Морис Дрюон
Лилията и лъвът (26)

II. УЕСТМИНСТЪР ХОЛ

Отново един крал седеше на трона с корона на глава, скиптър в ръка, обграден от своите перове. Отново прелати, графове и барони се бяха наредили от двете му страни. Отново духовници, доктори, юристи, съветници, длъжностни лица се тълпяха пред погледа му.

Само че не френски лилии осейваха кралската мантия, а лъвовете на Плантагенетите. Не сводовете в двореца в Сите отпращаха към тълпата собствената й глъч, а прекрасните дъбови греди, огромните ажурени полукръгли дъги на обширната уестминстърска зала. Шестстотин английски рицари, дошли от всички графства, поземлени собственици и шерифи на градовете съставляваха, изправени върху широките четвъртити плочи на пода, английския парламент, който заседаваше в пълен състав.

Ала той бе свикан, за да чуе френска реч.

Прав, загърнат в алена мантия, стъпил по средата на каменните стъпала в дъното на залата и сякаш поръбен с фестон от падащата зад него светлина от огромния стъклопис, граф Робер д’Артоа говореше на представителите на народа на Великобритания.

Защото през изтеклите две години, откакто Робер бе напуснал Фландрия, колелото на съдбата се бе завъртяло на една четвърт. И на първо място папата бе умрял.

Към края на 1334 година дребничкият безкръвен старец, който през сравнително най-дългия си понтификат оставяше църквата със здрава администрация и цветущи финанси, бе принуден от постелята си в зелената стая в големия си дворец в Авиньон да се отрече публично от единствените идеи, които бе защищавал твърдо убеден. За да избегне схизмата, с която го заплашваше парижкият университет, за да се подчини на заповедите на същия френски двор, за чиято изгода бе уреждал толкова съмнителни дела и бе премълчавал толкова тайни, той се отричаше от писанията си, от проповедите си, от папските си послания. Ректорът Буридан диктуваше какво трябва да се мисли по въпросите на догмата: адът съществува, пълен с души, които горят на пъклен огън, за да осигурят на земните владетели диктатура над поданиците им. Раят е отворен като гостоприемна странноприемница за лоялните рицари, избивали врагове в името на краля си, за покорните прелати, благословили кръстоносните походи, без тези праведници да чакат Страшния съд, за да се наслаждават на блажено съзерцание на бога. Дали Йоан XXII бе още в съзнание, когато подписа принудителния отказ от убежденията си? На другия ден той умря. На хълма Сент Жьонвиев се намериха няколко злобни доктори да се пошегуват: „Сега сигурно знае дали адът съществува.“

Тогава конклавът се събра и интересите бяха така преплетени, че имаше изгледи изборът на нов папа да продължи по-дълго от друг път. Франция, Англия, германският император, неспокойната Бохемия, начетеният крал на Неапол, Майорка, Арагон, и римските благородници, и Висконти от Милано, и отделните италиански републики, всички тези сили упражняваха натиск над кардиналите. А те, за да печелят време и да не поставят нито една кандидатура, щом се затвориха, всички си помислиха едно и също: „Ще гласувам за този от нас, който нима никакъв шанс да бъде избран.“

Божието вдъхновение избира странни пътища! Всеки кардинал дълбоко в себе си бе така наясно кой от тях има най-малко шансове, кой не може да бъде папа, че на всички бюлетини беше едно и също име: името на Жак Фурние, „белия кардинал“, както го наричаха, защото продължаваше да носи одеждата на ордена Сито. Кардиналите, народът, когато узнаха новината, а и самият избраник бяха еднакво смаяни. Единствената дума на новия папа към колегите му бе, че са избрали едно магаре.

Прекалена скромност.

Избран по грешка, Бенедикт XII скоро се прояви като папа на мира. Първите му усилия бяха да прекрати борбите, които заливаха в кръв Италия, и да възстанови, доколкото бе възможно, разбирателството между Светия престол и Германската империя. А това се оказа възможно. Лудвиг Баварски отговори доста благосклонно на авансите на Авиньон и щяха да продължат преговорите, ала Филип дьо Валоа се разбесня. Как! Не се допитват до него, първия монарх на християнския свят, за да започнат толкова важни преговори? Нечие друго влияние ще се упражнява над Светия престол? Драгоценният му роднина, кралят на Бохемия, трябва да се откаже от рицарските си планове за Италия?

Филип VI заповяда на Бенедикт XII да върне посланиците си, да спре разговорите, като го заплаши, че в противен случай ще конфискува цялото имущество на кардиналите във Франция.

После, придружен пак от драгоценния крал на Бохемия, от наварския крал и тъй многобройна свита от барони и рицари, че съставляваха едва ли не цяла армия, Филип VI пристигна през 1336 година да отпразнува Великден в Авиньон. Беше дал среща там на неаполския крал и на краля на Арагон. По този начин искаше да напомни на новия папа за неговите задължения и да го накара да разбере какво очакват от него. А ето че Бенедикт XII щеше да покаже с един присъщ нему номер, че не е съвсем магаре, както твърдеше, и че крал, желаещ да тръгне на кръстоносен поход, има известен интерес да запази благоразположението на папата.

На разпети петък Бенедикт се качи на амвона, за да изнесе проповед за страданията на Исус Христос и да насърчи кръстоносния поход. Можеше ли да постъпи другояче, след като четирима крале кръстоносци и две хиляди рицари с копия лагеруваха край града му? Ала още следващата неделя Филип VI, заминал да инспектира големия си флот по провансалското крайбрежие, получи немалко изненадан едно красиво изписано на латински писмо, с което папата го освобождаваше от положения обет и клетви. Тъй като християнските нации все още воюваха помежду си, светият отец не беше съгласен най-доблестните защитници на църквата да заминат за земите на неверниците.

Походът на династията Валоа щеше да стигне едва до Марсилия.

Кралят-рицар напразно взе заповеднически тон. Бившият монах от ордена Сито заговори още по-заповеднически. Ръката, която благославяше, можеше и да отлъчва, а мъчно можеха да си представят кръстоносен поход, лишен от благословията на светия отец още в началото!

— Уредете, синко, разногласията си с Англия, както и висящите въпроси с Фландрия. Оставете на мен да уредя затруднените ви отношения с германския император. Донесете ми сигурно и трайно доказателство, че над държавите ни ще цари истински мир и тогава можете да приобщите неверниците към добродетелите, за които вие самият сте дали личен пример.

Така да бъде! Щом папата изискваше, Филип щеше да уреди спорните въпроси. И на първо място с Англия… като принуди младия Едуард да изпълни задълженията си на васал и незабавно да му предаде изменника Робер д’Артоа, когото бе приютил в кралството си. Когато са оскърбени, привидно гордите духом търсят подобни жалки възмездия.

Когато заповедта за екстрадирането на Робер, предадена от сенешала на Гийена, пристигна в Лондон, Робер бе закрепил вече положението си в английския двор. Неговата сила, маниери, словоохотливост му бяха спечелили многобройни приятели. Старият Хенри Кривата шия му пееше хвалебствия. Младият крал имаше голяма нужда от опитен човек, който добре познава работите във Франция. А кой бе по-добре осведомен от граф д’Артоа? Нещастията му будеха съчувствие, защото самият той можеше да бъде използван.

— Ваше величество, братовчеде, ако смятате, че присъствието ми в кралството може да бъде опасно или вредно за вас, предайте ме на ненавистта на Филип, злонамерения крал. Не бих могъл да се оплача от вас, след като ми оказахте такова гостоприемство. С основание ще осъдя само себе си, загдето, противно на справедливостта, дадох короната на проклетия Филип, вместо на вас, когото още не познавах достатъчно! — каза Робер, при това с разперена върху гърдите ръка.

Едуард III отговори невъзмутимо:

— Братовчеде, вие сте мой гост и сте ми особено ценен със съветите си. Ако ви предам на френския крал, ще накърня не само честта, но и интересите си. Освен това вие сте приет в кралство Англия, а не в херцогство Гийена… Френското сюзеренство не се разпростира чак дотук.

Искането на Филип VI бе оставено без отговор.

И ден след ден Робер имаше възможност да продължава да печели съмишленици. Той наливаше отровата на изкушението в ушите на Едуард или на съветниците му. Влизаше при младия крал с думите:

— Приветствувам истинския крал на Франция…

Не пропущаше случай да изтъкне, че салическият закон бе просто измислен при дадени обстоятелства и затова правата на Едуард върху френската корона са напълно основателни.

При втората заповед да предаде Робер Едуард III отговори, като предостави на изгнаника три замъка и хиляда и двеста марки пенсия.

Впрочем точно тогава Едуард засвидетелствува признателността си към всички, които му бяха служили вярно: направи приятеля си Уилям Монтегю граф на Сализбъри и раздаде титли и ренти на младите лордове, подпомогнали го през паметната нощ в Нотингам.

Филип VI изпрати за трети път началника на стрелците с арбалет да предаде чрез сенешала на Гийена на английския крал нареждането да изгони от кралството си смъртния враг на Франция Робер д’Артоа, като заплаши, че в противен случай ще секвестира херцогството.

— Очаквах това! — извика Робер. — Този наивник Филип може само да повтаря моите някогашни ходове срещу баща ви, драги сир Едуард. Да издаде заповед, която нарушава правото, а чрез секвестирането да наложи било унижение, било война. Само че днес Англия има крал, който действително управлява, а Франция няма вече Робер д’Артоа!

Той не добави: „И тогава във Франция имаше един изгнаник, който играеше съвсем същата роля, която аз играя тук — Мортимър.“

Робер беше постигнал повече, отколкото бе очаквал. Той ставаше самата причина на конфликта, за който мечтаеше. Неговата личност придобиваше първостепенно значение. И за разгарянето на конфликта той предлагаше своята теза: да накара английския крал да предяви правата си над короната на Франция.

Ето защо в този септемврийски ден на 1337 година, изправен на стъпалата на Уестминстър Хол, развял широките си ръкави, подобен на буреносна птица пред оловните пречки на огромния стъклопис, Робер д’Артоа се обръщаше по искане на краля към английския парламент. Трениран от тридесет години водене на дела, той говореше без книжа или бележки пред себе си.

Депутатите, които не разбираха добре френски, молеха съседите си да им превеждат някои пасажи.

Докато граф д’Артоа развиваше тезата си, събранието ту притихваше напълно, ту зашумяваше по-силно, когато някое разкритие на Робер правеше силно впечатление. Какви изненадващи неща! Два народа живеят, разделени само от тесен пролив. Кралски синове и дъщери от двата двора се женят помежду си, тукашните барони имат владения там, търговци сноват от едната страна в другата… а в същност нямат представа какво става у съседите!

Значи, законът „Франция не може да бъде предоставена на жена, нито предадена по женска линия“ съвсем не произтичаше от старите традиции, а бе просто находчива забележка на един стар мърморко, конетабъла, когато двадесет години преди това е ставало въпрос кой да наследи убития крал. Да, Луи Х Вироглавия е бил убит. Робер д’Артоа заявяваше високо това и назоваваше убийцата му.

— Много добре я познавах, тя бе моя леля и си присвои моето наследство!

Историята на престъпленията, извършени от френски короновани особи, разказът за скандалите в двора на Капетите бяха само подправка на речта на Робер д’Артоа, а депутатите от английския парламент тръпнеха от възмущение и ужас, сякаш смятаха за нищо безобразията, извършени върху собствената им земя от собствените им владетели.

А Робер продължаваше да ги убеждава, защищавайки точно противоположните позиции на онези, които някога бе отстоявал в полза на Филип дьо Валоа, при това пак така аргументирано.

И така след смъртта на Шарл IV, последния син на Филип Хубави, дори ако са искали да се съобразяват с нежеланието на френските барони да видят жена на трона, френската корона с пълно право трябвало чрез кралица Изабел да се падне на единствения мъжки наследник по права линия…

Огромният ален плащ се завъртя пред очите на смаяните англичани: Робер се обърна към краля. Той внезапно падна на земята, коленичил на каменните плочи.

— На вас, благородни сир Едуард, крал на Англия, в когото признавам и приветствувам истинския крал на Франция!

Никой не бе изпитвал по-силно вълнение след сватбата в Йорк. Заявяваха на англичаните, че техният владетел има право над двойно по-голямо и три пъти по-богато кралство! Все едно точно толкова се разрастваше и богатството и достойнството на всеки от тях.

Но Робер знаеше, че възторгът на тълпите лесно стихва. Той се изправи и припомни, че когато се е разисквало кой да наследи Шарл IV, крал Едуард е предявил правата си чрез своите посланици висши многоуважавани прелати, между които и монсеньор Орлитън, който би могъл да потвърди лично всичко това, ако понастоящем не се намираше в Авиньон по същия повод, за да издействува подкрепата на папата.

А нима Робер трябваше да премълчи собствената си роля в посочването на Филип дьо Валоа за наследник? Нищо през целия живот на исполина не му се бе оказало по-полезно от привидната му искреност. Този ден той отново прибягна към нея.

— Аз, благородни лордове и поземлени собственици, аз, който стоя тук пред вас, въобразявайки си, че действувам в името на благоденствието и мира, избрах незаконния вместо законния наследник и не съм изкупил достатъчно тази своя грешка с всичките злочестини, които ме сполетяха.

Гласът му, отпращан от дървените греди, гърмеше чак в дъното на залата.

Можеше ли да подкрепи тезата си с по-убедителен довод? Обвиняваше се, че е допринесъл за избирането на Филип VI, противно на законното право. Признаваше се за виновен, но излагаше и основанията си. Преди да стане крал, Филип дьо Валоа му обещал, че ще установи пълна законност във всичко, че между двете страни ще се възцари окончателно мир, като английският крал ще владее цяла Гийена, на Фландрия ще се дадат свободи, които гарантират преуспяването на търговията, а на самия него ще се върне Артоа. Така че Робер бе действувал с оглед на мирно съжителство и общо благоденствие. Доказано е обаче, че човек трябва да се основана само на правото, а не на измамните обещания на хората, щом днес наследникът на Артоа е изгнаник, Фландрия — обречена на глад, а Гийена — заплашена със секвестиране!

В такъв случай, щом трябва да се воюва, нека поне да не се бият заради празни спорове, под каква форма да се положи клетва за вярност пред сюзерена, кои владения да се запазят или какви точно да бъдат задълженията на васалите. Нека вюват заради единствения, важен повод — чия да бъде френската корона. А от деня, когато английският крал я положи на главата си, нито в Гийена, нито във Фландрия няма да има вече причина за раздори. Няма да липсват съюзници в Европа, и владетели, и народи ще бъдат с тях.

И ако за тази цел, за да служи на тази велика кауза, която ще промени съдбините на народите, благородният сир Едуард се нуждае от нечия кръв, Робер д’Артоа протегнал ръце извън кадифените си ръкави към краля, към лордовете, към общините, към цяла Англия предлагаше своята кръв.