Морис Дрюон
Лилията и лъвът (10)

IV. НА ГОСТИ В РЬОЙИ

През горещия сезон, когато държавните работи и грижите по процеса му оставят свободно време, Робер д’Артоа обича да прекарва края на седмицата в Рьойи, в замъка на рода Валоа, наследен от жена му.

Ливадите и горите поддържат приятна хладина около жилището. Там Робер пази ловните си птици. Обитателите са многочислени, защото много млади благородници, преди да бъдат посветени в рицари, постъпват при Робер като щитоносци, икономи или камериери. Който не успее да влезе в обкръжението на краля, се мъчи да се приближи до граф д’Артоа чрез препоръката на влиятелни роднини, а веднъж допуснат, се стреми да се отличи с усърдието си. Да държиш юздата на коня на монсеньор, да му подадеш кожената ръкавица, върху която ще кацне киприят му сокол, да донесеш прибора му на масата, да наведеш над мощните му ръце ибрика с вода, означаваше леко издигане в йерархията на държавата. Да дръпнеш възглавницата му сутрин, за да го събудиш е, кажи речи, да дръпнеш добрия бог за ухото, защото, както се твърди единодушно, от монсеньор Робер зависи лошото и хубавото време в двореца.

Тази събота в началото на септември той покани в Рьойи няколко свои приятели благородници, измежду които месир дьо Бреси, рицаря дьо Анже и архидякона д’Авранш, както и полуслепия граф дьо Бувил, за когото прати носилка. За онези, които бяха готови да станат рано сутринта, той предложи да устрои малък лов на птици в полет.

В този миг гостите му са се събрали в залата, където се раздава правосъдие, а самият той, облечен по домашному, е седнал свойски в голямото си кресло. Графиня дьо Бомон, съпругата му, е също там, както и нотариусът Тесон, който е оставил върху една маса подставката си за писане и перата.

— Месир, драги приятели, свиках ви, за да се посъветвам с вас.

Хората винаги се ласкаят, когато им поискаме съвет… Младите благородници поднасят на гостите напитки преди яденето, ароматизирани вина, захаросани плодове, белени бадеми в позлатени купички. Внимават да не вдигат шум или да не сбъркат нещо. Отварят широко очи: подготвят спомените си. По-късно ще кажат: „Бях в онзи ден у монсеньор Робер. Там беше граф дьо Бувил, бившият шамбелан на крал Филип Хубави…“

Робер говори спокойно и сериозно: някаква си жена, Дивион, която почти не познава, дошла да му предложи едно писмо на епископ Тиери д’Ирсон, което притежавала заедно с други негови писма… Била негова интимна приятелка — доверява Робер, снишавайки глас. Естествено тя иска пари. Този вид жени са все същата стока. Но документът изглежда важен. Все пак, преди да го купи, Робер иска да се увери, че не го подвеждат, че писмото е автентично, че може да се използва като доказателство, а не е подправено само за да измъкнат пари от него. Ето защо той е поканил приятелите си, които са умни хора и по-вещи от него в писмените документи, за да прегледат това доказателство.

От време на време Робер хвърля поглед към жена си, за да се увери в ефекта от думите си. Жана незабележимо му кима с глава. Тя се възхищава от грубоватата хитрост на съпруга си и колко умело този толкова ловък исполин се прави на наивен, когато иска да измами другите. Преструва се на неспокоен, мнителен… Гостите им не може да не одобрят това толкова правдоподобно писмо. А веднъж одобрили го, те няма вече да се отрекат от думите си и в двора и парламента ще се пръсне вестта, че Робер притежава доказателство за правата си.

— Доведете Жана Дивион — произнесе той строго.

Жана Дивион влезе, скромна, с вид на провинциалистка. Под ленената забрадка се подава острото й лице с очи с тъмни кръгове. Няма нужда да се прави на уплашена. Наистина е изтръпнала от страх. Изважда от голямата си платнена кесия навит на руло пергамент, от който висят няколко печата, и го подава на Робер, който го разгъва, разглежда го набързо, после го представя на нотариуса.

— Вижте печатите, метр Тесон.

Нотариусът проверява как са закрепени копринените шнурове, навежда огромната си черна шапка и профила си, подобен на лунен сърп, над велена.

— Това е наистина печатът на покойния граф, вашия дядо, монсеньор — казва той напълно убеден.

— Погледнете го и вие, месир — предлага на всички Робер.

Предават си документа от ръка на ръка. Месир дьо Бреси потвърждава, че печатите на байитата на Арас и Бетюн са автентични. Граф дьо Бувил приближава писмото до уморените си очи. Той различава само зеленото петно в долния край на писмото. Опипва восъка, който се поддава под пръста му, и от очите му закапват сълзи:

— Ах! — прошепва той. — Зеленият восъчен печат на моя добър господар Филип Хубави!

Настъпва миг на всеобщо разнежване, миг тишина в знак на уважение към далечните спомени на стария служител на короната.

Жана Дивион, която се е отдръпнала до стената, разменя крадешком поглед с графиня дьо Бомон.

— А сега, прочетете ни съдържанието, метр Тесон — заповяда му Робер.

Нотариусът пое пергамента и зачете:

— Ние, Робер Френски, пер и граф д’Артоа…

Началото съответствува на обичайните формули и присъствуващите слушат, без да се съмняват в нищо.

— …и заявяваме тук в присъствие на феодалите на Сен Вьонан, Сен Пол, Уелпейел, рицари, които ще подпечатат с печатите си, и на метр Тиери д’Ирсон, мой писар…

Няколко погледа се обърнаха към Дивион, която наведе глава.

„Много хитро, много хитро, че споменахме епископ Тиери — мисли си Робер, — това прави достоверни показанията за неговата роля. Всичко се свързва прекрасно.“

— …че при женитбата на нашия син Филип ние го въведохме във владение на графството ни, като си запазихме използването му, докато сме живи, а дъщеря ни Мао се съгласи и се отказа от гореспоменатото графство…

— Ами че това е от първостепенно значение! — възкликна Робер. — Това е много повече, отколкото очаквах! Никога никой не ми бе казал, че Мао се е била съгласила! Виждате ли, мили приятели, колко е непочтена!… Продължете, метр Тесон.

Писмото направи много силно впечатление на присъствуващите. Клатят глави, споглеждат се… Да, безспорно, документът е важен.

— …а сега, когато бог прибра при себе си нашия скъп любим син граф Филип, искаме от нашия господар краля, акс ни се случи във войната бог да ни призове, нашият господар кралят да бди, щото наследниците на моя син да не бъдат обезнаследени.

Главите на присъствуващите продължават да кимат с достойнство. Рицарят дьо Анже, който е член на Парижкия съд разперва ръце в посока на Робер с жест, който красноречиво казва: „Монсеньор, процесът ви е спечелен!“

Нотариусът довършва:

— …и подпечатахме горното с нашия печат в двореца ни в Арас на двадесет и осмия ден на юни в благословената 1322 година.

Робер не можа да скрие тревожното си сепване. Графиня дьо Бомон пребледня. Дивион, опряна на стената, едва не примря.

Не само те чуха „1322 г.“. Главите на присъствуващите извърнаха изненадани към нотариуса, който самият изглеждаше сащисан.

— Хиляда триста двадесет и втора ли прочетохте? — попита рицарят дьо Анже. Искате да кажете триста и втора, годината на смъртта на граф Робер, нали?

Метр Тесон охотно би се обвинил в грешка на езика, но текстът е пред очите му и на него ясно е написано 1322 год. И естествено всички ще поискат да видят документа още веднъж. Как е могло да стане това? Ах, монсеньор Робер ще изпадне в такъв бяс! А и самият той, Тесон, в каква каша се забърка? В Шатле… в Шатле ще свърши цялата тази история!

Той прави това, което е в неговите възможности, за да поправи бедата: смотолевя:

— Сбъркано е… Но да, разбира се, трябва да се чете триста и две…

И той чевръсто потапя перото в мастилото, зачерква, заличава няколко букви и възстановява правилната дата.

— Но ваша работа ли е да нанасяте поправката? — запитва го рицарят дьо Анже, доста шокиран.

— Но, разбира се, месир — казва нотариусът. — Под думата са сложили две точки: нотариусите имат навика да поправят сбърканите думи, под които са поставени двете точки…

— Така е — потвърждава архидяконът на Авранш.

Но този инцидент развали хубавото впечатление от четенето.

Робер повиква един щитоносец, поръчва му на ухото да ускорят вечерята и се опитва да съживи разговора.

— Общо взето, метр Тесон, вие намирате, че писмото е автентично?

— Но, разбира се, разбира се, монсеньор! — бързо отговаря Тесон.

— И според вас ли, месир архидяконе?

— Струва ми се, че е автентично.

— Би трябвало може би — казва с приятелски тон месир дьо Бреси — да го сравните с други писма на покойния граф д’Артоа от същата година…

— Но как, приятелю — отвръща Робер, — как да го сравня, когато леля ми Мао държи всичко в своите регистри? Мен ми се струва, че писмото е автентично. Човек не може да измисли подобни неща! Самият аз не знаех всичко това и особено, че Мао се е била отказала.

В този миг в двора прозвучаха тръби. Робер плесна — Вече носят водата, монсеньори! Да си измием ръцете и да седнем на масата.

Пяна излизаше от устата му, докато кръстосваше спалнята на графинята и подът трепереше под стъпките му.

— И вие го видяхте! А Тесон го чете! И онази Дивион го чете! И никой, никой от вас не можа да види това злополучно „двадесет и втора“, което застрашава да събори цялата ни сграда!

— Но и самият вие, приятелю — отговори невъзмутимо графинята, — и вие четохте и препрочетохте писмото и изглеждахте напълно доволен, струва ми се.

— Е, да, четох го и аз също не видях тази греш ка! Да четеш наум и да четеш на глас не е едно и също. Пък и можех ли да допусна, че ще направят такава глупост? Това магаре нотариусът, трябваше… И другото магаре, което написа писмото… как се казваше той? Росиньол?… Има претенцията, че може да напише такова писмо, измъква ви по-голяма сума, отколкото е нужна, за да построиш къща и не е годен да напише вярната дата! Ще заповядам да уловят този Росиньол и да го нашибат до кръв!

— Ще трябва да го уловите в Сен Жак, приятелю, където е на поклонение с вашите пари.

— Тогава, когато се върне!

— А не се ли страхувате, че ще се разбъбри доста високо, докато го шибат?

Робер повдигна рамене.

— Имахме щастие все пак, че това се случи тук, а не при четенето на писмото пред съда! Трябва да внимавате повече, мила приятелко, за другите документи, за да не би да се повторят подобни грешки!

Госпожа дьо Бомон намираше, че е несправедливо съпругът й да излива гнева си върху нея. Самата тя окайваше грешката не по-малко от него и беше също така опечалена, но сдед целия положен труд, след като си бе изранила пръстите, за да реже восъка на толкова печати, тя смяташе, че Робер можеше не се държи с нея като с виновна.

— Но в края на краищата, Робер, защо сте се вперили така настървено в този процес? Защо сам рискувате и ме карате да рискувам и аз ведно с толкова други хора от обкръжението ви да бъдем изобличени в измама и фалшификация?

— Това не е измама и документите не са фалшиви! — изрева Робер. — Аз искам истината да блесне пред очите на всички, а други я крият упорито!

— Да приемем, това е истината, но сам ще признаете, че тази истина не изглежда външно добре. Страхувам се, че под такава премяна няма да я познаят! Имате всичко, приятелю: вие сте кралски пер, брат на краля чрез мен, която съм негова сестра, всесилен в съвета му. Доходите ви са големи, а и това, което ви донесох като зестра и наследство, направи богатството ви завидно. Защо не оставите Артоа? Не мислите ли, че достатъчно играхме тази игра, която може да ни струва скъпо?

— Мила приятелко, вие разсъждавате неправилно и се учудвам на думите ви, тъй като обикновено сте много прозорлива. Аз съм пръв барон на Франция, но барон без земя. Малкото ми графство Бомон което ми бе дадено като компенсация, е владение на короната: поднасят ми доходите от него, без лично аз да го експлоатирам. Издигнаха ме до ранга на пер, но както сама казахте преди малко, защото кралят е ваш брат. Дано бог ни го запази задълго, но никой крал не е вечен. Видяхме колко много си отидоха! Ако случайно Филип умре, нима аз ще стана регент? Ако злата му куца съпруга, която ме мрази и ви мрази, се облегне на Бургундия, за да стане регентка, ще бъда ли така могъщ и кралското съкровище ще продължава ли да ми плаща доходите от графството ми? Нямам администрация, нямам правосъдие, нямам действителни васали, не мога да набера от земята си хора, които да ми дължат пълно подчинение и които да настаня на разни длъжности. Кой заема държавните служби днес? Хора, доишли от Валоа, от Анжу, от Мен, от земите и феодите на добрия Шарл, баща ви. Откъде вземам моите собствени служители? Измежду същите тези хора. Повтарям ви. Лично аз нямам нищо. Не мога да свикам достатъчно знамена, за да накарам да треперят пред мен. Истинската власт се изчислява само по броя на владенията, над които командуваш и откъдето можеш да свикаш войници. Моето благосъстояние се дължи само на мен, на ръцете ми, на мястото, което заемам в съвета. Влиянието ми е основано на кралската благосклонност, а благосклонността трае, колкото е угодно богу. Ние имаме синове. Помислете си за тях, миличка! Тъй като не съм сигурен, че са наследили мозъка ми, бих искал да им оставя короната на Артоа… която им се пада най-справедливо, по наследство!

Той никога не бе разкривал така подробно съкровенните си мисли и графиня дьо Бомон, забравила предишното си огорчение, виждаше мъжа си под нова светлина, не вече само хитър колос, чиито интриги я забавляваха, не само като негодник, годен за всякакви безчинства, ухажор на всички девойки, благороднички, обикновени гражданки или слугини, но като истински голям благородник, разсъждаващ върху законите на своята обществена принадлежност. Когато Шарл дьо Валоа се домогваше някога до кралство или до императорска корона и търсеше короновани женихи за дъщерите си, оправдаваше постъпките си с подобни съображения.

В този миг един щитоносец потропа на вратата: дамата Дивион искала да говори спешно с графа.

— Какво още иска от мен тази типеса? Не се ли бои, че ще я смажа? Въведете я.

Жана Дивион влезе като замаяна, защото носеше много лоша вест. Двете негоднички от Артоа, Мари Бялата и Мари Черната, които й бяха помогнали да купи няколко печата за фалшивото писмо, били в затвора, уловени от сержантите на графиня Мао.