Камила Лекберг
Немското дете (144)

Фелбака 1945 г.

Реши да рискува с предположението, че Ерик може да си е у дома. Струваше му се важно да проведат разговор, преди да замине за Норвегия. Можеше да се довери на Ерик. Имаше нещо много искрено и честно зад доста резервираната фасада на приятеля му. Ханс вярваше в лоялността на Ерик. Именно на нея разчиташе най-много. Защото не можеше да пренебрегне вероятността, че нещо може да му се случи. Връщаше се в Норвегия и макар войната да беше свършила, нямаше как да предвиди какво може да стане с него там. Бе вършил разни неща, непростими неща, и баща му бе един от най-ярките символи на злините, които германците бяха сторили в родината му. Така че на Ханс му се налагаше да е реалист. Сега, когато щеше да става баща, длъжен бе да се държи като мъж и да обмисля всички възможности. Не можеше да остави Елси без резервен вариант, без закрилник. И Ерик бе единственият, за когото можеше да се сети, достоен за тази роля. Почука на вратата.

Ерик не беше сам у дома. Ханс въздъхна, като видя, че Брита и Франс също са в библиотеката. Слушаха плочи на грамофона на бащата на Ерик.

— Мама и татко ще се приберат чак утре — обясни Ерик, заел обичайното си място зад бюрото.

Ханс стоеше на прага разколебан.

— Всъщност аз се надявах да можем да поговорим насаме — каза той на Ерик.

— Какви тайни имате вие двамата? — подразни ги Франс, преметнал единия си крак върху подлакътника на креслото, на което седеше.

— Да, какви са секретните ви дела? — намеси се и Брита и се усмихна на Ханс.

Ерик сви рамене и се изправи.

— Да излезем отвън за малко — каза той на Ханс и тръгна към верандата.

Ханс го последва, като внимателно затвори вратата зад себе си. Седнаха на най-долното стъпало.

— Трябва да замина за няколко дни — каза Ханс, като риеше с носа на обувката си в чакълената настилка.

— Къде отиваш? — попита Ерик, като помести нагоре очилата си, които все се изплъзваха по носа му.

— В Норвегия. Трябва да си ида у дома и… да се погрижа за някои неща.

— Добре — отвърна Ерик, без да показва особен интерес.

— Искам да те помоля за услуга.

— Давай — сви рамене Ерик.

От вътрешността на къщата долетя музика от грамофона. Франс трябва да беше увеличил звука.

Ханс се поколеба. После каза:

— Елси е бременна.

Ерик не отговори. Само отново избута очилата си нагоре.

— Бременна е и искам да подам молба до властите за разрешение да се оженим. Но първо трябва да си ида у дома да уредя някои неща, така че ако… ако нещо ми се случи… Ще обещаеш ли да се погрижиш за нея?

Ерик все така не казваше нищо, а Ханс притеснено чакаше отговора му. Не искаше да тръгне, без някой, на когото вярваше, да обещае да помогне на Елси.

Накрая Ерик каза:

— Разбира се, че ще се грижа за Елси. Макар да смятам, че не е добре, дето си я поставил в такава ситуация. Но защо се тревожиш, че нещо може да ти се случи? — Той се намръщи. — Би трябвало да те посрещнат у дома като герой. Защо някой би те критикувал, че си избягал, когато ситуацията е станала твърде опасна? — Той се обърна да погледне приятеля си.

Ала Ханс не отговори на въпроса. Изправи се и отупа панталоните си.

— Естествено, че нищо няма да ми се случи. Но за всеки случай исках да ти го кажа. А сега ми обещай.

— Добре, добре — отвърна Ерик и също стана. — Искаш ли да влезеш вътре и да се сбогуваш с другите, преди да тръгнеш? Брат ми също е у дома. Върна се вчера — съобщи Ерик и лицето му светна.

— Много се радвам да го чуя — каза Ханс и потупа Ерик по рамото. — Как е той? Чух, че бил на път за къщи, но че доста бил препатил.

— Така е. — По лицето на Ерик пробяга сянка. — Наистина доста е препатил. И е много слаб. Но поне вече си е у дома! — каза и лицето му отново се разведри. — Защо не влезеш вътре да те запозная? Двамата още не сте се виждали.

Ханс се усмихна, кимна и последва Ерик в къщата.