Камила Лекберг
Немското дете (145)

През първите няколко минути атмосферата около кухненската маса беше напрегната. Но после напрежението започна да се топи и те успяха да проведат весел и спокоен разговор с брат си. Ана все още изглеждаше малко шокирана от новината и гледаше с удивление Йоран, който седеше срещу нея.

— Никога ли не си си задавал въпроси за родителите си? — попита Ерика, като си взе бонбон от купчината в купата.

— Разбира се, че съм, понякога — каза Йоран. — Но в същото време… на мен мама и татко, искам да кажа, Вилхелм и Марта, ми бяха достатъчни. Да, понякога съм си мислел за това и съм се чудел защо майка ми ме е изоставила. — Той се поколеба. — Но доколкото разбрах, й е било тежко.

— Да, така е било — каза Ерика, като погледна към Ана.

Отначало й бе трудно да прецени колко да разкаже пред по-малката си сестра, която винаги се бе опитвала да закриля. Но си даде сметка, че Ана е преживяла много по-лоши ситуации от нея самата, и сподели с нея цялата информация, която бе събрала, включително от дневниците. Ана бе приела спокойно всичко и ето ги, тримата заедно, в къщата на Ерика и Патрик. Две сестри и един брат. Усещането беше малко странно и същевременно толкова естествено. Може би е вярно, че кръвта вода не става.

— Ами, предполагам, че е твърде късно да започнете да ме осведомявате кои са последните ви гаджета и такива неща — засмя се Йоран, сочейки към Патрик и Дан. — Изглежда, този етап съм го изпуснал, за съжаление.

— Да, май че е така — каза Ерика с усмивка и лапна още един бонбон.

— Между другото, чух, че сте хванали убиеца — брата на жертвата — каза вече сериозно Йоран.

Патрик кимна.

— Да, седеше и чакаше на летището. Странно е, защото можеше да замине по всяко време и най-вероятно никога нямаше да го хванат. Колегите ми казаха, че напълно им е съдействал.

— А защо е убил брат си? — попита Дан, обгръщайки с ръка раменете на Ана.

— Все още го разпитват, така че наистина не знам — отвърна Патрик и подаде парче шоколад на Мая, която седеше на пода до него и си играеше с куклата, подарена й от майката на Йоран.

— Все още не мога да разбера защо братът, този, който е починал, имам предвид, е пращал пари на баща ми през всичките тези години. Ако правилно съм разбрал, не той е бил истинският ми баща, а някакъв норвежец. — Йоран погледна Ерика.

— Да, прав си. Според дневниците на мама, баща ти се казва Ханс Олавсен, или по-скоро, Ханс Волф. Ерик и мама не изглежда да са имали романтична връзка. Така че не знам… — Ерика прехапа устни, докато мислеше. — Вероятно ще знаем повече, когато разберем какво има да каже Аксел Франкел.

— Вероятно. — Патрик кимна в знак на съгласие.

Дан прочисти гърлото си и всички се обърнаха към него. Двамата с Ана се спогледаха, след това тя каза:

— Ами, ъъ… ние имаме новини.

— Какви? — попита Ерика, като пъхна още един бонбон в устата си.

— Ами… — Ана замълча, но думите сами се изплъзнаха от устата й. — Ще имаме бебе. През пролетта.

— Наистина?! Това е страхотно! — извика Ерика и изтича да прегърне първа сестра си, а после и Дан, преди отново да седне с блеснали очи. — Е, как си? Наред ли е всичко? Добре ли се чувстваш? — Ерика изстреля въпросите един след друг и Ана се засмя.

— Ами, гади ми се сутрин. Така беше и когато очаквах Ейдриън. И постоянно си купувам близалки.

— Ха-ха, близалки, значи! — засмя се Ерика. — Но аз по-добре да не се обаждам. Спомням си как се тъпчех с бонбони, когато бях бременна с…

Ерика спря по средата на изречението и се загледа в купчината опаковки от бонбони на масата. Извърна очи към Патрик и по отворената му уста разбра, че той си мисли същото. Трескаво започна да изчислява. Кога трябваше да й дойде? Толкова се бе вглъбила във всичко, свързано с майка й, че дори не се бе замисляла за… Преди две седмици! Трябваше цикълът й да е дошъл преди две седмици. Отново се взря втрещена в опаковките от бонбони. После чу как Ана се залива от смях.