Камила Лекберг
Немското дете (128)

Беше странно. Едва миналата седмица на Шел му хрумна, че баща му не е безсмъртен. И ето че в четвъртък полицията позвъни на вратата му, за да му донесе вестта за смъртта му. Изненадан беше от силните емоции, които го връхлетяха. Как за момент сърцето му бе прескочило един удар, как, като протегна ръка пред себе си, я видя да държи бащината си — малка длан, обвита от голяма — и как после ръцете им бавно се разделиха. В този миг осъзна, че през цялото време беше присъствало нещо по-силно от омразата. Надежда. Това бе единственото, успяло да оцелее, единственото, способно да съществува паралелно, без да бъде задушено от всепоглъщащата омраза, изпитвана към баща му. Цялата обич помежду им отдавна бе умряла. Ала надеждата се бе свряла в отдалечено кътче в сърцето му, скрита дори от самия него.

Докато Шел стоеше в антрето, след като затвори вратата след полицаите, усети как всякакво усещане за надежда изчезва и ужасна болка спусна черна пелена пред очите му. Защото някъде вътре в него малкото момче копнееше за баща си. Надявало се бе да има обиколен път около стените, които бяха издигнали. Сега този път беше затворен. Стените щяха да си останат и накрая малко по малко щяха да се разрушат, но без възможност за помирение.

През целия уикенд съзнанието му се опитваше да схване факта, че баща му е мъртъв. Нямаше го вече. Сам си бе отнел живота. И макар подсъзнателно Шел винаги да се бе опасявал, че тъкмо така ще си иде Франс предвид разрушителния му начин на живот, все пак бе трудно за осмисляне.

В неделя Шел отиде да посети Карина и Пер. Обадил им се беше в четвъртък, за да им съобщи какво се е случило, но не бе намерил сили в себе си да се срещне с тях, без мислите и спомените му да са се поуталожили. Когато пристигна, остана извънредно изненадан. Имаше нещо толкова фундаментално променено в цялата атмосфера в дома им, че отначало той не можа да схване откъде идва всичко. После възкликна смаян:

— Ти си трезва!

И нямаше предвид само за момента или за кратък период, защото такива бе имало преди, макар и не много чести през последните години. Ала той инстинктивно усещаше, че този път е друго. Очите на Карина излъчваха спокойствие и решителност, нямаше го погледа на ранено животно, който присъстваше в тях още откакто Шел ги бе напуснал. Това винаги го бе изпълвало с безмерна вина. Пер също беше различен. Поговориха за това какво ще се случи след делото му за побоя над неговия съученик и Пер изненада Шел с овладяното си поведение и с разумните си мисли, когато му обясняваше как възнамерява да се справи със ситуацията. След като Пер отиде в стаята си, Шел събра кураж да попита Карина откъде идва промяната. С нарастващо изумление чу за посещението на баща си. Франс някак бе успял да постигне онова, в което Шел се бе провалял десет години наред.

Това направи всичко още по-лошо. Вече нямаше място за никаква надежда в сърцето му. Защото Франс си бе отишъл. На какво да се надява?

Шел отиде до прозореца на кабинета си и се загледа навън. В кратък и откровен миг на размисъл си позволи за пръв път да погледне собствения си живот и душата си с критичния взор, който дотогава пазеше за баща си. И онова, което видя, го уплаши. Разбира се, неговото предателство към семейството не бе тъй драматично и непростимо в очите на обществото. Ала правеше ли го по-приемливо? Едва ли. Изоставил бе Карина и Пер. Захвърлил ги бе като чували с боклук встрани от пътя. А беше предал и Беата. Още преди да започне връзката им. Никога не я беше обичал. Обичал беше само онова, което символизираше в моментите на слабост, когато му бе нужна. Не нея беше обичал. Ако трябваше да е честен, дори не се чувстваше привързан към нея. Не като към Карина. Не както когато я видя онзи пръв път, седнала на канапето с жълтата си рокля и жълта панделка в косата. Беше предал също Магда и Локе. Защото срамът от изоставянето на първородното му дете бе издигнал у него всякакъв вид бариери и го бе направил нечувствителен към онази искрена, дълбока, всеотдайна обич, която бе изпитвал към Пер от мига, когато го видя в ръцете на Карина. Отрекъл бе на Беата и децата им този вид обич и не вярваше, че някога вече ще е способен да я открие. Това бе предателството, с което трябваше да живее. Те също бяха принудени да живеят с него.

Ръката на Шел трепереше, когато вдигна чашата, която държеше. Направи гримаса, щом установи, че кафето е изстинало, докато бе стоял зареян в мисли, но така или иначе, вече беше поел голяма глътка и беше принуден да я преглътне.

Чу глас откъм вратата.

— Има поща за вас.

Шел се обърна и кимна уморено.

— Благодаря.

Посегна да вземе дневната поща, прехвърли я разсеяно. Няколко реклами, разни сметки. И писмо. Адресът беше написан на ръка с познат почерк. Разтрепери се от глава до пети и беше принуден да седне. Постави писмото пред себе си на бюрото и седя така дълго време, като само се взираше в плика. Надписан бе за него с грижлив старомоден почерк и изпратен на адреса на вестника. Минутите се нижеха, докато се опитваше да прати сигнали от мозъка към ръката си, да й нареди да вземе писмото, да отвори плика. Ала сигналите сякаш се залутваха някъде по пътя. Накрая пробиха и той бавно отвори писмото, много бавно. Съдържаше три страници, изписани на ръка, и той изчете няколко изречения, преди да схване смисъла им. Накрая успя. Прочете писмото. Когато свърши, го постави отново на бюрото си. И за последен път почувства топлината на бащината си ръка, хванала неговата. После грабна якето си и ключовете от колата. Внимателно прибра плика в джоба си.

Сега му оставаше да свърши само едно нещо.