Морис Дрюон
Лилията и лъвът (8)

II. ИЩЕЦЪТ ВОДИ АНКЕТАТА

Работният кабинет на монсеньор д’Артоа беше украсен с четири големи благочестиви фрески, доста посредствени, предимно в охра и синьо, изобразяващи четирима светци, „които вдъхват доверие“ — по думите на домакина. Вдясно св. Георги, поразяващ дракона, отсреща св. Мавриций, покровител на рицарите, облечен в броня и лазурна надризница; върху стената в дъното св. Петър изваждаше от морето неизчерпаемите си мрежи с риба; св. Магдалена, покровителка на грешниците, облечена само със златните си коси, заемаше четвъртата стена. Монсеньор Робер се заглеждаше главно натам.

Гредите на тавана бяха боядисани също в охра, жълто и синьо, като тук-там бяха изрисувани гербовете на Артоа, Бомон и Валоа. Маси, покрити с брокат, сандъци, върху които бяха поставени скъпи оръжия и тежки свещници от позлатено желязо, съставяха покъщнината на стаята. Робер стана от големия си стол и върна на нотариуса записаните от него показания, които бе прегледал набързо.

— Много добре, чудесни показания — заяви той, — особено думите на месир дьо Машо изглеждат съвсем непринудени и умело допълват показанията на граф дьо Бувил. Вие наистина сте много ловък в съдопроизводството, метр Тесон, и не съжалявам, че ви издигнах на поста, който заемате. Под физиономията ви на светец се крие повече хитрост, отколкото в кухата глава на повечето магистрати в съда. Трябва да се признае, че бог е снабдил мозъка ви с доста широко място!

Нотариусът се усмихна угоднически и наведе анормално голямата си глава с шапчица на върха, която напомняше огромна черна зелка. Подигравателният комплимент на монсеньор д’Артоа прикриваше може би обещание за повишение.

— Това ли е цялата ви реколта? Имате ли други новини за днес? Докъде стигнахме с бившия байи на Бетюн?

Съдебната процедура е страст, подобна на хазарта. Робер д’Артоа живееше вече само за процеса си, мислеше и действуваше само с оглед на каузата си. Единственият смисъл на съществуването му през последните две седмици беше грижата да събере свидетелски показания. Умът му бе зает с това от зори до тъмно и дори нощем се събуждаше, сепнат сред съня си от някое внезапно хрумване и звънеше на слугата си Лорме, който пристигаше сънен и мърморещ недоволно, и го питаше:

— Ей ти, стари сънливецо, не ми ли спомена онзи ден за някой си Симон Дурен или Дурие, който бил писар при дядо ми? Знаеш ли дали още е жив? Опитай се утре да узнаеш.

По време на църковната служба, на която присъствуваше от приличие, с изненада си даваше сметка, че се моли за успеха на процеса си. От молитвата най-естествено минаваше на машинациите си и си казваше, докато четяха евангелието: „Ами оня Жил Фламан, дето беше едно време щитоносец на Мао, а тя го изгони заради злосторничество. Ето един човек, който навярно би свидетелствувал в моя полза. Да не забравя това!“

Никога не бе участвувал по-редовно в заседанията на кралския съвет. Прекарваше всеки ден по няколко часа в двореца и оставяше впечатлението, че се занимава усилено с работите на кралството; но той правеше това само за да запази влиянието си над шурея си Филип VI, за да го смятат необходим и за да бди да назначават на различни длъжности само хора по негов избор. Следеше отблизо издадените присъди, за да почерпи от тях идея за съдебна маневра. Пет пари не даваше за нищо друго.

Че гвелфите и гибелините продължаваха да се избиват взаимно, че Ацо Висконти накарал да убият чичо му Марко и барикадирал Милано срещу войските на император Лудвиг Баварски, докато пък Верона, Виченце, Падуа, Тревиза се откъсват от властта на папата, покровителствуван от Франция — монсеньор д’Артоа знаеше, чуваше да се говори за това, но то бе далеч от съзнанието му.

Че в Англия партията на кралицата бе изпаднала в затруднение, че Роджър Мортимър ставаше все по-непопулярен с всеки изминат ден — монсеньор д’Артоа повдигаше рамене. В тези дни никак не се интересуваше от Англия, както и от фландърските вълнари, които заради по-изгодната си търговия сключваха все по-често договори с английските търговски компании.

Но че метр Андрийо от Флоренция, каноник-ковчежник на Бурж, трябва да получи нова църковна привилегия или че рицарят дьо Вилбрем трябва да бъде назначен в Сметната камара, това, виж, бе нещо важно и не търпеше никакво отлагане! Защото метр Андрийо заедно с месир дьо Вилбрем се числеше към осемте анкетьори, които трябваше да разследват процеса за графството Артоа.

Сам Робер бе посочил на Филип VI тези анкетьори и на практика ги бе избрал… „Дали да не вземем Бушар дьо Монморанси? Той винаги ни е служил лоялно… Дали да не вземем Пиер дьо Кюниер? Той е умен човек, тачен от всички…“ Така и за нотариусите, например този Пиер Тесон, от двадесет години свързан най-напред с Валоа, а после с Робер.

Пиер Тесон никога не бе се чувствувал по-влиятелен, никога не бил обект на по-близко приятелство, отрупван с толкова платове за рокли на съпругата си или с торбички злато за самия себе си. И все пак той бе уморен, защото Робер пришпорваше всички и жизнеността на този мъж бе направо изтощителна за другите.

Най-напред монсеньор Робер почти винаги беше на крак. Безспир сновеше из кабинета си между високите изображения на светците. От приличие метр Тесон не можеше да седне в присъствие на толкова високопоставена личнос френски пер. А нотариусите са свикнали да работят седнали: така че метр Тесон се мъчеше да държи тежката си чанта, която не смееше да постави върху брокатите, докато измъкваше от нея едно по едно показанията. Боеше се, че до края на този процес ще се разболее от бъбреци за цял живот.

— Срещнах се — каза той в отговор на Робер — с бившия байи Гийом дьо ла Планш, понастоящем задържан в Шатле. Онази жена, Дивион, бе ходила преди това при него. Даде показания, каквито очаквахме. Моли ви да не забравите да поговорите с месир Мил дьо Ноайе относно помилването му, защото работата му е спукана и има голяма опасност да го обесят.

— Ще гледам да го пуснат. Нека си спи спокойно. Ами Симон Дурие, изслушахте ли и него?

— Не още, монсеньор, но се свързах с него. Той е готов да заяви пред анкетьорите, че е присъствувал оня ден през 1302 г., когато граф Робер II, дядо ви, продиктувал малко преди да умре писмото, с което потвърждавал правото ви върху наследството на Артоа.

— А, много добре, много добре!

— Обещах и на него, че ще го вземете на служба в дома ви и ще му отпуснете пенсия.

— Защо е бил изгонен?

Нотариусът направи жест на човек, пъхащ пари в джоба си.

— Няма нищо! — възкликна Робер. — Вече е стар и е имал време да се покае! Ще му давам сто ливри годишно с квартира и завивки.

— Манесие дьо Ланоа ще потвърди, че измъкнатите документи са били изгорени от госпожа Мао… Както знаете, къщата му щеше да бъде продадена за дългове към ломбардите. Той ви е благодарен, че сте запазили покрива над главата му.

— Аз съм добросърдечен. Не всички знаят това. Но не ми казвате нищо за Жувини, бившия лакей на Ангеран.

Нотариусът наведе виновно нос.

— Не можах да постигна нищо. Отказва. Твърди, че не знаел, не си спомнял вече.

— Как? — възмути се Робер. — Та аз ходих сам в Лувъра, където получава заплата, без да прави нищо, и говорих с него. А той се инати и не си спомня. Я опитайте да го подложите на разпит. Видът на клещите ще му помогне може би да каже истината.

— Монсеньор — отвърна тъжно нотариусът, — подлагаме на изтезания обвиняемите, но не и свидетелите.

— Кажете му в такъв случай, че ако не си напрегне паметта, ще загуби заплатата си. Аз съм добросърдечен, но все пак трябва малко да ми се помогне, за да бъда такъв.

Той взе един бронзов свещник, тежащ най-малко петнадесет ливри и го заподмята от една ръка в друга, без да спре разходката си из стаята.

Нотариусът си помисли за божията несправедливост, която дарява с такава голяма мускулна сила хора, използващи я само за забавление, а с толкова малка горките нотариуси, обречени да носят тежките си кожени чанти.

— Не се ли страхувате, монсеньор, че ако вие отнемете заплатата на Жувини, той може да я получи от ръката на графиня Мао?

Робер се спря на място.

— Мао ли? — извика той. — Ами че тя е вече безсилна. Тя се спотайва, тя се страхува. Видели ли сте я в двора напоследък? Не мърда, трепери, знае, че е загубена.

— От вашите уста в божите уши, монсеньор! Разбира се ние ще спечелим, но все пак няма да мине без няколко малки спънки…

Тесон се колебаеше дали да се доизкаже, не само защото се трахуваше от думите си, но и защото много му бе натежала чантата. Трябваше да остане още пет или десет минути прав. — Уведомиха ме — поде той, — че следят нашите анкетьори в Артоа и свидетелите ни са посещавани не само от нас. Освен това напоследък сноват пратеници между двореца на госпожа Мао и Дижон. Забелязвали са, че в дома й влизат куриери с ливреята на Бургундската династия…

Мао се опитваше да затегне връзките си с херцог Йод, нямаше никакво съмнение. А бургундската партия се ползваше в двора с подкрепата на кралицата.

— Да, но на моя страна е кралят — възрази Робер. — Тази мръсница ще загуби, Тесон, уверявам ви!

— Би трябвало все пак да представите документите, монсеньор, защото без тях… На устни показания могат винаги да се противопоставят други устни показания… Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Той имаше и лични съображения, за да настоява. С внушаване на доста голям брой показания, тоест с изтръгването им чрез подкуп или заплаха, един нотариус може да забогатее, но рискува също да попадне в Шатле или дори върху изтезателното колело… Тесон съвсем не копнееше да заеме мястото на бившия байи на Бетюн.

— Тия ваши документи идват. Идват! Пристигат, казвам ви! Да не мислите, че е толкова лесно да ги получа?… Добре че се сетих, Тесон — каза внезапно Робер, като посочи с показалец черната му чанта — отбелязал сте в показанието на граф дьо Бувил, че брачният договор бил подпечатан от дванадесетте перове. Защо сте писали това?

— Защото свидетелят го каза, монсеньор.

— Аха, така… Това е много важно — каза замислено Робер.

— Но защо, монсеньор?

— Защо ли? Ами защото очаквам другото копие на договора, от регистрите на Артоа, което трябва да ми предадат… при това много скъпо… Ако имената на дванадесетте перове не фигурират на него, документът няма да бъде валиден. Кои ли са били перове тогава? За херцозите и графовете е лесно, но кои ли са били църковните перове? Виждате ли колко трябва да се внимава за всичко?

Нотариусът погледна Робер със смесица от безпокойство и възхищение.

— Да ви кажа ли, монсеньор, ако не бяхте такъв голям благородник, щяхте да бъдете възможно най-добрият нотариус в кралството. Без да ви обиждам, монсеньор, без да ви обиждам!

Робер позвъни, за да придружат до изхода посетителя му.

Щом нотариусът си отиде, Робер излезе през вратичката, скрита между краката на Магдалена — декоративно приспособление, което страшно го забавляваше, и изтича в спалнята на жена си. Като изгони придворните дами, той й каза:

— Жана, миличка, скъпа моя графиньо, съобщете на Дивион да преустанови писането на брачния договор: в него трябва да фигурират имената на дванадесетте перове през 82 година. Знаете ли ги? Чудесно! Нито пък аз! Как можем да ги узнаем, без да предизвикаме подозрение? Ах, колко изгубено време, колко изгубено време!

Графиня дьо Бомон гледаше мъжа си с прекрасните си бистри сини очи. Бегла усмивка озаряваше лицето й. Нейният исполин пак бе намерил причина за вълнение. Тя му каза съвсем спокойно:

— Ами че в Сен Дьони, мили приятелю, в Сен Дьони, в регистрите на абатството. Там сигурно ще открием имената на перовете. Ще изпратя изповедника си, монаха Анри, все едно че иска да направи някаква справка.

По широкото лице на Робер се появи изражение на шеговита нежност, на радостна признателност.

— Знаете ли, мила приятелко — каза той, като се поклони възтромаво, — че ако не бяхте толкова висопоставена дама, щяхте да бъдете най-добрият нотариус на кралството?

Те се усмихнаха един на друг и графиня дьо Бомон, родена Жана дьо Валоа, прочете в очите на Робер обещанието, че тази вечер ще сподели леглото й.