Камила Лекберг
Немското дете (127)

Фелбака, 1945 г.

Не беше за вярване. Войната, която хората вече приемаха за безкрайна, бе свършила. Тя седеше на леглото на Ханс, четеше вестника и се опитваше да накара мозъка си да проумее значението на думите, крещящи от страниците. „МИР!“

Елси усети сълзи да изпълват очите й и издуха носа си в престилката, която още носеше, след като беше помагала на майка си да измият съдовете.

— Не мога да го повярвам, Ханс — промълви тя.

Той бе преметнал ръка през раменете й и вместо отговор, я притисна по-плътно до себе си. Той също гледаше вестника и изглеждаше неспособен да проумее написаното. За миг Елси погледна към вратата, притеснена, че някой може да ги свари сега, след като бяха изоставили всяка предпазливост и седяха заедно посред бял ден. Ала Хилма бе отишла у съседите и Елси не вярваше някой да се появи и да ги обезпокои тъкмо в този момент. Освен това скоро щеше да се наложи да съобщят на всички за връзката си. Роклите вече й отесняваха на талията и тази сутрин тя с огромно усилие бе успяла да закопчае копчетата си. Ала всичко щеше да се нареди. Ханс бе реагирал точно както тя си представяше, когато преди няколко седмици му съобщи, че е бременна. Очите му бяха грейнали, той я целуна и нежно постави ръка на корема й. Оттогава не спираше да я уверява, че ще се справят. Все пак имаше работа и беше в състояние да я издържа. А и майка й бе привързана към него. Вярно, Елси бе твърде млада, но можеха да подадат молба до властите за разрешение да се оженят. Непременно щяха да намерят начин да уредят всичко.

Всяка дума, изричана от него, бе облекчавала тревогата, която още носеше в сърцето си, макар да мислеше, че го познава добре, и да му вярваше. А той бе толкова спокоен. Уверяваше я, че детето им ще бъде най-обичаното на света и че ще намерят начин да се справят с всички практически подробности. Известно време можеше да има някоя и друга неравност по пътя, но ако се държаха един за друг, всички проблеми щяха да се решат, а семейството й и Бог да им дадат благословията си.

Елси облегна глава на рамото му. Точно сега животът изглеждаше хубав. При новината за мира усети по тялото й да се разлива топлина, която стопи много от онова, което се бе превърнало в лед след смъртта на баща й. Щеше й се само той да е тук, за да преживее този момент. Да можеха той и корабчето му да бяха издържали само още няколко месеца. Тя изтласка тази мисъл от ума си. Бог решаваше тези неща, не хората, и някъде сигурно си имаше план за всичко. Така стояха нещата, колкото и ужасно да изглеждаше. Тя имаше вяра в Бог, имаше вяра и в Ханс и този дар й позволяваше да гледа към бъдещето с увереност.

Ала за майка й беше различно. Елси все повече бе започнала да се тревожи за Хилма през последните няколко месеца. Откакто Елоф го нямаше, тя бе започнала да крее, да се затваря в себе си и в очите й вече нямаше радост. Когато днес чуха новината за мира, за пръв път, откакто баща й бе загинал, Елси видя следа от усмивка по лицето на майка си. Ала може би детето, което тя очакваше, отново щеше да направи майка й щастлива, то се знае, след като преодолееше първоначалния шок. Разбира се, Елси се боеше, че майка й ще се почувства засрамена от нея, но двамата с Ханс се бяха разбрали да й съобщят възможно най-скоро, така че да може да се подготви всичко преди идването на бебето.

Елси затвори очи и се усмихна, седнала там и облегната на рамото на Ханс, вдишваща неговия познат мирис.

— Бих искал да си ида у дома и да видя семейството си сега, след като войната свърши — каза Ханс и я помилва по косата. — Но ще отсъствам само няколко дни, така че не бива да се тревожиш. Не се каня да избягам от теб. — Той я целуна по върха на главата.

— Това е добре — заяви с широка усмивка Елси. — Защото, ако се опиташ, ще те преследвам до края на света.

— Въобще не се съмнявам — засмя се той. После стана сериозен. — Има някои неща, за които трябва да се погрижа сега, след като вече мога да се върна в Норвегия.

— Звучи сериозно — каза тя, повдигна глава от рамото му и го погледна притеснено. — Боиш се, че нещо може да се е случило със семейството ти ли?

Той мълча дълго време, после отговори:

— Не знам. Последният път, когато говорих с тях, беше толкова отдавна. Но няма да замина веднага. Може би след около седмица и ще се върна, преди да си успяла да мигнеш.

— Добре ми звучи — каза Елси и отново се облегна на него. — Защото не искам никога да се разделяме.

— И няма да се разделяме — отвърна той и отново я целуна по косата. — Няма.

Ханс затвори очи и я придърпа по-близо. Помежду им лежеше отвореният вестник с думата „МИР“, запълваща първата страница.