Камила Лекберг
Немското дете (129)

Германия, 1945 г.

Прибраха ги от концентрационния лагер в Нойенгаме. Говореше се, че белите автобуси трябвало първо да откарат от лагера много други затворници, включително поляци, преди да дойде ред на скандинавските. Носеха се слухове също, че на немалко хора това струвало живота им. Затворниците от някои други националности бяха в много по-тежко състояние от скандинавците, които по разни начини бяха получавали колети с храна и така бяха успели да оцелеят при сравнително по-добри условия. Разправяше се, че мнозина умрели или страдали ужасно по време на транспортирането им от лагера. Но дори слуховете да бяха верни, никой не посмяваше да мисли за това сега. Не и когато свободата внезапно беше само на ръка разстояние. Бернадот бе преговарял с германците и му бе дадено разрешение да прати автобуси, които да отведат у дома скандинавските затворници, и ето че те вече бяха тук.

Аксел се качи с олюляващи се крака в автобуса. За него това беше второто му превозване в рамките на последните няколко месеца. От Заксенхаузен затворниците ненадейно бяха преместени в Нойенгаме и той често лежеше буден нощем и си припомняше кошмарното пътуване. Заключени в товарни вагони, бяха седели безпомощни и апатични, заслушани в грохота от бомбите, падащи навсякъде около тях, докато се придвижваха през Германия. Някои от бомбите бяха толкова близо, че чуваха как върху покривите на товарните вагони се посипва пръст. Но никоя не бе отбелязала пряко попадение. По някаква причина Аксел бе преживял и това премеждие. И сега, тъкмо когато бе изгубил всякаква воля за живот, най-после щяха да бъдат спасени. От автобусите, които щяха да ги върнат в Швеция. Които щяха да ги отведат у дома.

Той поне беше в състояние на собствен ход да се добере до един от автобусите. Някои от другите затворници бяха толкова зле, че се наложи да бъдат отнесени на ръце вътре. Той се настани внимателно на пода, вдигна колене и изтощено отпусна глава върху тях. Умът му не го побираше. Отиваше си у дома. При майка си и баща си. И при Ерик. Във Фелбака. В ума си виждаше толкова ясно. Всички онези неща, за които не си бе позволявал да мисли от много дълго време. Ала сега, когато знаеше, че са постижими, позволи на мислите и спомените да го залеят. В същото време съзнаваше, че животът вече никога нямаше да е същият. Той самият нямаше да е същият. Бе видял и преживял неща, които го бяха променили завинаги.

Мразеше промяната у себе си. Мразеше онова, което бе принуждаван да прави и на което бе принуждаван да става свидетел. И само защото се бе качил в този автобус не означаваше, че е свършило. Беше дълго пътуване, изпълнено с болка, телесни течности, болести и ужаси. По пътя видяха горящи боеприпаси и страна в пълна разруха. Двама от затворниците умряха. Единият от тях бе мъжът, на когото се бе облягал за кратко в миговете, когато бе успявал да поспи, докато автобусът пътуваше през нощта. Една сутрин, когато Аксел се събуди и се размърда, съседът му се катурна встрани. Но той само го избута и повика един от отговорниците да се погрижи. Сетне отново се отпусна на мястото си. Беше просто поредната смърт. А бе видял толкова много.

Улови се, че постоянно вдига ръка да докосва ухото си. Понякога чуваше някакво бумтене, но по-често нямаше друго, освен тишина. Толкова пъти си бе припомнял онази сцена. То се знае, оттогава бе преживял далеч по-лоши неща, но имаше нещо в гледката на приклада на пушката на пазача, което символизираше върховното предателство. Защото преди това бяха общували като човешки същества. Въпреки факта, че бяха от различни страни във войната, успяха да установят приятелски контакт, създал им усещането за взаимно уважение. Ала в онзи момент, когато видя момчето да вдига пушката и почувства болката от удара над ухото, завинаги престана да вярва във вродената доброта на човешките същества.

И ето че седеше в автобуса на път за къщи, заобиколен от хора, които бяха болни, ранени или в шок, и даваше тържествен обет пред себе си, че няма да потърси покой, докато не изправи пред правосъдието всички виновни. Всички, престъпили границите на човешкото в себе си. Негов дълг беше да се погрижи да не се измъкнат безнаказано.

Аксел отново притисна ръка към ухото си и си представи дома си. Скоро, много скоро щеше да е там.