Камила Лекберг
Немското дете (123)

Атмосферата на напрегнато очакване бе надвиснала в полицейския участък още от отварянето на гроба предишния ден. Мелберг, естествено, обикаляше наоколо и се хвалеше за откритието, като си присвояваше цялата заслуга, но никой не му обръщаше особено внимание.

Мартин не успяваше да скрие, че намира събитието за силно вълнуващо. Дори в очите на Йоста се бяха появили искрици, докато чакаха край полицейската лента на гробището. Също като колегите си и той бе започнал да прави предположения. Макар още да не знаеха много и да не можеха да определят как се свързват отделните факти, имаха отчетливото усещане, че вчерашното откритие бележи пробив и вярваха, че решаването на случая предстои в най-скоро време.

Почукване на вратата прекъсна размишленията на Мартин.

— Попречих ли ти? — попита Паула, като надникна от вратата.

Той поклати глава.

— Ни най-малко. Влизай.

Тя влезе и седна.

— Е, какво мислиш за всичко това?

— Не знам още. Но ще е интересно да се чуе докладът на Педерсен.

— Мислиш, че е бил убит ли? — попита Паула и в кафявите й очи проблесна интерес.

— А защо иначе някой ще крие тялото му? — отвърна Мартин и тя кимна в знак на съгласие.

Самата тя вече бе стигнала до същото заключение.

— Но въпросът е: защо внезапно това е станало толкова важно? След шейсет години? Почти сме длъжни да приемем, че Брита и Ерик са някак свързани с „предполагаемото“ — тук тя изобрази с жест кавички във въздуха — убийство на това момче. Но защо сега? Кое е възпламенило този подновен интерес?

— Не знам — въздъхна Мартин. — Да се надяваме, че аутопсията ще ни даде нещо конкретно, върху което да стъпим.

— Ами ако не стане така? — изрази Паула гласно мисълта, която всички, дори Мелберг, се опитваха да избягват.

— Да го караме стъпка по стъпка — тихо каза той.

— Като говорим за това — оживи се Паула и промени темата, — в общата олелия съвсем забравихме за ДНК пробите. Не трябваше ли днес да получим резултатите от профила? Ще са самоцелни, ако нямаме с какво да ги сравним.

— Права си — каза Мартин и се изправи бързо. — Да се погрижим за това незабавно.

— От кого ще вземем по-напред? От Аксел или от Франс? Защото върху тях двамата трябва да се фокусираме, не мислиш ли?

— Да се заемем с Франс — предложи Мартин и си облече якето.