Камила Лекберг
Немското дете (116)

Дъщерите на Херман тъкмо си бяха тръгнали. Идваха всеки ден, неговите благословени деца. Сърцето му се сгряваше, като ги видеше седнали една до друга до леглото му. Толкова си приличаха и толкова се отличаваха в същото време. Виждаше Брита във всички тях. Ана-Грета имаше нейния нос, Биргита — очите й, а Маргарета, най-малката, бе наследила трапчинките, които се появяваха на бузите на Брита, когато се усмихнеше.

Херман затвори очи, за да спре сълзите. Нямаше сили да плаче повече. Не му бяха останали сълзи. Но беше принуден да отвори очи, защото всеки път, щом ги затвореше, виждаше Брита, както бе изглеждала, като махна възглавницата от лицето й. Не му бе нужно да отмести възглавницата, за да разбере. И все пак го беше направил. Искаше подозренията му да се потвърдят. Искаше да види какво бе сторил с импулсивното си действие. Защото, естествено, той беше разбрал. Още в мига, щом влезе в спалнята и я видя да лежи там неподвижна, с възглавница върху лицето си, беше разбрал.

Той също умря, когато я вдигна и видя скованото й изражение. Единственото, което бе способен да стори, беше да легне до Брита и да я вземе в прегръдките си, да я придърпа близо до себе си. Ако зависеше от него, още би лежал там. Би искал да я прегръща, докато тялото й става все по студено и по-студено, и да се остави на спомените да нахлуят в съзнанието му.

Херман се взираше в тавана и мислеше за миналото. За летните дни, когато излизаха с лодката край плажа на Вальо с момичетата в лодката и Брита, седнала пред платното с лице, обърнато към слънцето. С протегнати напред дълги крака и развята зад гърба й дълга руса коса. Виждаше я как отваря очи, обръща глава към него и се усмихва щастливо. Помахваше й, застанал зад румпела, и чувстваше със сърцето си, че е истински щастливец.

И тогава през лицето му мина сянка. Припомни си първия път, когато тя му разправи за онова, което после вече не се споменаваше. В един тъмен зимен следобед, когато момичетата бяха на училище. Тя му каза да седне, защото искала да говори за нещо с него. Сърцето му за малко да спре и той със срам си спомняше как първата споходила го мисъл беше, че тя иска да го напусне, че е срещнала друг. Така че разправеното от нея му донесе едва ли не облекчение. Той я слушаше. Тя говори. Дълго време. И когато вече трябваше да идат да приберат момичетата, се разбраха никога повече да не споменават тази тема. Станалото — станало. Той не беше гледал по различен начин на нея след това. Как би могъл? Как би могъл да прогони спомена за дните на щастливия им живот, на разкошните нощи, които бяха споделяли? Разправеното от нея никога не би могло да натежи над всичко това. Затова се споразумяха да не заговарят повече за него.

Ала болестта й бе променила това. Бе променила всичко. Нахлула бе с гръм и трясък в живота им като тайфун, изтръгващ всичко от корен. И той се бе оставил да бъде повлечен. Допуснал бе грешка. Съдбовна грешка. Едно телефонно обаждане, което никога не биваше да прави. Ала беше наивен, повярвал бе, че е време да се проветри спареното и загнилото. Помислил бе, че ако просто покаже как страда Брита заради критото тъй дълго в съзнанието й, което вече се рушеше, щеше да стане ясно, че вече е време. Моментът бе настъпил. Грешно бе да се борят с това повече. Случилото се в миналото трябваше да излезе наяве, та да намерят душевен покой. Брита да намери душевен покой. Мили боже, колко наивен се беше оказал. Все едно лично той бе затиснал лицето й с възглавницата. Знаеше го. И сега не можеше да понесе болката.

Херман затвори очи в опит да се изключи от всичко и този път не видя мъртвото лице на Брита. Вместо това я видя в болнично легло. Бледа и уморена, но щастлива. Държеше в обятията си Ана-Грета. Вдигна ръка и му помаха. Правеше му знак да приближи.

С една последна въздишка той се освободи от всичко болезнено и усмихнат тръгна към тях.