Морис Дрюон
Лилията и лъвът (15)

IX. ОТПЛАТА ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА

Беатрис почака, докато всички слуги заспят. Тя се приближи до леглото на Мао, повдигна бродираната завеса, която затваряха през нощта. Кандилцето, окачено на тавана над леглото, разливаше слаба синкава светлина. Беатрис беше по риза и държеше лъжица в ръка.

— Госпожо, вие забравихте да вземете дюлената каша.

Мао, сънлива, още в плен на борбата между яростта и умората, каза простичко:

— А, да, ти си добро момиче, щом си се сетила за това.

И погълна съдържанието на лъжицата.

Два часа преди изгрев тя събуди със силни викове и дрънкане на звънец своите прислужници. Намериха я, че повръща над един леген, който Беатрис държеше.

Тома льо Миезие и Гийом дю Вена, нейните лекари, извикани веднага, накараха да им разкажат подробно как графинята бе прекарала деня и какво е яла. Те заключиха, че се касае за тежко разстройство, придружено с кръвоизлив, Причинено от силно раздразнение.

Изпратиха да повикат бръснаря Тома, който срещу обичайните петнадесет су пусна кръв на графинята, а госпожа Мениер от Пети пон й направи клизма с билки.

Под предлог, че отива да търси лечебен маджун при бакалина Пален, Беатрис се измъкна през нощта и отиде при Робер в къщата Бонфий, през три входа от двореца на Мао.

— Свършено е — му каза тя.

— Тя е мъртва? — извика Робер.

— О! Не … дълго ще се мъчи — каза Беатрис с мрачен блясък и очите. — Но трябва да бъдем благоразумни и да се виждаме по-рядко през следващите дни.

Мао умря чак след един месец.

Вечер след вечер с по щипка отрова Беатрис я тикаше към смъртта и тя вършеше това съвсем безнаказано, защото Мао имаще доверие само в нея и вземаше лекарство само от нейната ръка. След повръщанията, които продължиха три дни, тя получи катар в гърлото и бронхит, при преглъщане изпитваше непоносими болки. Лекарите заявиха, че се е простудила през време на разстройството си. А после, когато пулсът взе да отслабва, помислиха, че са й пуснали прекалено много кръв. Накрая цялата й кожа се покри с пъпки и гнойни циреи. Винаги около болната, услужлива и внимателна, неизменно в добро настроение и усмихната, което е така ценно за болните, Беатрис се наслаждаваше от пъкления напредък на своето дело. Тя вече почти не виждаше Робер, но грижата да търси ежедневно в коя храна или лекарство да сложи отровата й доставяше достатъчно удоволствие.

Когато Мао видя, че косата й пада на сиви снопчета като сухо сено, тя разбра, че е загубена.

— Отровили са ме — каза тя много разтревожена на своята придворна.

— О! Госпожо, госпожо, не произнасяйте тези думи. Та последната ви вечер, преди да се разболеете, беше при краля.

— Та именно за това мисля — каза Мао.

Тя беше все така гневлива, избухлива, критикуваше гневно лекарите си, обвиняваше ги, че са глупави магарета. Не даваше знак, че се приближава към религията и се грижеше повече за делата на графството, отколкото за душата си. Тя продиктува едно писмо до дъщеря си: „Ако умра, заповядвам ви да отидете веднага при краля и да поискате да положите клетва за вярност за Артоа, преди Робер да предприеме нещо…“

Болките, които търпеше, съвсем не й напомняха страданията, причинени някога от нея на другите; до края тя остана с твърда душа на егоист и даже приближаването на смъртта не предизвика у нея разкаяние, нито човешко съчувствие.

Все пак й се стори необходимо да се изповяда, че е убила двама крале, нещо, което никога не бе признала на обикновените си изповедници. Затова сега тя избра един неизвестен францисканец. Когато монахът излезе пребледнял от стаята, той бе поет от двама сержанти, на които беше заповядано да го отведат в Есден. Инструкциите на Мао бяха зле разбрани. Тя бе казала да задържат монаха в Есден, докато издъхне. Управителят-комендант на замъка помисли, че се касае за смъртта на монаха и го хвърлиха в подземието за осъдените на смърт. Това беше последното, този път неволно престъпление на графиня Мао.

Най-после болната бе обхваната от жестоки гърчове, най-напред в пръстите на краката, после в прасците, докато и ръцете й се вдървиха. Смъртта идваше.

На 27 ноември конници тръгнаха към Манастира Поаси, където живееше тогава Жана Вдовицата, към Брюж, за да предупредят графа на Фландрия, и в същия ден трима един след друг за Сен Жермен, където пребиваваше кралят в компанията на Робер д’Артоа. Всеки от конниците, отправили се към Сен Жермен, беше за Беатрис като приносител на любовно послание, предназначено за Робер; графиня Мао взе светото причастие, графинята не може вече да говори, графинята е на прага на смъртта.

Като се възползва от момент, когато беше сама в стаята до агонизиращата, Беатрис се наваде над оплешивялата глава, над гноясалото лице, в което вече живееха само очите, и произнесе много тихо:

— От мене сте отровена, госпожо, от мен поради любовта ми към монсеньар Робер.

Умиращата погледна най-напред с недаверие, а после с омраза. В това същество, от което животът си отиваше, последното чувство бе желанието да убие. О не, тя не трябваше да съжалява за нито една своя постъпка. С пълно право беше зла, щом светът е населен само от зли хора! Мисълта, че последните си минути получава възмездие за своите престъпления, не я осени. Тази душа не можеше да намери изкупление.

Когато дъщеря й пристигна от Поаси, Мао й посочи Беатрис с втвърден и леден пръст, който почти не можеше да се движи, устните й се сгърчиха, но глас не излезе и издъхна при това усилие.

На погребението, което стана на 30 ноември в Мобюисон, замисленото и мрачно държание на Робер изненадваше. Би му подхождало повече да се покаже триумфиращ. Обаче поведението му не бе престорено. При загуба на неприятел, срещу когото си се борил двадесет години, се чувствуваш някак си ограбен. Омразата е много силна връзка и когато се скъса, остава известна тъга.

Като се подчиняваше на последната воля на майка си, Жана Вдовицата още на другия ден поиска от Филип VI управлението на Артоа да й бъде поверено. Преди да отговори, Филип VI държеше да се обясни откровено с Робер.

— Не мога да постъпя другояче, освен да задоволя просбата на твоята братовчедка Жана, защото според договорите и съдебното решение тя е законната наследница. Но ще дам чисто формално временно съгласие, докато стигнем до уреждане или до започването на процес. Настоявам да ми отправиш колкото се може по-скоро твоята просба.

Робер побърза да направи това, като състави следното писмо: „Мой много скъпи и могъщ господарю, тъй като аз, Робер д’Артоа, ваш покорен граф дьо Бомон, бях дълго време обезнаследен в разрез с правото и без основание посредством множество интриги, фалшификации и хитрини от графството Артоа, което ми принадлежи и трябва да ми принадлежи поради много основания добри, справедливи и дошли неотдавна до мое знание, ви моля смирено да благоволите да ме изслушате относно моите права…“

Първия път, когато Робер дойде отново в къщата Бонфий Беатрис помисли, че ще го нагости добре, като му разкаже последните моменти на Мао час по час. Той я изслуша, без да прояви никакво удоволствие.

— Човек би казал, че ти жалиш за нея — каза тя.

— Никак, никак — отговори Робер замислено. — Тя си плати…

— Сега вече мога да бъда придворна дама у вас. Кога ще постъпя в твоя дворец?

— Когато получа Артоа — отговори Робер. — Направи така, че да останеш при дъщерята на Мао. Сега нея трябва да отстраним от моя път.

Когато Жана Вдовицата отново придоби вкус към почести, а тя не го беше изпитвала това от смъртта на съпруга си Филип Дългия и освободена най-после на тридесет и седем години от задушаващото я майчино опекунство, тя тръгна много тържествено да влезе в притежание на Артоа. Спря се в Роа-ан-Вермандоа. Там пожела да изпие чаша светло вино. Беатрис д’Ирсон изпрати виночерпеца Юпен да потърси. Юпен гледаше по-внимателно очите на Беатрис, отколкото изпълнението на своите задължения. От четири седмици той чезнеше от любов. Беатрис донесе сама чашата. Но понеже този път тя бързаше да тури край, не използва арсеник, а живачен окис.

И пътуването на госпожа Жана приключи тук.

Тези, които присъствуваха на агонията на вдовствуващата кралица, разказваха, че болките я обхванали към средата на нощта, че отровата изтичала от очите, от устата и от носа, че цялото й тяло се покрило с бели и черни петна. Тя се съпротивлявала на смъртта само два дена, след като бе надживяла майка си само с два месеца.

Тогава херцогиня Бургундска, внучка на Мао, поиска графството Артоа.