Морис Дрюон
Лилията и лъвът (24)

IX. ТОЛОМЕИТЕ

— Простете ми, монсеньор, че не мога да стана, за да ви посрещна по-добре — каза Спинело Толомей задъхано при влизането на Робер д’Артоа.

Старият банкер лежеше в легло, поставено в работния му кабинет, под леката завивка се очертаваше големият му корем и хлътналите му гърди. Брада, небръсната от цяла седмица, покриваше като със сол хлътналите му бузи, а посинялата му уста търсеше въздух, но от прозореца, гледащ към улицата на Ломбардите, не идваше никаква прохлада. Париж се печеше под августовското слънце.

Нямаше вече много живот в тялото на месир Толомей, нито в погледа на единственото му око, което не изразяваше нищо освен уморено презрение, като че ли осемдесет години съществуване не са били безполезно усилие.

Около леглото стояха четирима мъже със смугъл тен, с тънки устни, с блестящи като черни маслини очи и всичките облечени в тъмни роби.

— Моите братовчеди Тбломео Толомей, Андреа Толомей, Джакомо Толомей… — каза умиращият, сочейки ги. — А вие вече познавате племенника ми Гучо Балиони…

На тридесет и пет години слепоочията на Гучо бяха вече побелели.

— Те дойдоха от Сиена да присъствуват на смъртта ми… и по други причини — прибави бавно старият банкер.

Робер д’Артоа, с пътнически панталони, леко наведен напред върху стола, който му бяха дали, гледаше стареца с това мнимо внимание на хора, обхванати от голяма грижа.

— Монсеньор д’Артоа е приятел, смея да кажа — обърна се Толомей към роднините си. — Всичко, което можем да направим за него, трябва да бъде направено, често ни е спасявал.

Този път нещата не са зависели от него…

Тъй като сиенските братовчеди никак не разбираха френски, Гучо им превеждаше бързо думите на вуйчото. Братовчедите поклатиха едновременно смуглите си лица.

— Но, ако се нуждаете от пари, монсеньор, уви! Уви! Въпреки предаността ми към вас, ние не можем нищо. Вие знаете много добре защо.

Чувствуваше се, че Спинело Толомей пести силите си. Не беше нужно да се разпростира надълго. Имаше ли смисъл да се коментира драматичното положение, с което се бореха от няколко месеца италианските банкери?

През януари кралят издаде заповед, която заплашваше с изгонване всички ломбардци. Това не ставаше за първи път; всеки крал в трудни моменти отправяше същата тая заплаха и заграбваше от ломбардците част от богатствата им, задължавайки ги да откупят правото си на престой. За да компенсират загубите си, банкерите увеличаваха лихвения процент за една година. Но този път наредбата предвиждаше една по-тежка мярка. Всички дългове на френските сеньори към италианците се анулираха по кралска воля и се запрещаваше на длъжниците да се издължат, даже ако желаеха и можеха да направят това. Кралски сержанти стояха на пост пред вратите на канторите и връщаха почтените клиенти, които искаха да се издължат. На Толомеите им идеше да се разплачат от тази мярка.

— И всичко това, защото благородниците задлъжняха много за тези щури празници, за всички тези турнири, на които те искат да блеснат пред краля? Даже при Филип Хубави не бяхме третирани така.

— Пледирах за вас — каза Робер.

— Зная, зная, монсеньор. Винаги сте ни защищавали. Но ето че сега вие не се радвате на повече благоволение от нас… Можехме да мислим, че нещата ще се уредят, както в миналото, но последният удар ни бе нанесен със смъртта на Мачи дей Мачи.

Старият човек обърна поглед към прозореца и млъкна.

Мачи дей Мачи, един от най-големите италиански финасисти във Франция, комуто Филип VI в началото на царуването си, по съветите на Робер, бе поверил управлението на съкровището, бе току-що обесен миналата седмица след прибързан процес.

Тогава Гучо Балиони каза със сдържан гняв в гласа:

— Един мъж, който вложи целия си труд, цялата си прозорливост в служба на кралството. Той се чувствуваше повече французин, отколкото ако се бе родил на Сена. Обогати ли се той със своята служба повече от тези, които го обесиха? Винаги удрят италианците, защото нямат средства да се защищават.

Сиенските братовчеди разбираха речта, колкото можеха. При името Мачи дей Мачи веждите им се вдигнаха до средата на челото и със затворени очи те нададоха същото жално оплакване.

— Толомей — каза Робер д’Артоа, — не идвам да заема пари от вас, но да ви помоля да вземете моите.

Колкото и да бе отслабнал, Толомей повдигна леко тялото си, толкова новината бе изненадваща.

— Да — каза Робер, — искам да ви поверя цялото си богатство в пари срещу полици. Заминавам. Напускам кралството.

— Вие, монсеньор? Толкова зле ли върви процесът ви? Произнесена ли е присъда срещу вас?

— Ще бъде произнесена след месец. Знаеш ли, банкере, как се отнесе с мене този крал, за чиято сестра се ожених, и който без мене никога не би станал крал? Изпратил своя байи от Жизор да тръби пред вратата на всичките ми замъци в Конш, в Бомон, в Орбек, че ме призовава в деня на свети Михаил на кралско съдебно заседание. Мним съд, защото присъдата срещу мене е вече произнесена. Филип пусна след мене всичките си кучета — новия си канцлер Сен-Мар, ковчежника си крадец Форже, маршала си Матийо дьо Три и Мил дьо Ноайе. Същите, които се съюзиха против вас, същите, които обесиха приятеля ви Мачи дей Мачи! Злата кралица, куцата, спечели, Бургундия победи ведно с подлостта. Хвърлиха в тъмница нотариусите ми, свещеника ми, мъчиха свидетелите ми, за да ги принудят да отрекат показанията си. Е добре! Нека ме съдят! Няма да съм тук. Откраднаха ми Артоа, нека ме позорят на воля! Това кралство не е вече нищо за мене и неговият крал е мой неприятел. Ще напусна границите му, за да му навредя колкото мога! Утре ще бъда в Конш, за да изпратя конете, приборите, скъпоценностите и оръжието си към Бордо и да ги, натоваря на кораб за Англия! Искат да имат тялото и имуществата ми! Нека ме уловят!

— В Англия ли отивате, монсеньор? — попита Толомей.

— Най-напред ще поискам подслон у сестра ми, графиня дьо Намюр.

— Жена ви тръгва ли с вас?

— Жена ми ще ме последва по-късно. И така, ето, банкере, моето налично богатство в монети срещу полици за канторите ви в Холандия и Англия. И задръжте за вас две ливри на двадесет.

Толомей отмести малко главата си върху възглавницата и започна на италиански разговор с племенника си, от който Робер улавяше само отделни думи: дълг… заплащане… влог… Като приемаше пари от един френски сеньор, компанията Толомей не нарушаваше ли наредбата? Не, защото не се касаеше за уреждане на дългове, а за влог…

После Толомей отново обърна към Робер д’Артоа восъчнобледото си лице и посинелите си устни.

— И ние, монсеньор, си отиваме, или по-скоро те си отиват… — промълви той, като посочи роднините си. — Ще отнесат всичко, което притежаваме тук. Лихварските ни компании в този момент са разединени. Барди и Перуци се колебаят, мислят, че най-лошото е отминало и че ако превият малко гръб… Те са като евреите, които винаги вярват в законите и си въобразяват, че никой няма да ги закача, ако си платят лептата, плащат си я, а после ги отвеждат на кладата! Затова Толомеите си отиват. Заминаването им ще предизвика изненада, защото ще отнесат в Италия всички поверени им пари. По-голямата част от златото е вече на път. Щом отказват да ни изплатят дадените на заем суми, ние пък ще отнесем влоговете!

По съсипаното лице на стария банкер за последен път заигра лукава усмивка.

— Ще оставя на земята на Франция само костите си, а те нямат особена стойност — добави той.

— Франция наистина не бе добра към нас! — възкликна Гучо Балиони.

— Как така! Тя ти дари син, малко ли е това?

— Вярно — каза Робер д’Артоа, — вие имате син. Добре ли се развива?

— Много ви благодаря, монсеньор — отвърна Гучо. — Скоро ще ме стигне. Петнадесетгодишен е. Само че не проявява особено влечение към банкерството.

— Ще придобие, ще придобие — каза старият Толомей.

— И така, монсеньор, приемаме. Поверете ни вашите пари, ще ги изнесем и ще ви дадем полици за тяхната стойност, без да удържим нещо. Звонковата пара винаги влиза в работа.

— Благодаря ти Толомей, сандъците ми ще бъдат донесени през нощта.

— Когато парата напуска едно кралство, щастието му е премерено. Ще имате вашия реванш, монсеньор, няма да го видя, но казвам ви, ще имате реванша си!

Лявото око, обикновено затворено, се отвори. Толомей гледаше с две очи — поглед на истината. И Робер д’Артоа почувствува дълбоко вълнение, защото един стар ломбардец, който скоро щеше да умре, го наблюдаваше зорко.

— Толомей, виждал съм смели хора да се борят до края на битката. Ти по свой маниер си смел като тях.

Тъжна усмивка озари устните на банкера.

— Не е смелост, монсеньор, напротив. Ако не бях банкер, щях много да се страхувам в този момент.

С отслабналата си ръка той повдигна завивката и направи знак на Робер да се приближи. Робер се наведе, за да чуе нещо поверително.

— Монсеньор, позволете ми да благословя последния си клиент.

И той направи с показалеца си един кръст върху косата на колоса, както италианските бащи имат обичай да прекръстват синовете си, когато ги изпращат на дълъг път.

 

Х. КРАЛСКОТО СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ

 

В средата на естрадата със стъпала, върху трон с облегала, завършващи с лъвска глава, седеше Филип с корона на главата и кралска мантия. Над него се люлееше балдахин от копринена тъкан с гербовете на Франция, той се навеждаше от време на време ту наляво към братовчед си, наварския крал, ту надясно, към своя роднина, краля на Бохемия, за да ги направи с поглед свидетели, колко е било голямо снизхождението му и да го оценят.

Кралят на Бохемия клатеше хубавата си кестенява брада със слисан и възмутен вид. Възможно ли бе рицар, пер на Франция, какъвто бе Робер д’Артоа, принц, роден под кралска лилия, да е постъпвал по този начин, да е прибягвал до толкова гнусни начинания като тези, които се изброяваха в момента, да се е изложил с толкова долни хора.

В редиците на перовете-лаици за пръв път заседаваше престолонаследникът — принц Жан, ненормално едър за своите тринадесет години, дете с мрачен и тежък поглед, с много дълга брадичка и когото баща му бе току-що произвел херцог на Нормандия.

В свитата на младия принц бяха граф д’Алансон, брат на краля, бургундският и бретанският херцог, фландърският херцог, етампският граф. Имаше две празни столчета, на бургундския херцог, който, бидейки страна в процеса, не можеше да заседава, и на краля на Англия, който дори не бе изпратил свой представител.

Между перовете-духовници личаха монсеньор Жан дьо Марини, граф-епископ на Бове, и Гийом дьо Три, херцог, архиепископ на Реймс.

За да придаде по-голяма тържественост на това кралско съдебно заседание, кралят бе свикал архиепископите на Санс и на Екс, епископите на Арас, Отюн, Блоа, Форе, Вандом, лотарингския херцог, граф Гийом дьо Ено и брат му Жан, както и всички висши служители на короната: конетабъла, двамата маршали, Мил дьо Ноайе, господата дьо Шатийон, дьо Соакур, дьо Гарансиер, членове на Тесния съвет и още много други, седнали около естрадата, покрай стените на голямата зала на Лувъра, където бе заседанието.

На самия под, със свити крака върху парчета плат, бяха струпани анкетьорите и съветниците в съда, съдебни писари и дребни духовници.

Прав срещу краля, на шест крачки от него, главният прокурор Симон дьо Бюси, заобиколен от комисарите по анкетата, четеше от два часа вече своята обвинителна реч, най-дългата, която някога бе произнасял. Беше намерил за нужно да започне историята на Артоа от самото начало през края ни миналия век, да припомни първия процес от 1309 година, съдебното решение, издадено от Филип Хубави, въоръжения бунт на Робер срещу Филип Дългия в 1316 година, втората присъда от 1318 година, за да стигне до настоящото дело, до фалшивата клетва в Амиен, до анкетата, повторната анкета, многобройните показания, които бяха събрани, подкупа на снидетели, фабрикуването на фалшификати, арести на съучастници.

Всички тези факти, разкрити един след друг, обяснени и коментирани в тяхната взаимна връзка, сложно преплетени, съставляваха не само един от най-големите процеси от частно право, а сега и от углавно право, който някога е бил пледиран, но и засягаха пряко историята на кралството за един четвъртвековен период. Присъствуващите бяха едновременно зашеметени и смаяни, смаяни от разкритията на прокурора и зашеметени, защото научаваха тайния живот на големия барон, пред когото до вчера всички трепереха, на когото всеки искаше да стане приятел, и който толкова дълго време бе решавал всяко нещо във Франция! Разкритието на скандалите в кулата Нел, затварянето на Маргьорит Бургундска, нулирането на брака на Шарл IV, Аквитанската война, отказването от кръстоносния поход, подкрепата, дадена на Изабел Английска, избора на Филип VI, Робер бе душата на всичко това, създавайки събитията или ръководейки ги, но винаги движен само от една мисъл, един-единствен интерес: Артоа, наследството на Артоа!

Колко много между присъствуващите на процеса дължаха титлите, длъжностите, богатствата си на този клетвопрестъпник, на този фалшификатор, на този престъпник… като се почне от самия крал!

Мястото на обвиняемия бе символично заето в съда от двама въоръжени сержанти, които държаха голямо парче копринен плат, на който бе изобразен гербът на Робер, „осеян с лилии, с бризура от четири зъбци и над всеки зъб три златни камъка“.

И всеки път, когато прокурорът произнасяше името на Робер, той се обръщаше към плата, като че ли посочваше лицето.

Стигна до бягството на граф д’Артоа.

— Въпреки че отлагането му е било редовно съобщено от метр Жан Лонкъл, пазач на кметството на Жизор, в обичайните му жилища, споменатият Робер д’Артоа, граф дьо Бомон, не се яви пред нашия господар краля и пред неговата съдебна палата, надлежно свикана на двадесет и девети септември.

Обаче научихме и ни се потвърди, че споменатият Робер е натоварил в Бордо конете и богатствата си на кораб и е отправил златните си и сребърни пари по забранен начин извън кралството и вместо да се представи пред кралското правосъдие, е избягал вън от границите.

На шести октомври 1331 година жената Дивион, призната за виновна за многобройни злодейства, извършени в услуга на споменатия Робер и за себе си също, и на първо място за фалшиви документи и преправяне на печати, бе арестувана и изгорена в Париж на площада Пурсо и костите й стрити на прах. Това стана пред господа бретанския херцог, фландърския херцог, сир Жан дьо Ено, сир Раул дьо Бриен, конетабъл на Франция, маршалите Раул Бертран и Матийо дьо Три и месир Жан дьо Милон, комендант на Париж, който направи доклад за това пред краля…

Тези, които бяха назовани, наведоха очи. Спомняха си още виковете на Жана Дивион, вързана на стълба, пламъците, които поглъщаха конопената й рокля, мускулите на краката, които се издуваха и се пукаха при изгарянето, а също и ужасната миризма, която октомврийският вятър пращаше в лицата им. Така завърши своя земен път метресата на покойния епископ на Арас.

— На дванадесети и четиринадесети октомври метр Пиер д’Оксер, съветник, и Мишел дьо Пари, байи, съобщиха на госпожа дьо Бомон, съпруга на споменатия Робер, най-напред в Жуи льо Шател, после в Конш, Бомон, Орбек и Катр Мар, негови обичайни жилища, че кралят насрочва казания процес за четиринадесети декември. Обаче споменатият Робер и на тези дати за втори път не се яви. От голямо желание за снизхождение нашият господар, кралят, даде ново отсрочване с петнадесет дни след празника на Сретение господне и за да не би казаният Робер да не научи това, то бе обявено най-напред в горната камара на парламента, после в Мраморната маса на голямата зала на двореца и после огласено в Орбек, Бомон и Конш от същите тези метр Пиер д’Оксер и Мишел дьо Пари, които не са говорили лично на госпожа дьо Бомон, но са прочели това съобщение пред вратата на стаята й и с толкова висок глас, че да може да го чуе…

Всеки път, когато произнасяха името госпожа дьо Бомон, кралят прекарваше ръка по лицето си и сгърчваше леко месестия си нос. Ставаше дума за сестра му!

Споменатият Робер д’Артоа не се яви на съдебното заседание на казаната дата, а се представляваше там от метр Анри, декан на Брюксел, и метр Тиебр дьо Мо, свещеник на Камбре, с пълномщно да се явят вместо него и изложат причините на отсъствието му. Но като се има пред вид, че заседанието бе насрочено за понеделник, две седмици след Сретение господне, и че пълномощното, на което бяха приносители, сочеше вторник, тяхното пълномощно бе признато за невалидно и за трети път бе произнесено неявяване срещу защитника. Обаче знае се и е известно, че по това време Робер д’Артоа е поискал убежище най-напред при графиня дьо Намюр, негова сестра; но тъй като кралят, нашият господар, е забранил на госпожа дьо Намюр да помогне и прибере тоя бунтовник, тя запретила на брат си Робер да пребивава в нейните владения. И че после посоченият Робер е поискал убежище у монсеньор граф Гийом във владенията му в Ено, но че по настойчивото искане на краля, нашия господар, монсеньор граф дьо Ено забрани на същия Робер да пребивава във владенията му. А после посоченият Робер е поискал убежище и подслон в Брабан, но херцогът, помолен от нашия господар, краля, да не задоволи тази молба, най-напред отговори, че тъй като не е васал на краля на Франция, може да приеме когото си хареса по своя воля, но после брабантският херцог отстъпи пред упреците, отправени му от монсеньор дьо Люксембург, крал на Бохемия, и постъпи кавалерски, като прогони Робер д’Артоа от херцогството си.

Филип VI се обърна и към херцог дьо Ено, и към краля на Бохемия и им кимна в знак на приятелство и тъжна благодарност. Филип явно страдаше и не само той. Колкото и виновен да бе Робер д’Артоа, тези, които го познаваха, си го представяха скитащ от двор на двор, приет за един ден, изгонен на следващия, отиващ по-далече, за да бъде отново изгонен. Защо с такова упорство подготви собственото си погубване, когато кралят до края му отваряше обятията си?

— Въпреки че анкетата приключи след изследването на седемдесет и трима свидетели, от които четиринадесет задържани в кралските затвори, и въпреки че кралските съдии са достатъчно осведомени, въпреки че изброените обвинения бяха достатъчно очевидни, нашият господар, кралят, поради старо приятелство, съобщи на Робер д’Артоа, че му дава пропуск да се върне в кралството и да го напусне, ако иска, без да му бъде причинено зло, нито на него, нито на хората му, за да може да чуе обвиненията, да представи защитата си, да признае грешките си и да получи милост. Обаче споменатият Робер, вместо да се възползва от това милостиво предложение, не се върна в кралството и даже при пребиваванията си на разни места влязъл във връзка с престъпници, изгнаници и врагове на краля и говорил пред много хора, които предадоха намерението му да погуби с меч или магия канцлера, маршал дьо Три и други съветници на краля, нашия господар, и даже накрая произнесъл същите заплахи и срещу самия крал.

Присъствуващите реагираха с възмутен шепот.

— Тъй като всички тези неща се знаят и са известни, като се има пред вид, че делото на Робер д’Артоа бе отложено за последен път чрез редовно направени обяви за днес, сряда, осми април преди Цветница, и че го подканяме за четвърти път да се яви…

Симон дьо Бюси спря и направи знак на сержанта с жезъла, който произнесе високо:

— Месир Робер д’Артоа, граф дьо Бомон льо Роже да се яви!

Инстинктивно всички погледи се обърнаха към вратата, сякаш обвиняемият щеше наистина да влезе. Минаха няколко секунди в пълно мълчание. После сержантът удари пода с жезъла и прокурорът продължи:

— И установяваме, че Робер не се явява, следователно от името на нашия господар, краля, изискваме: щото посочения Робер да бъде лишен от титлите, правата и прерогативите на пер на кралството, както и от всички други негови титли, феоди и владения; освен това всичките му имущества, земи, замъци, къщи и всички предмети, движими и недвижими, които му принадлежат, да се конфискуват и предадат на съкровището, като кралят разполага с тях, както му е угодно; освен това гербовете му да бъдат унищожени в присъствие на перове и барони, за да не се появят никога вече върху знаме или печат, а лично той да бъде завинаги прогонен от пределите на кралството, като се запрещава на всички васали, роднини и приятели на краля, нашия господар, да му дават подслон. И най-после изискваме настоящата присъда да бъде разгласена по главните кръстопътища на Париж на байитата на Руан, Жизор, Екс и Бурж, както и на спешилите на Тулуза и Каркасон, за да бъде изпълнена… по заповед на краля.

Метр Симон дьо Бюси млъкна. Кралят като че ли сънуваше. Погледът му се зарея за момент над събранието. После, навеждайки глава най-напред надясно, после наляво, той каза:

— Мои перове, вашият съвет. Ако никой не се изкаже, значи, одобрява.

Никоя ръка не се вдигна, никоя уста не се отвори.

Филип VI удари с длан лъвската глава на облегалката на фотьойла:

— Присъдата е произнесена!

Тогава прокурорът заповяда на двамата сержанти, които държаха герба на Робер д’Артоа, да се приближат до подножието на трона. Канцлерът Гийом дьо Сент-Мор, един от тези, които Робер като изгнаник заплашваше със смърт, се приближи до герба, поиска меч от един от сержантите и прободе края на плата. А после с шум на цепеща се коприна гербът бе срязан на две.

С перството на Бомон бе свършено. Човекът, за когото то бе учредено, френски принц, потомък на крал Луи VIII, колосът със страшна сила, с безкрайни интриги бе вече само изгнаник. Той не принадлежеше вече на кралството, над което бяха царували предците му и нищо в това кралство вече не му принадлежеше.

За перовете и сеньорите, за всички тези мъже, за които гербовете бяха като един вид символ не само на мощ, но едва ли не на съществование, които развяваха тези емблеми по покривите, на копията си, на конете си, бродираха ги на гърдите си, на ризниците на оръженосците си, на ливреите на прислужниците си, рисуваха ги върху мебелите си, гравираха ги върху приборите си за ядене, и с тях бележеха хора, животни и предмети, които до известна степен зависеха от волята им или съставляваха тяхно имущество, това разкъсване на герба, един вид светско отлъчване, бе още по-опозоряващо от дръвника, решетката или бесилото. Защото смъртта заличава грешката, а безчестието угасва ведно с опозорения.

„Но докато човек е жив, никога не е загубил всичко“ — си казваше Робер д’Артоа, докато скитайки извън отечеството си по враждебни пътища, се отправяше към още пр-големи престъпления.