Камила Лекберг
Немското дете (81)

Фелбака, 1944 г.

Нещо в тона на Елоф, когато се провикна „Хилма!“, накара и съпругата му, и дъщеря му да се разбързат да го посрещнат.

— За бога, как си се развикал. Какво се е случило? — възкликна Хилма, но млъкна, когато видя, че Елоф не е сам.

— Имаме гости? — попита тя, като нервно изтри ръце в престилката си. — Тъкмо миех съдовете.

— Не се притеснявай — успокои я Елоф. — Момчето не се интересува как изглежда къщата. Пристигна с лодката с нас днес. Бягаше от германците.

Момчето протегна ръка към Хилма и се поклони, когато тя я пое.

— Ханс Олавсен — каза той със силен норвежки акцент. После протегна ръка към Елси, която направи малък реверанс, когато я стисна.

— Пътят му дотук не е бил лесен, така че може би бихме могли да му предложим да се освежи — каза Елоф, окачи фуражката си и подаде палтото си на Елси, която го пое и не мръдна от мястото си.

— Недей просто да стоиш там, момиче. Закачи палтото на баща си — рязко се обърна към нея, но след това не можа да устои и я погали по бузата.

Предвид опасностите, които сега придружаваха всяко пътуване, той винаги чувстваше като дар това, че е могъл да се завърне у дома и да види Елси и Хилма отново. Елоф прочисти гърлото си, смутен, че се е поддал на такава емоция в присъствието на непознат. После махна с ръка.

— Ела, ела. Убеден съм, че Хилма ще намери нещо хубаво за нас — каза той и седна на един от кухненските столове.

— Нямаме много, което да предложим — пророни съпругата му с наведени очи. — Но с радост ще споделим малкото, което имаме.

— Искрено благодаря — отговори момчето и седна срещу Елоф, като жадно погледна таблата със сандвичи, която Хилма постави на масата.

— Хайде, вземете си — рече тя, а след това отиде до шкафа, за да сипе малко алкохол на двамата мъже. Нямаха много, но поводът й се стори подходящ.

Хранеха се мълчаливо. Когато остана само един сандвич, Елоф бутна чинията към норвежкото момче, приканвайки го с поглед да го вземе. Застанала до кухненския плот, за да помага на майка си, Елси ги наблюдаваше крадешком. Всичко това беше толкова вълнуващо. В собствената й кухня седеше човек, избягал от германците и дошъл чак от Норвегия. Нямаше търпение да каже на другите. После й хрумна нещо и едва се възпря да не го каже на глас. Но на баща й трябва да бе хрумнало същото, защото зададе въпроса, който и тя си задаваше.

— Има едно момче от тук, от града, което е в плен при германците. Мина повече от една година, но може би ти… — Елоф разпери ръце, а очите му изгледаха с надежда момчето от другата страна на масата.

— Не е много вероятно да знам нещо за него, там има толкова много хора. Как се казва?

— Аксел Франкел — отговори Елоф, все още с обнадежден поглед. Но надеждата в очите му се превърна в разочарование, когато момчето, след като помисли за миг, поклати глава.

— Не, страхувам се, че не. Никога не съм се сблъсквал с него. Поне не мисля, че съм. Не сте ли чували какво се е случило с него? Нищо, което да даде малко повече информация?

— За съжаление, не. — Елоф поклати глава. — Германците го отведоха в Кристиансан и оттогава не сме чували нищичко. Не е изключено да е…

— Не, татко. Аз не го вярвам!

Очите на Елси се напълниха със сълзи и тя засрамено изтича на горния етаж в стаята си. Не можеше да повярва, че така е унижила себе си и родителите си. Да плаче като бебе пред един напълно непознат.

— Дъщеря ви познава ли този… Аксел? — попита норвежецът, загледан угрижено след нея.

— Приятели са с по-малкия брат. Беше тежко за Ерик. За цялото семейство на Аксел — отговори Елоф с въздишка.

Сянка премина през очите на Ханс.

— Много хора минават през изпитания заради войната — рече той.

Елоф разбра, че това момче е видяло неща, на които никой на неговата възраст не би трябвало да става свидетел.

— А твоето семейство? — попита той предпазливо.

Хилма стоеше до мивката и подсушаваше чиниите, но спря и се заслуша.

— Не знам къде са — отговори Ханс най-сетне, вперил поглед в масата. — Когато войната свърши, ако това се случи някога, ще отида да ги потърся. Дотогава не мога да се върна в Норвегия.

Хилма срещна погледа на Елоф над русата глава на момчето. След като проведоха мълчалив разговор, основаващ се единствено на размяна на погледи, двамата постигнаха споразумение. Елоф прочисти гърлото си.

— Ами, виж, ние обикновено през лятото отдаваме къщата под наем, а самите ние живеем в стаята в мазето. Но през останалата част от годината тази стая стои празна. Може би ти би могъл… да останеш тук за известно време и да си починеш, преди да решиш какво да правиш по-нататък. Вероятно ще си намериш някаква работа. Може би не на пълно работно време, но поне колкото да имаш малко пари в джоба. Аз, разбира се, ще трябва да докладвам в полицията, че съм те довел в страната, но ако обещая да се грижа за теб, не би трябвало да има никакъв проблем.

— Само ако ми обещаеш, че ще плащам наема с парите, които печеля — каза Ханс, като го гледаше със смесица от благодарност и чувство за вина.

Елоф погледна Хилма отново и кимна.

— Това би било чудесно. Всяка крона е добре дошла във времена на война.

— Ще сляза долу да подредя — каза Хилма и облече палтото си.

— Не знам как да ви благодаря. Наистина не знам — каза момчето с напевния си норвежки и наведе глава, но не достатъчно бързо.

Елоф успя да зърне сълзите в очите му.

— Няма за какво — каза той смутен. — Наистина няма за какво.