Камила Лекберг
Немското дете (99)

Два дни по-късно Ерика се чувстваше все така обезкуражена. Надявала се бе да получи повече информация за медала. Знаеше, че Патрик също е разочарован след опита си да открие защо Ерик Франкел всеки месец е превеждал пари. Но никой от двама им не бе готов да се предаде. Патрик още се надяваше, че документите, оставени от Вилхелм Фриден, ще разкрият нещо, а Ерика бе решена да продължи да издирва произхода на медала.

За известно време се бе оттеглила в кабинета си да пише, но не можеше да се съсредоточи над книгата. В главата й витаеха твърде много мисли. Посегна към пакетчето бонбони, като се наслаждаваше на вкуса на кока-кола, докато шоколадът се разтапяше в устата й. Скоро трябваше да сложи край на този навик. Но напоследък се бяха случили толкова неща, че не можеше да си откаже удоволствието от малка почерпка от време на време. После щеше да му мисли. Успяла бе да свали килограми за сватбата им през пролетта, като разчиташе изключително на волята си. Затова бе убедена, че може да го стори пак. Просто не днес.

— Ерика! — повика я Патрик от долния етаж.

Тя се изправи и отиде до площадката да види какво иска.

— Обади се Карин. С Мая отиваме на разходка с нея и Луде.

— Добре — малко неясно отвърна Ерика, защото още смучеше бонбона.

Върна се в кабинета си и седна пред компютъра. Още не беше решила какво мисли за разходките на Патрик с Карин. Разбира се, тя изглеждаше приятна жена, а и с Патрик отдавна бяха разведени. Ерика бе убедена, че за него тази връзка е древна история. И все пак. Беше малко странно да го вижда как излиза, за да прекара известно време с бившата си съпруга. Особено след като някога бяха споделяли общо легло. Ерика разтърси глава да се отърве от образа, пробягал през ума й, и реши да се утеши с нов бонбон. Наистина трябваше да се стегне. Никога не се беше смятала за ревнивка.

За да отклони вниманието си, влезе в Интернет и започна да сърфира. Хрумна й идея и изпълнена с трепетно очакване, написа Ignoto militi в търсачката и натисна клавиша „ентър“. Получи няколко отговора. Избра първия и го зачете с интерес. Сега си припомни защо думите й звучаха толкова познато. Една училищна екскурзия до Париж бе отвела цяла група умерено заинтересувани ученици, учещи френски, до Триумфалната арка. И до гроба на незнайния воин. Ignoto militi означаваше просто „На незнайния воин“.

Ерика се намръщи, докато четеше написаното на екрана. В главата й препускаха мисли, възникваха нови въпроси. Чисто съвпадение ли беше, че Ерик Франкел бе надраскал тези думи на бележника на бюрото си? Или те имаха някакъв смисъл? И ако бе така, какъв? Прочете още от текста на екрана, но не откри нищо интересно, така че продължи нататък. С трети бонбон в устата вдигна крака върху бюрото и се замисли какво да предприеме. После й дойде наум, че има някой, който може да й каже повече… Вероятността не беше голяма, но… Стана и хукна към долния етаж, грабна ключовете за колата от масичката в антрето, качи се в колата и подкара към Удевала.

Четирийсет и пет минути по-късно седеше в колата на паркинга и се колебаеше, защото си даваше сметка, че не разполага с план. Сравнително лесно беше да узнае по телефона в кое отделение на болницата в Удевала лежи Херман, но нямаше представа дали ще я пуснат при него. Е, просто щеше да опита. Налагаше се да импровизира. За всеки случай се отби в магазинчето във фоайето и купи голям букет цветя. Взе асансьора, слезе на нужния етаж и уверено закрачи към отделението. Като че никой не я забелязваше. Ерика огледа номерата на стаите. Трийсет и пета. Това трябваше да е неговата. Силно се надяваше той да е сам, а не с дъщерите си около себе си, защото тогава зле й се пишеше.

Ерика пое дълбоко дъх и отвори вратата. Какво облекчение. Никакви посетители. Влезе и внимателно затвори вратата зад себе си. В стаята имаше две легла и на едното от тях лежеше Херман. Другият пациент спеше дълбоко. Ала Херман беше буден, взрян в пространството, с ръце, отпуснати върху завивката.

— Здравей, Херман — тихичко продума Ерика и придърпа стол до леглото му. — Не знам дали ме помниш. Идвах да посетя Брита. И ти ми се ядоса.

Отначало Херман или не можеше, или не искаше да я чуе. После бавно се обърна да я погледне.

— Знам коя си. Дъщерята на Елси.

— Точно така. Дъщерята на Елси. — Ерика се усмихна.

— Беше в къщата ни отново… преди няколко дни — промълви той, втренчен в нея, без да мига.

Ерика бе изпълнена с необяснима нежност към него. Представи си го легнал до мъртвата си съпруга, прегърнал я здраво. А сега изглеждаше толкова дребничък в болничното легло, малък и крехък. Вече не бе същият мъж, който й беше крещял, че е разстроила Брита.

— Да, бях в къщата ви. С Маргарета — отвърна Ерика.

Херман само кимна. Известно време никой от двамата не проговори.

Накрая Ерика наруши мълчанието.

— Правя проучване за живота на майка ми. Така попаднах на името на Брита. После, като разговарях с Брита, останах с впечатление, че има още, което искаше да ми каже. Или беше в състояние да ми каже.

По лицето на Херман се изписа странна усмивка, но той не отговори.

Ерика продължи:

— Мисля също, че е странно съвпадение, дето двама от тримата приятели на майка ми от младини умряха в толкова кратък период. — Тя замълча и зачака неговата реакция.

По бузата на Херман се търколи сълза. Той вдигна ръка и я избърса.

— Аз я убих — отрони и отново се взря в празното пространство. — Аз я убих.

Ерика чу изреченото от него и според Патрик нямаше нищо, което да противоречи на твърдението му. Ала тя знаеше, че Мартин е скептичен също като нея. И в тона на Херман се долавяше някаква особена нотка, която тя не можеше да си обясни.

— Знаеш ли какво е това, което Брита премълча пред мен? Нещо, случило се през войната ли е? С майка ми ли е свързано? Мисля, че имам право да знам — настоя тя.

Надяваше се, че не го притиска прекалено, тъй като той очевидно бе в уязвимо състояние, ала тя отчаяно се стремеше да открие какво в миналото на майка й така е променило отношението на Елси към живота. След като не получи отговор, Ерика продължи:

— Когато Брита започна да се обърква при посещението ми, спомена нещо за непознат войник, който шепнел. Знаеш ли какво е имала предвид с това? В този момент ме прие като Елси. Не като дъщерята на Елси. И заговори за незнайния воин. Знаеш ли нещо за това?

Отначало не можа да идентифицира звука, който Херман издаде. После осъзна, че той се смее. Безкрайно печална имитация на смях. Тя не виждаше какво смешно може да има. Но може би наистина беше смешно.

— Питай Пол Хекел. И Фридрих Хюк. Те могат да отговорят на въпросите ти.

Той отново започна да се смее. Все по-силно и по-силно, докато целият креват се разтресе.

Смехът му изплаши Ерика повече от сълзите му, ала тя все пак го попита:

— Кои са те? Къде мога да ги открия? Какво общо имат с всичко това?

Искаше й се да разтърси Херман, за да отговори на въпроса й, да изкопчи обяснение от него, но в този момент вратата се отвори.

— Какво става тук?

На прага стоеше лекар със скръстени ръце и строго изражение на лицето.

— Прощавайте, сбърках стаята. Но възрастният човек тук каза, че му се бъбрело с някого. И после…

Тя бързо излезе през вратата, като стрелна извинителен поглед към лекаря.

Сърцето на Ерика бумтеше в гърдите й, когато стигна до колата си на паркинга. Херман й беше дал две имена. Две германски имена, които никога не бе чувала преди и които не означаваха нищо за нея. Какво общо имаха с това двама германци? Бяха ли по някакъв начин свързани с Ханс Олавсен? Все пак той се беше борил срещу германците, преди да избяга в Швеция. Нищичко не разбираше.

През целия път обратно към Фелбака двете имена се въртяха в съзнанието й. Пол Хекел и Фидрих Хюк. Толкова бе странно. Напълно уверена беше, че никога преди не е чувала тези имена. И в същото време й звучаха бегло познато.