Камила Лекберг
Немското дете (134)

Борленге, 1945 г.

Той никога не се върна. Беше я целунал за довиждане, каза й, че съвсем скоро ще е пак при нея, и тръгна. И тя бе чакала. Отначало се бе чувствала пълна с увереност, после се появи леко безпокойство, което с течение на времето прерасна в непреодолима паника. Защото той въобще не се върна. Наруши обещанието си. Предаде нея и детето им. А тя беше толкова сигурна в него. Никога не се усъмни в обещанието, което й беше дал, приела бе за неоспорима истина, че той я обича, колкото и тя него. Какво глупаво и наивно момиче се бе оказала. Колко ли много като нея бяха излъгани със същата история?

Обърна се към майка си, когато вече бе невъзможно да крие бременността си. Със сведена глава, неспособна да погледне Хилма в очите, тя й разказа всичко. Че се бе оставила да бъде заблудена, че е повярвала на обещанията му и че сега носи детето му. Отначало майка й не каза нито дума. Мъртвешка, ледена тишина надвисна в кухнята, където седяха, и едва тогава страхът истински сграбчи сърцето на Елси. Защото мъничка част от нея се бе надявала майка й да я вземе в обятията си, да я залюлее и да й каже: „Скъпото ми дете, всичко ще се нареди. Ще намерим изход“. Майката, която Елси бе имала, преди баща й да умре, би постъпила така. Би притежавала силата да обича дъщеря си въпреки срама. Ала без баща й майка й вече не беше същият човек. Част от нея умря с него, а онази част, която бе останала, не беше достатъчно силна.

Без да каже дума, тя стегна багажа на шестнайсетгодишната си дъщеря и я качи на влака за Борленге, за да отседне при леля си, която имаше ферма там. Даде й и писмо до нея. Хилма дори не можа да се насили да я придружи до гарата. Набързо се сбогува с нея в преддверието, преди да й обърне гръб и да влезе в кухнята. Версията за пред всички в града щеше да е, че Елси е заминала да учи в училище по домакинство.

Оттогава бяха изминали пет месеца. И те никак не бяха леки. Въпреки че коремът й растеше с всяка изминала седмица, тя работеше не по-малко усилено от всички останали във фермата. От сутрин до здрач се трепеше от работа, а болките в гърба й ставаха все по-силни от ритането на бебето. Понякога й се искаше да го намрази. Но просто не можеше. То беше част от нея, част от Ханс, а тя не бе в състояние да изпита истинска омраза дори към него. Тъй че как можеше да намрази създание, което ги обединяваше? Но всичко беше уговорено вече. Детето щеше да й бъде взето веднага след раждането, за да бъде дадено за осиновяване. Нямало друг начин, каза Едит, сестрата на Хилма. Съпругът й, Антон, се бе погрижил за практическите подробности, като не спираше да мърмори какъв срам било, дето жена му имала племенница, която преспала с първия дошъл да души около нея. Елси не му възразяваше. Приемаше упреците без протест и без да е в състояние да предложи някакво обяснение. Защото бе трудно да се оспори фактът, че Ханс не се бе върнал. Въпреки обещанието си.

Болките, предшестващи раждането, започнаха рано една сутрин. Отначало тя помисли, че я е събудила обичайната болка в гърба. Ала после спазмите се засилиха, идваха и си отиваха, като ставаха все по-мъчителни. След като два часа се мята в леглото, най-сетне осъзна какво се случва и с мъка успя да се надигне. С ръце, притиснати към кръста, отиде до спалнята на Едит и Антон и колебливо събуди леля си. Последва трескава дейност. Наредено й бе да се върне обратно в леглото, а най-голямата дъщеря от семейството бе изпратена да доведе акушерката. На печката се кипваше вода, от шкафовете се вадеха кърпи. Легнала в леглото си, Елси усещаше как ужасът й расте.

След десет часа болката вече беше непоносима. Акушерката беше пристигнала преди часове и я бе прегледала доста грубо. Беше строга и недружелюбна и даваше ясно да се разбере какво е мнението й за млади неомъжени момичета, които са се оставили да забременеят. Елси се чувстваше като на вражеска територия. Никой не намери добра дума или усмивка за нея, докато лежеше, убедена, че ще умре. Защото болката беше невероятна. Всеки път, когато я връхлиташе новата вълна, тя се вкопчваше в рамката на леглото и стискаше зъби, за да не изкрещи. Имаше чувството, че някой се опитва да я разреже през корема. Отначало успяваше да си почине за малко между контракциите, да поеме дъх и да се опита да събере сили. Ала след това контракциите толкова зачестиха, че не й даваха възможност за отдих. Мисълта идваше и си отиваше: Ей сега ще умра.

Трябва да бе изрекла думите на глас, защото през мъглата на болката видя как акушерката я стрелна с гневен поглед и я чу да казва:

— Я стига си се превземала. Сама си се забъркала в тази каша, няма какво да се оплакваш сега. Помисли си за това, момиче.

На Елси не й бе останала сила да протестира. Стисна рамката на леглото толкова здраво, че кокалчетата й побеляха, защото нова вълна на болка прониза корема й и слезе към краката й. Никога не си бе представяла, че такава болка е възможна. Беше навсякъде. Проникваше във всяка нейна фибра, във всяка клетка на тялото й. Вече започваше да се изтощава. Толкова дълго се беше борила с болката, че част от нея искаше да се предаде, да се остави на болката да я надделее, да прави каквото ще с нея. Ала знаеше, че не може да позволи това да се случи. Нейното и на Ханс дете искаше да излезе и тя щеше да роди това бебе, та ако ще това да бе последното, което щеше да стори.

Нов тип болка взе да се надига между контракциите, които вече й бяха добре познати. Усети силен натиск и акушерката кимна със задоволство към лелята на Елси, застанала наблизо.

— Скоро ще свърши — каза тя и притисна корема на Елси. — Трябва да напъваш с всичка сила, когато ти кажа, и бебето скоро ще е тук.

Елси не отговори, но чу казаното от акушерката и зачака онова, което предстоеше да се случи. Усещането, че трябва да напъва, се засилваше и тя дълбоко пое дъх.

— Добре, напъвай сега с всичка сила — грубо изкомандва жената и Елси се подчини.

Усети натискът отново да се увеличава и когато стана най-зле, отново й бе наредено да напъва. Този път почувства някакво разхлабване, не можеше да го опише точно, но сякаш нещо поддаде.

— Главата вече е навън, Елси. Още една контракция и…

Елси затвори очи за момент, но виждаше пред себе си единствено Ханс. Нямаше енергия да скърби за него в момента, затова отново вдигна клепачи.

— Сега! — рече акушерката, застанала между краката на Елси.

С последната си капчица сила Елси притисна брадичка към гърдите си и напъна между разтворените си колене.

Нещо мокро и хлъзгаво се изплъзна от нея и тя се отпусна изтощена върху пропития с пот чаршаф. Първото й чувство бе на облекчение. Облекчение, че всички тези часове на мъки бяха свършили. Обзелата я умора бе като никоя друга, усещана дотогава, всяка част от тялото й бе напълно грохнала и тя не можеше да помръдне и на сантиметър. Докато не чу плача. Сърдит, пронизителен вик, който я накара да се помъчи да се привдигне на лакти, за да види откъде идва.

Захлипа, когато го зърна. Той беше… съвършен. Лепкав и окървавен, сърдит, че е изкаран навън на студено, но съвършен. Елси се отпусна отново на възглавниците и тогава осъзна, че това щеше да е първият й и последен път, когато го виждаше. Акушерката преряза пъпната връв и внимателно го почисти с мокра кърпа. После го облече в мъничка избродирана бебешка камизолка. Никой не обръщаше внимание на Елси, която с болка наблюдаваше цялото суетене около момченцето. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от обич, а очите й жадно попиваха всяка подробност от него. Чак когато Едит понечи да го изнесе от стаята, успя да промълви:

— Искам да го подържа!

— Не е препоръчително при тези обстоятелства — каза акушерката сърдито и направи жест към лелята да върви.

Но Едит се поколеба.

— Моля те, нека го подържа само за минута. После можеш да го отнесеш.

В тона на Елси се долавяше такава сърцераздирателна молба, че леля й не можа да й откаже. Взе бебето и го постави в ръцете на Елси. Тя го пое внимателно и го погледна в очите.

— Здравей, миличко — прошепна и го залюля нежно.

— Кървиш върху ризката му — сърдито отбеляза акушерката.

— Имам и други ризки за него — обади се Едит и погледът й накара жената да млъкне.

Елси не можеше да се насити да го гледа. Усещаше топлата му приятна тежест, взираше се очарована в малките му пръстчета със съвършени мънички нокътчета.

— Прекрасно момченце — продума Едит, застанала до леглото.

— Прилича на баща си — каза Елси и се усмихна на бебето, уловило пръста й.

— Дай го сега, трябва да бъде нахранен — нареди акушерката и го взе от ръцете на Елси.

Първият й порив бе да се възпротиви и никога да не го даде. Ала този момент отмина и акушерката забързано се залови да съблича оцапаната с кръв камизолка и да облича нова. После подаде бебето на Едит, която след последен поглед към Елси го изнесе от стаята.

Тогава Елси усети нещо да се разкъсва вътре у нея. Знаеше, че няма да може да оцелее след подобна болка. Легнала в просмуканото си от кръв и пот легло с празна утроба и празни обятия, тя си обеща никога повече да не изпитва такива чувства. Никога. Продължаваше да се зарича в това пред себе си, докато акушерката намръщено се зае да я почисти.