Камила Лекберг
Немското дете (34)

Ернст силно дърпаше каишката и Мелберг едва го удържаше, като не спираше да се върти в кръг. Ернст не разбираше защо господарят му изведнъж бе решил да върви с бебешки крачки и с плам се опитваше да го накара да ускори ход.

Мелберг почти се бе отказал да се съпротивлява, когато чу стъпки зад себе си. Ернст се разскача от радост — приближаваше се приятел.

— Значи и вие сте излезли на разходка.

Гласът на Рита прозвуча точно толкова щастливо, колкото си го спомняше, и Мелберг усети как крайчетата на устата му се разтеглят в усмивка.

— Да, на разходка сме — отвърна и му се прищя да се ритне отзад.

Ама че идиотски отговор! Точно той, който така добре умееше да разговаря с жени, сега стоеше и звучеше като кръгъл глупак. Овладя се и каза с най-авторитетния си глас:

— Доколкото разбрах, за кучетата е важно да се движат, така че се старая с Ернст да излизаме поне за час всеки ден.

— О, не само за кучетата е полезно да се раздвижват. На мен и на теб също ще ни се отрази добре.

Рита се разкикоти и се потупа по корема. На Мелберг това му достави истинско удоволствие. Най-сетне жена, която разбираше, че малко месце по костите невинаги е недостатък.

— Ама разбира се — отвърна и също се тупна по обемистия корем. — Но не трябва да се прекалява.

— За бога, така е.

Рита се засмя. Спря пред един жилищен блок и Сеньорита се насочи към единия от входовете.

— Да ти предложа кафе и сладкиш?

С усилие на волята Мелберг успя да не подскочи от радост и да си придаде замислен вид, след което кимна резервирано.

— Да, не би било лошо. Не мога да отсъствам прекалено дълго от работа, но…

— Чудесно тогава.

Тя въведе кода и отвори вратата. На Ернст явно му липсваше самообладанието на господаря му, защото се втурна нетърпеливо след Сеньорита.

Първата мисъл, която мина през главата на Мелберг, когато влезе в апартамента на Рита, беше „уютно“. Жилището не беше студено и оскъдно мебелирано, както предпочитаха шведите, а грееше от цветове и топлина. Той откачи каишката на Ернст, който тръгна след Сеньорита и великодушно получи част от лакомствата й. Мелберг закачи якето си, постави прилежно обувките си на поставката и последва гласа на Рита до кухнята.

— Май си паснаха.

— Какво? — попита тъпо Мелберг, тъй като вниманието му бе изцяло съсредоточено в изкусителните задни части на Рита, която стоеше с гръб към него до мивката и слагаше кафе в кафеварката.

— Имам предвид Сеньорита и Ернст. — Тя се обърна към него и се засмя.

— О, да, да, разбира се, явно се харесват — с облекчение се засмя и Мелберг.

Един поглед към всекидневната го потвърди в още по-голяма степен, отколкото би му се искало. Ернст тъкмо душеше Сеньорита под опашката.

— Обичаш ли канелени кифлички? — попита Рита.

— Доли Партън спи ли по гръб? — отвърна реторично Мелберг, но веднага съжали.

Рита се извърна и го изгледа учудено.

— Ами, не знам. Сигурно. Да, с такъв бюст най-вероятно…

Мелберг се засмя с облекчение.

— Това е само израз. Исках да кажа, да, обичам кифлички.

С изумление видя как тя поставя три чаши и три чинийки на кухненската маса. Загадката получи отговор, когато Рита се провикна към стаята, която беше долепена до кухнята:

— Йохана, следобедно кафе!

— Идвам! — чу се от стаята и само миг по-късно на вратата се появи една много сладка жена с огромен корем.

— Това е снаха ми Йохана — обясни Рита и посочи бременната жена.

Мелберг се представи, подаде ръка и за малко не се строполи на пода от болка. През годините се бе ръкувал с много силни типове, но не се бе сблъсквал с толкова мощна ръкохватка, особено на жена.

— Силни ръце — измънка и с въздишка на облекчение освободи ръката си.

Йохана го наблюдаваше развеселена и с усилие седна до масата. След като успя да намери поза, в която да държи и чашата, и чинията с кифличката, започна да яде с апетит.

— Кога е терминът? — попита любезно Мелберг.

— След три седмици — отвърна тя и се концентрира върху кифличката с явното желание да я погълне до последната троха.

— Виждам, че се храниш за двама — засмя се Мелберг, но млъкна, като срещна киселия поглед на Йохана.

Костелив орех, помисли си.

— Това е първият ми внук — каза Рита с гордост и нежно потупа корема на Йохана.

Младата жена със светнало лице погледна свекърва си и положи ръка върху нейната.

— Имаш ли внуци? — попита Рита, след като сипа кафе и се настани до Бертил и Йохана.

— Не, още не — поклати глава той. — Но имам син. Казва се Симон и е на седемнайсет години.

Мелберг гордо се изпъчи. Синът му се бе появил на късен етап от живота му и отначало той не прие новината за съществуването му с особен ентусиазъм. Но постепенно двамата привикнаха един с друг и той все още не спираше да се чуди на обичта, която изпитваше, когато мислеше за Симон. Беше добро момче.

— На седемнайсет, има още време. Но ще ти кажа нещо — внуците са десертът, който животът ти поднася — рече Рита и отново потупа корема на Йохана.

Водиха приятен разговор, докато си пиеха кафето, а кучетата се гонеха из апартамента. Мелберг беше очарован от чистата и непринудена радост, която изпитваше, като седеше тук, в кухнята на Рита. След разочарованията, които бе преживял през последните години, не поиска отново да се среща с жена. Но ето че седеше тук и му беше приятно.

— Е, какво ще кажеш?

Рита го погледна очаквателно и той усети, че е пропуснал въпроса, на който се очаква да отговори.

— Извинявай, какво каза?

— Попитах те дали ще дойдеш с мен на курса ми по салса довечера. За начинаещи е, въобще не е трудно. В осем часа.

Мелберг я изгледа невярващо. Курс по салса? Той? Смехотворна идея. Взря се в очите на Рита и чу собствения си глас да казва:

— Салса? В осем часа? Естествено.