я удари, силно.

При залитането й телефонът излетя настрани, а стоманена хватка сграбчи раменете й изотзад. Кейт не се поколеба, а заби железния шип от горе на долу в бедрото на тварта. Чудовището я пусна с влажно съскане и разхлаби хватката достатъчно, та момичето да падне на коляно и да превърти нападателя през рамо. Тварта тупна на земята, претърколи се и се завъртя със странна грация, а шипът още го изгаряше.

Кейт застина.

Не беше сънаи.

Нападателят се оказа малчаи.

Скелетоподобно тяло, червени очи, хлътнали в череп, видимо черен под хлъзгавата мъртвешка кожа. Половината лице на малчаито представляваше камара възпалени черти — Х-то на хлътналата му буза беше издрано, точно като онова на чудовището, което Кейт бе убила в мазето. Устните му бяха разтеглени в крива усмивка, гласът му — влажно хриптене.

— Здравей, малка Харкър!

Кейти отвори уста да каже, че баща й ще му отреже главата, но така и не й се удаде възможност. Втори нападател се хвърли напред, твърде бърз, за да го избегне, сянка, която я улучи в гърдите и я просна по гръб на алеята край училището. Чу се остро изхрущяване и тя изпищя, преди хватката на втория малчаи да се стегне около гърлото й и да й отреже притока на въздух.

Чудовището разтвори уста в усмивка, пълна с остри зъби.

— Ще бъде забавно!

 

 

Нямаше сигнал.

Ама разбира се, че няма да има. Огъст пъхна мобилния обратно в джоба си, пое си дълбоко дъх и блъсна вратата с рамо. Възнагради го само ехо от болка. Не кървеше и не се чупеше лесно като хората, но това не означаваше, че може да пробие укрепена стомана. Не беше таран.

Погледна ръцете си и си спомни как снощи мракът близна пръстите на Лио, а бравата се строши под натиска им, но Огъст не притежаваше такъв самоконтрол. Нямаше да постигне частично превръщане.

Разтри с длан чертичките по китката си.

Четиристотин двайсет и един дни.

Ала не белезите се боеше да загуби.

Сигурно имаше друг начин. Отстъпи към средата на стаята, огледа стените, пода, тавана. Гладки. Гладки. И окачен таван отгоре. Стъпил на столчето, на височина стигаше до изолационните квадрати; бяха тежки и все пак натисна един достатъчно силно, той се надигна, Огъст успя да го плъзне настрани и да го измести.

Подсмръкна, леко се отдръпна от блъвналия застоял въздух, но после си взе цигулката и се изтегли нагоре в прашната тъмнина.

 

 

Вкопчените в гърлото на Кейти пръсти бяха ледена стомана и преди тя да успее да се усуче и освободи, чудовището я запрати в плочките. Удари се силно, въздухът изскочи от дробовете й, а дланите пламнаха, ожулени в бетона. Тя издрапа на четири крака, но малчаите бяха твърде бързи, единият се метна върху нея и я натисна по гръб.

Чудовището я прикова за плочките и нажежена до бяло болка прониза рамото й.

— Много бурна! — промърмори то.

В това време другият малчаи извади шиша от крака си с влажно пльокване и го захвърли настрана. Чудовището върху Кейт също бе разкъсало бузата си, за да изстърже Х-то, месото бе разрязано чак до кожа. Белезите изглеждаха пресни.

— Тя уби Оливиър — каза вторият звяр и тръсна пръсти, за да се отърве от паренето на желязото.

— Така направи — прошепна първият и поднесе устни към бузата на Кейт. Тя изви глава настрани и усети студен дъх по лицето си, докато звярът шепнеше нещо в глухото й ухо, твърде тихо, за да го чуе. Заби коляно в слабините му, ала чудовището само се засмя. Толкова по въпроса за КСНС.

Бяха силни, но навън още имаше светлина и ако Кейт успееше да се изправи на крака, да опре гръб в стената…

— Чувам пулсирането на кръвта ти — уведоми я малчаито върху нея, докато тя дращеше за втория шиш, натикан в чорапа. — Обзалагам се, че си сладка на вкус!

Чудовището се прозя широко и оголи острите сребристи зъби в пастта си.

— Без зъби! — предупреди вторият и малчаито, яхнало Кейт, затвори уста с щракване. Другото извади малка ръчна горелка и я запали. Пламъчето засъска и момичето се замята в хватката на чудовището, което заби нокти в кожата й до кръв.

— Ще те… убия! — изръмжа Кейт.

— Хора, хора, пълни с лъжи… — изпя малчаито, а алените му очи блестяха от наслада. — Дали първо да не я убием, като останалите?

Чудовището с горелката явно се замисли.

— Не. Няма кой да я чуе. Първо ще се позабавляваме, също както би направил той.

Беше неправилно.

Беше лошо, лошо, лошо!

Кейт задрапа в тревата в опит да стигне втория шиш. Чудовището върху нея се усмихна и онова с горелката увеличи мощността и фокусира уреда в нажежено бяло острие.

— Има очите на баща си — заяви то и Кейт потрепери, като си спомни поваления учител с изгорени очни ябълки. — Дръж я да не мърда!

 

 

Огъст скочи от вентилационната шахта в коридора. Униформата му беше цялата прашна и в паяжини. Обувките му тупнаха на лъснатия под и той се изправи, ала облекчението от освобождението му бързо премина в страх. Не беше случаен номер. Някой искаше да го държи затворен в онази стая. Но кой? И защо?

В момента нямаше значение; по-важно беше да се измъкне. Тръгна към най-близкия изход и извади телефона от джоба си, но рязко се закова на място, защото видя трупа на момиче. Беше малка, първокурсничка, с глава, извита под невъзможен ъгъл, ала зяпна при вида на лицето й.

Нямаше очи. Бяха изгорени.

Огъст набра Хенри, докато изключваше алармата на аварийния изход и изхвърчаше от сградата.

— Хайде, де! — промърмори, когато телефонът започна да звъни. Остави го да звънне три пъти и след четвъртия затвори. Канеше да се обади на Лио, но чу задавен писък.

Не беше пронизителен вой, а по-скоро приглушен вик. Огъст зави зад ъгъла на сградата и застина на място. Две чудовища бяха съборили на земята момиче, силуетите им бяха твърде издължени и слаби, с твърде бледа кожа и твърде тъмни кости. Досега не беше виждал малчаи. Не и лице в лице. Те не хвърляха сенки, въздухът около телата им трепереше пред очите му, а зъбите им бяха заострени като сребърни бръсначи.

Изглеждаха… чудовищно.

А момичето отдолу — онова, което извика — се оказа Кейт.

За миг светът застина и времето се забави, както се случва между акордите, а мигът се проточи като нота.

Трябва да й помогне.

Не бива да й помага.

Ако го стори, тя ще познае какъв е.

Ако не го направи, тя ще умре.

Те я убиваха.

Те му правеха номер.

Тя е невинна.

Тя е Харкър.

После, твърде бързо, мигът свърши, Огъст падна на колене и отвори калъфа на цигулката.

 

 

Горелката съскаше във въздуха над лицето на Кейт.

Малчаито заби нокти в брадичката й и от гърлото й се изтръгна нещо като скимтене. Звукът, толкова несвойствен и така жалостив, стигна да я стресне и да я накара да се стегне.

Тя докопа крайчеца на шиша. После чу…

Музика.

Едничка нота отекна над двора и изпълни въздуха; нота, заемаща повече място, отколкото е редно. Последваха я втора, трета, четвърта, сплетоха се в мелодия. Музиката беше странна и зловеща, и прекрасна, а на Кейт й беше необходима и последната капчица разсъдливост, за да прикрие здравото си ухо, ала въпреки това продължаваше да чува кристално ясно. Малчаито изтърва горелката и се олюля, все едно ударено. Онова върху нея застина и стисна главата си сякаш от болка, а по кожата му като синина започна да изплува субстанция…

Най-сетне Кейт докопа шиша в чорапа си и заби желязото в гърдите на малчаито, право в сърцето му под костната плоча, покрай мътното черно вещество, което избиваше по кожата му като пот. Чудовището изпищя и задращи по гърдите си, но беше твърде късно. Шишът потъна чак до затъпения край и момичето го изтърва — беше станал хлъзгав заради черната кръв, плиснала от устните на звяра, която рухна върху нея. Тя го избута и се изправи тромаво, олюляваше се от болка, а мислите й бяха замъглени от отекващата мелодия.

После изведнъж музиката замлъкна и Кейт чу Фреди да пищи:

— Пази се!

Обърна се, твърде бавно, и се озова лице в лице с второто малчаи. Чудовището я хвана за ръката въпреки сълзящата от него мазна чернота и преди Кейт да успее да се откъсне от него, острите му зъби ножове потънаха в рамото й.

Болката я разтърси. После, миг по-късно, челюстите на чудовището се разтвориха и то излетя назад. Фреди се беше вкопчил в раменете му с една ръка, разтворената длан на другата притискаше към светлата кожа на гърлото му; и Кейт остана замаяна и изумена колко млад й изглежда той — колко малък — преди да си спомни, че и той е чудовище. Фреди затвори очи и стисна зъби, притисна малчаито към себе си, а мракът — същинска мръсотия — се просмука от кожата на чудовището в неговата.

Кейт най-сетне излезе от унеса и се раздвижи, грабна изпуснатия шип и го заби в сърцето на малчаито. То не оказа съпротива. Когато го прониза, то вече се беше отпуснало върху гърдите на Фреди и червената светлина в очите му гаснеше.

Фреди го пусна и чудовището рухна помежду им, останало само зъби и кости. За миг двамата просто се гледаха, покрити с кръв и зинали за въздух.

Не помръдваха.

Момчето несигурно огледа последователно Кейт и труповете и едва тогава посегна към цигулката, захвърлена в тревата. Момичето стискаше железния шип в ръката си.

Бягай, заповяда гласът в главата й.

Тя не се подчини.

Фреди втренчи поглед в нея и се олюля леко.

— Какво, да му се… — поде Кейт, но той се преви и започна да повръща.

Избълва нещо черно и лъскаво като петрол. Фреди се опита да се изправи, ала се препъна и падна на колене. Продължи да повръща катранена течност върху светлия бетон на алеята пред училището.

Назад, предупреди я гласът, Кейт обаче вече клякаше на колене пред момчето.

— Какво ти става?

Той отвори уста, сякаш в опит да проговори, ала се задави при поредната храчка чернота, пльоснала на цимента. Вдигна глава; очите му вече не бяха сиви, а черни. Черни и изпълнени с болка. Вените на ръцете му изпъкваха и се усукваха като черни въжета по кожата, катереха се към гърлото му.

Какво беше казал Слоун?

Ние не можем да се храним с тях. И те не могат да се хранят с нас.

Тогава защо? Защо го беше направил той? Кейт искаше да го попита, ала погледът на Фреди губеше фокус и тялото му трепереше. Цигулката, към която момчето посягаше, се намираше твърде далеч и след секунда той се свлече на алеята. Не помръдваше. Мъртъв ли беше? Кейт искаше ли да е мъртъв? Дълбоко в себе си помисли: „Значи така се убива сънаи“, но не, гърдите му продължаваха да се повдигат и да спадат с плитки, накъсани вдишвания.

Мобилният й звънна. Все още лежеше на алеята, избит от ръцете й в началото; Кейт се втурна и вдигна.

— Ало? — попита задъхано. Не я търсеше баща й. Нито Маркъс. Обаждаха се от таксиметровата компания. Колата чакала пред училище. Броячът цъкал.

Кейт се озърна да огледа бойното поле: двата трупа на малчаите и сънаито, проснато в безсъзнание пред нея. Самата тя беше покрита със засъхваща кръв и ивици чернилка. Преглътна.

— Не си отивайте — нареди на таксито. — Идвам към вас!