Морис Дрюон
Лилията и лъвът (30)

VI. СТЕНИТЕ НА ВАН

И дадените в Уиндзор обети бяха спазени.

На 16 юли същата 1338 година Едуард III отплава от Ярмут с флота, съставен от четиристотин кораба. На другия ден дебаркира в Анверс. Кралица Филипа го придружаваше, а много рицари, по подражание на Готие дьо Мони, бяха закрили дясното си око под ромб от червено сукно.

Не беше още времето на битките, а на преговорите. В Гобленц Едуард се срещна на пети септември с германския император.

За тази церемония Лудвиг Баварски си бе измислил странен костюм, наполовина императорски, наполовина папски — далматика на глава на църквата над кралска туника и корона с цветчета, проблясваща около папска тиара. В едната си ръка държеше скиптър, в другата земното кълбо с кръст отгоре. По този начин той се утвърждаваше като сюзерен на целия християнски свят.

Той разобличи от трона си безчестната постъпка на Филип VI, призна Едуард за крал на Франция и му връчи златната пръчка на императорски викарий. Това беше още една идея на Робер д’Артоа, който си припомни, че Шарл дьо Валоа преди всяка своя лична експедиция държеше да бъде провъзгласен за папски викарий. Лудвиг Баварски се закле да защищава в продължение на седем години правата на Едуард и всички немски владетели, дошли заедно с императора, положиха същата клетва.

Междувременно Якоб Ван Артевелде продължаваше да подбужда към бунт населението на фландърското графство, от което Луи дьо Невер окончателно бе избягал. Едуард III отиваше от град на град, свикваше многолюдни събрания, на които биваше признаван за крал на Франция. Обещаваше да присъедини към Фландрия Дуе, Лил, дори Артоа, за да може всички тези области с общи интереси да образуват една-единствена нация. Артоа беше споменато в грандиозния проект и лесно се отгатваше кой бе негов вдъхновител и кой щеше дн го владее под английско попечителство.

Същевременно Едуард реши да разшири търговските привилегии на фламандските градове. Вместо да иска помощи от тях, той им отпускаше субсидии и подпечатваше обещанията си с печат, върху който бяха гравирани преплетени гербовете на Англия и Франция.

В Анверс кралица Филипа роди втория си син Лионел. Папа Бенедикт XII напразно полагаше в Авиньон все по-голсми усилия, за да въдвори мир. Той бе забранил похода, за да осуети войната между Франция и Англия, а сега тя беше повече от сигурна.

Вече доста сериозни стълкновения ставаха между английския авангард и френските гарнизони във Вермандоа и Тиераш, като в отговор Филип VI изпращаше отряди в Гийена и в Шотландия, за да бунтуват населението в името на малолетния Дейвид Брюс.

Едуард III сновеше между Фландрия и Лондон, залагаше в италианските банки скъпоценностите на короната си, за да насмогне на поддържането на войските си и на изискванията на новите си васали.

Филип VI свика войнството си, взе знамето в Сен Дьони и напредна до Сен Кентен, после, когато му оставаше само един ден път до англичаните, направи кръгом с цялата си армия и върна знамето върху олтара на Сен Дьони. Каква бе причината за странното бягство на краля-любител на турнири? Всеки си задаваше този въпрос. Дали времето се бе сторило много дъждовно на Филип, за да встъпи в бой? Или пагубните предсказания на чичо му Роберто Астролога внезапно бяха изплували в съзнанието му? Той заявяваше на всеослушание, че е намислил нещо друго. През една нощ тревогата му бе внушила друг план: щеше да завладее Английското кралство. Не за първи път французите щяха да стъпят там. Нима три века преди това един нормандски херцог не бе завладял Великобритания?… Е добре! Той, Филип, щеше да се появи на същото крайбрежие при Хастинг! Така че всеки от двамата крале се домогваше до кралството на другия.

Само че подобно начинание изискваше преди всичко господство над морето. Тъй като по-голямата част от армията на Едуард беше на континента, Филип реши да го откъсне от продоволствените му бази, за да не може да снабдява с припаси войските си, нито да получава подкрепления. Канеше се да унищожи английския флот.

На 22 юни 1340 година пред Еклюз, в широкия залив, който разделя Фландрия от Зеландия, навлязоха двеста кораба, украсени с най-хубави имена, с френското знаме, развяващо се върху главната мачта. „Поклонничката“, „Божи кораб“, „Миколет“, „Влюбената“, „Кипрата“, „Света Богородица — носителка на радост“… Тези кораби носеха на борда си двадесет хиляди моряци и войници, допълнени с цяла дружина стрелци с арбалети. Но между тях едва ли имаше повече от сто и петдесет благородници. Френското рицарство не обичаше морето.

Капитан Барбавера, който командуваше петдесетте генуезки галери, наети от краля на Франция, каза на адмирал Беюше:

— Монсеньор, английският крал и флотът му идват срещу нас. Излезте на открито море с корабите си, защото ако останете тук, затворени между двете диги, англичаните, които имат на своя страна вятъра, слънцето и прилива, ще ви притиснат така, че няма да можете да си помогнете.

Би трябвало да се вслушат в съвета му. Той имаше тридесетгодишен морски опит и предишната година дръзко бе изгорил и ограбил Саутхемптън за сметка на французите. Адмирал Беюше, бивш заповедник на кралските гори и води, му отвърна надменно:

— Позор на оня, който си отиде оттук!

Той даде заповед да наредят корабите им на три реда: най-напред моряците от Сена, после пикардците и диепчаните и най-сетне хората от Кан и Котантен. Заповяда да вържат морските съдове един за друг с кабели и разположи върху тях войниците си като върху крепости.

Тръгнал предната вечер от Лондон, крал Едуард командуваше приблизително равен флот. Той нямаше повече бойци от французите. Но той бе разпределил върху корабите си две хиляди благородници, между които и Робер д’Артоа, въпреки голямото му отвращение към пътуването по море.

Пазен от осемстотин воини, сред флота се намираше и един кораб с придворни дами, които бяха в услуга на кралица Филипа.

Същата вечер Франция се сбогува с владичеството над морето. Опожарените френски кораби така светеха, че никой ме забеляза настъпването на нощта.

Нормандските и пикардски рибари, моряците от Сена бяха насечени на късове от английските стрелци и от фламандците, дошли им на помощ с плоскодънните си лодки от дъното на залива, за да ударят в гръб крепостите с платна. Чуваше се само шум от счупени мачти, звън на оръжия, стенания ни мъже с прерязани гърла. Сражаваха се с мечове и брадви върху бойно поле от отломки. В стремежа си да се изплъзнат от клането, оцелелите се пъхваха сред труповете и не се знаеше вече дали плуват във вода или в кръв. Стотици отсечени ръце се носеха по вълните.

Тялото на адмирал Беюше висеше на мачтата на кораба на Едуард. Много часове преди това Барбавера бе излязъл в открито море с генуезките си галери.

И англичаните бяха понесли загуби, но тържествуваха. Най-голямото им нещастие бе потъването сред страхотни вопли на кораба на жените. Върху огромното морско гробище се влачеха рокли, подобни на мъртви птици.

Младият крал Едуард бе ранен в бедрото и кръвта се стичаше по белия му кожен ботуш. Ала занапред боевете щяха да се водят върху френска земя.

Едуард III тутакси изпрати ново писмо на Филип VI, с което го предизвикваше да си премерят силите.

„За да спестим на народите и на страните сериозни щети и загуби и масово избиване на християни, нещо, което всеки владетел трябва да се стреми да избегне“, английският крал предлагаше на френския си братовчед да се срещнат в единичен двубой, тъй като спорът по наследяването на френския трон беше тяхна лична работа. А ако Филип VI не желае това „състезание между телата им“, той му предлагаше да излязат един срещу друг само с по сто рицари и да се сражават върху затворен терен. С една дума, един вид турнир, само че не с притъпени копия и сведени мечове. Турнир, на който няма да има съдии, които да контролират биещите се и наградата нямаше да бъде брошка или сокол, а короната на Свети Луи.

Кралят-любител на турнири отговори, че предложението на неговия братовчед е неприемливо, защото е отправено към Филип дьо Валоа, а не към френския крал и Едуард е в същност негов предателски разбунтувал се васал.

Папата се опита да им наложи ново примирие. Легатите му положиха огромни усилия и заслугата им беше, че успяха да издействат само временно и несигурно затишие, което двамата владетели приеха, за да дадат възможност на войските си да отдъхнат.

Това второ примирие имаше изгледи да продължи, но внезапно умря бретанският херцог. Той не оставяше законен син, нито пряк наследник. Най-малкият му брат, граф дьо Монфор л’Амори и племенникът му Шарл дьо Блоа, предявяваха едновременно права над херцогството: втори процес, подобен на спора за Артоа, който юридически беше сходен с първия. Филип VI подкрепи исканията на своя роднина Шарл дьо Блоа, Валоа по линия на жена си. Едуард III тутакси взе страната на Жан дьо Монфор. Така че налице бяха двама крале на Франция, всеки със свой бретански херцог, както всеки от тях имаше вече и свой крал на Шотландия.

Бретания засягаше много отблизо Робер, тъй като по майка той беше кръвен роднина с бретанските херцози. На Едуард III не му оставаше друго, освен да повери на исполина командуването на войските, които щяха да дебаркират там.

Съдбоносният час за Робер д’Артоа настъпи.

Робер е петдесет и шест годишен. Косите около мускулестото му лице, загрубяло от пагубната му дългогодишна ненавист, са придобили неопределения цвят на ябълково вино, разредено с вода, каквито стават червенокосите хора, когато побелеят. Не е вече нехранимайкото, който си въобразяваше, че воюва, когато ограбваше замъците на леля си Мао. Сега той знае какво значи война и грижливо подготвя похода си. Притежава авторитета, произхождащ от възрастта и натрупания през бурното му съществуване опит. Радва се на единодушна почит. Нима някой си спомня, че е бил фалшификатор, клетвопрестъпник, убиец и малко нещо магьосник? Кой би посмял да му го припомни? Той е монсеньор Робер, стареещият колос с все още смайваща сила, все още облечен в червено, все още сигурен в себе си, който навлиза във френска земя начело на чужда армия. Но има ли значение за него, че войската му е чуждестранна? Пък и съществува ли това понятие за някой граф, барон или рицар? Техните експедиции са семейни сделки, а битките им — уреждане на наследства. Врагът е братовчед, а съюзникът — друг братовчед. Думата „чужденец“ означава „враг“ за простосмъртните хора, чиито къщи ще бъдат изгорени, хамбарите разграбени, а жените изнасилени, но не и за владетелите, които бранят титлите си и осигуряват владенията си.

За Робер войната между Франция и Англия е „неговата война“. Той я бе желал, бе агитирал за нея, направо я бе създал. Тя представляваше десет години непрекъснати усилия. Струва му се, че той се е родил и живял само за нея. Неотдавна се оплакваше, че никога не е могъл да се порадва на настоящия миг: този път най-сетне това му се удаваше. Той вдъхва въздуха като дивен ликьор. Всяка минута е щастие. Яхнал огромния си жребец, с развети от вятъра коси и закачен за седлото шлем, той отправя към хората си груби шеги, от които те изтръпват. Двадесет и две хиляди рицари и войници са на неговите заповеди и когато се обърне, той вижда разлюлените им копия чак до хоризонта, извикващи представа за злокобна жетва. Горките бретонци бягат пред него, някои с каруци, повечето пеш, с калцуни от плат или кора на дървета, жените, повлекли децата си, мъжете, на рамо с чувалче черно жито.

Робер д’Артоа е петдесет и шест годишен, но също както все още може да измине петнадесет левги, без да се умори, той все още мечтае… Утре ще превземе Брест, после ще превземе Ван, а после Рен. Оттам ще навлезе в Нормандия, ще сложи ръка на Алансон, владение на брата на Филип дьо Валоа. От Алансон ще изтича до Еврьо и до Конш, до любимия му Конш! Ще изтича до Шато Гаяр, ще освободи госпожа дьо Бомон. След това, неудържим, се спуска към Пириж. Ето го в Лувър, във Венсен, в Сен Жермен. Сваля от трона Филип дьо Валоа и връчва короната на Едуард, който назначава него, Робер, кралски наместник във Франция. Съдбата му бе поднесла много по-невероятни слуки и неслуки, без да е имал досега цяла армия зад себе си, която вдига облаци прах по пътищата.

И в същност Робер превзема Брест, като освобождава графиня дьо Монфор, войнствен дух в здраво тяло; съпругът й е пленник на френския крал, а тя продължава, опряна до морето, да се бори за графството си. Робер действително прекосява тържествуващ Бретан, действително обсажда Ван. Изправя пред стените му метателни машини, насочва оръдията с барут, чийто пушек се губи в ноемврийските облаци, успява да направи пробив в градските стени. Гарнизонът на Ван е многочислен, но не изглежда особено решителен. Очаква първото нападение, за да се предаде с чест. Ще трябва само да се пожертвуват по няколко души от двете страни, за да се изпълни тази формалност.

Робер заповядва да завържат стоманения му шлем, яхва огромния жребец, който леко се привежда под тежестта му, изкрещява последните си заповеди, смъква пред лицето наличника си, размахва боздугана си, тежък шест ливри, над главата си. Хералдите, които развяват знамето му, викат с все сила:

— На бой, Артоа!

Пешаци тичат покрай конете и носят шестима заедно дълги стълби. Други държат тояги със запалени кълчища в горния край, а мълнията трещи над срутените камъни, точно там, където стената се е поддала. И широката ризница на монсеньор д’Артоа аленее като светкавица под тежките сиви облаци…

Стрела от арбалет, метната от назъбената стена, премина през копринената туника, бронята, кожената жилетка и платнената риза. Болката не бе по-остра отколкото от копие в турнир. Робер сам измъкна стрелата и няколко крачки по-далеч, без да разбере какво става с него, нито защо небето стана внезапно така черно, нито защо краката му не притискаха вече хълбоците на коня, се строполи в калта.

Докато войските му превземаха Ван, исполинът, със свален шлем, проснат върху една стълба, бе пренесен, до лагера. Под стълбата се стичаше кръв.

Робер не бе раняван ни веднъж преди това. Два похода във Фландрия, собствената му експедиция в Артоа, войната в Аквитания… Беше преминал през всичко това дори без драскотина. Нито веднъж не счупиха копието му в петдесет турнира, нито един зъб на глиган не бе докоснал даже кожата му.

Защо точно пред Ван, пред този град, който не оказваше истинска съпротива, който беше второстепенен етап по пътя на неговата епопея? Не бе чул гибелно предсказание за Ван или Бретан. Ръката, опънала арбалета, бе ръка на неизвестен воин, който дори не знаеше срещу кого стреля.

Четири дни Робер се бори не вече срещу владетели и парламенти, не вече срещу наследствените закони, обичаите в графствата, срещу амбициите или алчността на кралските семейства. Бореше се със собствената си плът. Смъртта проникваше в него през рана с черни ръбойе, зейнала между сърцето, което толкова се бе сражавало, и корема, който толкова бе ял. Не смъртта, която вледенява, а смъртта, която опожарява. Огън пламтеше във вените му. Смъртта трябваше да изгори за четири дни силите, които оставаха в това тяло за още двадесет години живот.

Той отказа да напише завещание, като крещеше, че на другия ден ще бъде на кон. Трябваше да го завържат, за да му дадат последното причастие, защото искаше да убие свещеника, въобразявайки си, че разпознава в него Тиери д’Ирсон. Бълнуваше.

Робер д’Артоа винаги бе ненавиждал морето. Един кораб развя платна, за да го върне в Англия. Цяла нощ, докато вълните го люшкаха, той пледираше пред правосъдието, странно правосъдие, в което се обръщаше към френските барони, наричайки ги „мои благородни лордове“ и искаше от Филип Хубави да нареди да секвестират всички имущества на Филип дьо Валоа, ведно с мантията, скиптъра и короната в изпълнение на папска вула за отлъчване. От високата платформа в задния край на палубата гласът му се чуваше чак до вълнореза и стигаше до дежурните наблюдатели, кацнали по мачтите.

Призори притихна за малко и помоли да доближат дюшека му до вратата. Но не видя изгрева на слънцето. В мига, когато умираше, още си въобразяваше, че ще оздравее. Последната дума, която изрекоха устните му, бе: „Никога!“, без някой да узнае дали бе отправена към кралете, към морето или към бог.

Всеки човек с идването си на света получава известна мисия, незначителна или много важна, но обикновено неизвестна на самия него и неговата природа, отношенията му със себеподобните, събитията в съществуването му го тласкат да я изпълни, без да съзнава, с илюзия, че е свободен. Робер д’Артоа бе подпалил западния свят: задачата му бе изпълнена.

Когато крал Едуард III научи във Фландрия за смъртта му, миглите му се навлажниха и той изпрати писмо на кралица Филипа, в което й пишеше:

„Мило мое сърце, Робер д’Артоа, нашият братовчед, е извикан от бога. Заради чувствата, които изпитвахме към него и в името на нашата чест, писахме на канцлера и ковчежника си и ги натоварихме да го погребат в Лондон. Искаме, любима, да бдите да изпълнят всичко съгласно нашата воля. Нека бог ви пази. Подпечатано с личния ни печат в град Граншан в деня на света Катерина, в шестнадесетата година от царуването ни в Англия и третата във Франция.“

В началото на януари 1343 година криптата на катедралата „Свети Павел“ в Лондон прие най-тежкия ковчег, спуснат някога в нея.

 

 

И ТУК АВТОРЪТ, ПРИНУДЕН ОТ ИСТОРИЯТА ДА УБИЕ ЛЮБИМИЯ СИ ГЕРОЙ, С КОГОТО ЖИВЕЕ ЦЕЛИ ШЕСТ ГОДИНИ, ТЪГУВА ЗА НЕГО ВЕДНО С ЕДУАРД АНГЛИЙСКИ. ПЕРОТО, КАКТО КАЗВАТ СТАРИТЕ РАЗКАЗВАЧИ, СЕ ИЗПЛЪЗВА ОТ ПРЪСТИТЕ МУ И ТОЙ НЯМА ВЕЧЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ПРОДЪЛЖИ ТАЗИ ИСТОРИЯ, ПОНЕ НЕ ВЕДНАГА, ОСВЕН ЗА ДА ОСВЕДОМИ ЧИТАТЕЛЯ КАК ЗАВЪРШВАТ ЗЕМНИЯ СИ ПЪТ НЯКОЛКО ГЛАВНИ ГЕРОИ.

НЕКА ПРЕСКОЧИМ ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ, НЕКА ПРЕСКОЧИМ АЛПИТЕ.