Камила Лекберг
Немското дете (51)

Йоста тъкмо бе започнал нова игра на голф на компютъра си, когато чу стъпките на Мелберг в коридора. Бързо изключи играта и грабна някакъв доклад, като се помъчи да изглежда силно съсредоточен в четене. Стъпките на Мелберг приближиха, но в тях се долавяше нещо различно. И какво бе това чудновато ръмжене, което издаваше шефът му? Изпълнен с любопитство, Йоста отбутна назад от бюрото стола си, за да надникне в коридора. Първо видя Ернст, който подтичваше пред Мелберг с изплезен както обикновено дълъг език. После зърна странно изгърбена фигура, която мъчително пристъпваше напред. Хем приличаше на Мелберг, хем не.

— Какво си ме зяпнал, по дяволите?

Гласът определено принадлежеше на началника му.

— Какво ви се е случило? — попита Йоста.

Вече и Аника надничаше от кухнята, където се бе заловила да храни Мая.

Мелберг промърмори нещо неразбираемо.

— Какво казахте? — попита Аника. — Не ви чухме.

Мелберг я стрелна с ядосан поглед и заяви:

— Ходя на курс по салса. Да има нещо лошо в това?

Йоста и Аника се спогледаха слисани. После и двамата трябваше с усилие да запазят сериозни физиономии.

— Е, какво? — викна Мелберг. — Някой да иска да подхвърли духовита забележка? Защото в този участък не липсват възможности за намаляване на заплатите.

След тези думи той затръшна вратата на кабинета си.

Няколко секунди Аника и Йоста се взираха в затворената врата, после вече не можаха да се сдържат и избухнаха в смях, който чак ги докара до сълзи, макар да се стараеха да са тихи. Йоста се промъкна безшумно до кухнята и едва след като се увери, че вратата на Мелберг е все така затворена, прошепна на Аника:

— Възможно ли е да ходи на курс по салса? Наистина ли това каза?

— Опасявам се, че да — отвърна Аника, докато бършеше очи с ръкава на пуловера си.

Мая ги наблюдаваше с интерес, седнала до масата с чиния пред себе си.

— Но защо? Как е могло да му хрумне? — изумен рече Йоста, докато си представяше визуално подобна картина.

— Аз поне за пръв път чувам за това — отвърна Аника, като продължаваше да се смее. После поклати глава и отново започна да храни Мая.

— Видя ли го колко скован беше? Приличаше на онова създание от „Властелинът на пръстените“. Ам-Гъл. Нали така се казваше?

Йоста с голямо старание се зае да имитира походката на Мелберг и Аника трябваше да затисне уста с ръка, за да не прихне отново.

— Тялото на Мелберг трябва да изживява истински шок. Не е виждало раздвижване от… ами, надали изобщо е виждало.

— И аз мисля, че не е. За мен е загадка как е минал курса по физическа подготовка за полицията.

— Е, откъде да знаем, може пък да е бил голям спортист на млади години. — Аника помисли над думите си, после поклати глава. — Не ми се вярва. Мили боже, това беше гвоздеят на деня. Мелберг на курс по салса. Какво ли ще чуем още? — Тя се помъчи да натика лъжица с храна в устата на Мая, но детето упорито се съпротивляваше. — Това момиченце нищо не иска да хапне. Но ако не я накарам да изяде поне няколко лъжици, вече никога няма да ми я поверят.

Тя въздъхна и поднови опитите си. Ала устата на Мая оставаше непристъпна като Форт Нокс.

— Да се пробвам ли аз? — предложи Йоста и посегна към лъжицата.

Аника го изгледа изненадана.

— Ти? Ами хубаво, давай. Но не възлагай особени надежди.

Йоста не отговори, докато си разменяха местата с Аника и седна до Мая. Изсипа половината от огромното количество храна, което Аника бе накамарила в лъжицата и после я вдигна във въздуха.

— Бръм-бръм, ето го аероплана, иде! — Заразмахва плавно лъжицата като самолет, което му спечели пълното внимание на Мая. — Бръм-бръм, лети право към твоята… — Устата на Мая се отвори като по команда и самолетът, натоварен със спагети и кайма, подходи към кацане. — Мм… браво на теб — каза Йоста и гребна още малко от чинията. — Пуф-паф, пуф-паф, сега пък се задава влак. Пуф-паф, пуф-паф, право в тунела.

— Не мога да повярвам! — зяпна Аника. — Къде си се научил на това?

— А, нищо особено — скромно отвърна Йоста, но се усмихна гордо, когато лъжица номер три се превърна в състезателна кола и също улучи целта.

Аника седна върху кухненската маса и наблюдаваше как Йоста бавно опразваше чинията пред Мая, която безпрекословно поглъщаше всяка хапка.

— Знаеш ли какво, Йоста — заключи накрая Аника. — Понякога животът е извънредно несправедлив.

— Двамата мислили ли сте за осиновяване? — попита Йоста, без да я гледа. — По мое време не беше много разпространено. Но днес въобще не бих се поколебал. Имам чувството, че всяко второ дете е осиновено.

— Говорили сме по въпроса — отвърна Аника, като с пръст рисуваше по покривката кръгове. — Но така и не стигнахме доникъде. Опитваме се да запълним живота си с други неща извън деца, но…

— Не е прекалено късно — увери я Йоста. — Ако започнете сега, няма да отнеме дълго. И цветът на кожата на детето е без значение, така че изберете да е от страна, за която се чака най-малко. Има толкова деца, които се нуждаят от дом. Ако аз бях дете, бих благодарил на щастливата си звезда, че сте ме осиновили вие с Ленарт.

Аника преглътна мъчително и се втренчи в пръста си, движещ се по покривката. Думите на Йоста бяха събудили нещо у нея, нещо, което с Ленарт някак бяха съумели да потиснат през последните години. Може би се бояха. След всички спонтанни аборти и всички надежди, разбивани отново и отново. А може би имаха сили и кураж да го направят. Защото копнежа още го имаше и беше все така силен. Не бяха успели да потиснат желанието да държат дете в прегръдките си, да го дарят с обич.

— Е, аз да ида да свърша малко работа — рече Йоста и се изправи отново, без да я гледа. Погали Мая по главичката. — Поне хапна нещо, та Патрик да не се тревожи, че ще я уморим от глад, като ни я остави следващия път.

Тъкмо щеше да излезе от кухнята, когато Аника се обади тихо:

— Благодаря ти, Йоста.

Той кимна смутено. После изчезна в кабинета си и затвори вратата зад себе си. Седна пред компютъра, но се втренчи в екрана, без да го вижда. Пред погледа му беше Май-Брит. И момченцето, живяло само няколко дни. Толкова години бяха минали оттогава. Цяла вечност. Едва ли не цял човешки живот. Ала още чувстваше малката ръчичка, стиснала пръста му.

Йоста въздъхна и щракна с мишката върху играта на голф.