Морис Дрюон
Лилията и лъвът (11)

V. МАО И БЕАТРИС

— Дяволът да ви изтръгне червата на всички ви, обесници такива — крещеше графиня Мао. — Възможно ли е? Заповядвам да заловят тези две жени, от които можехме да узнаем всичко, и едвам уловени, ето че ги пускат на свобода!

В замъка си Конфлан на Сена, близо до Венсен, графиня Мао само няколко минути преди това бе научила, че двете слугини на Дивион, задържани по нейна заповед от байито на Арас, били освободени. Беше страшно разгневена и „обесниците“, към които бяха отправени клетвите й, се представяха в момента само от придворната й госпожица Беатрис д’Ирсон, върху която изливаше яростта си. Байито на Арас беше чичо на Беатрис, по-малък брат на покойния епископ Тиери.

— Тези негоднички, госпожо… са били освободени само защото двама сержанти са представили заповед от краля! — отвърна невъзмутимо Беатрис.

— Хайде де! Много го е еня краля за две слугини, които държат гостилница в предградията на Арас! Те са били пуснати по заповед на моя Робер, който е изтичал при краля и е издействувал освобождаването им. Взели ли са поне имената на сержантите? Уверили ли са се, че наистина са кралски служители?

— Те се наричат Масио л’Алман и Жан льо Сервоазие, госпожо — отвърна Беатрис пак така бавно и невъзмутимо.

— И двамата сержанти на Робер! Познат ми е този Масио д’Алман. Него именно моят мръсен племенник използва за най-лошите си удари. И освен това как е бил уведомен Робер, че слугините на Дивион са уловени? — попита Мао, като хвърли поглед, изпълнен с подозрение, към придворната си госпожица.

— Не може да не знаете, госпожо, че монсеньор Робер е запазил доста връзки с Артоа…

— Надявам се, че не се е свързал с хората, които са ми най-близки. Когато някой ми служи лошо, това е равносилно на измяна, а ми изменят от всички страни. Ах, откакто Тиери умря, като че ли сърцето ви изстина към мен. Неблагодарници! Отрупах ви с благодеяния. От петнадесет години се държа с теб като със собствена дъщеря…

Беатрис д’Ирсон сведе дългите си черни ресници и се загледа неопределено в плочите на пода. Мургавото й гладко лице с добре очертани устни не издаваше никакво чувство, нито смирение, нито бунтуване, а само известна неискреност със свеждането на необикновено дългите мигли, зад които се засланяше погледът й.

— …Чичо ти Дьони, когото направих мой ковчежник, за да угодя на Тиери, ме мами и обира! Къде са сметките за черешите от овощната ми градина, които той продаде това лято на пазара в Париж? Някой ден ще поискам да проверя книгите му! Имате всичко, земи, къщи, замъци, купени с доходите, които реализирате от мен! Чичо ти Пиер, един глупак, когото назначих за байи, като си въобразявах, че като е толкова глупав, ще ми бъде поне верен, не е способен, както виждаш, да държи затворени вратите на затворите ми! Излизат си от тях както си щат, като от странноприемница или вертеп!

— Можел ли е чичо ми да откаже, госпожо, след като е видял кралския печат?

— Ами през тези четири дни, които прекараха в затвора, казаха ли нещо тези слугини на престъпна уличница? Накараха ли ги да проговорят? Подложил ли ги е чичо ти на изтезание?

— Но, госпожо — отвърна Беатрис със същия бавен глас, — той не можеше да стори това без заповед от съда. Вижте какво се случи с байито на Бетюн…

С един замах на голямата си, покрита с петна ръка Мао помете доводите й.

— Не, вече не ми служите така предано или по-право казано никога не сте ми служили добре!

Мао старееше. Възрастта бележеше исполинското й тяло. Твърд бял мъх растеше по бузите й, пламващи при най-малко недоволство. Приливът на кръв в такива моменти очертаваше нещо като червен лигавник върху деколтето й. Предишната година на няколко пъти здравето й сериозно се беше влошило. Този период бе гибелен за нея във всяко отношение.

След лъжливата й клетва в Амиен и учредяването на анкетната комисия, характерът й ставаше все по-жлъчен, едва ли не противен. А и умът й отслабваше. Тя поставяше горе-долу всичко на една и съща плоскост. Ако град повредеше розите, които отглеждаше с хиляди в градините си или станеше злополука с хидравличните машини, които подхранваха с вода изкуствените водопади в замъка й Есден, гневът й връхлиташе като буря върху градинарите, инженерите, щитоносците, Беатрис.

— Ами тези картини, нарисувани преди по-малко от десет години! — викаше тя, сочейки фреските в галерията на Конфлан. — Четиридесет и осем парижки ливри съм платила на оня живописец, дето чичо ти Дьони бе извикал от Брюксел.

А ми бе гарантирал, че слагал най-фини бои! Още няма десет години и погледни само! Среброто на шлемовете вече е потъмняло и долната част на картината е цялата олющена. Добросъвестна работа ли е това, питам те?

Беатрис се отегчаваше. Свитата на Мао беше многочислена, ала съставена изключително от възрастни хора. Мао сега стоеше доста настрана от двора, който бе изцяло подчинен на влиянието на Робер. Там, в Париж, в Сен Жермен имаше непрекъснати състезания, турнири и празненства — за рождения ден на кралицата, за отпътуването на краля на Бохемия или без причина, просто за да си доставят удоволствие. Мао почти не отиваше или се появяваше само за кратко време, когато беше принудена в качеството си на пер. Тя не беше вече на възраст да танцува кароли, нито имаше настроение да гледа забавленията на другите особено в двор, където се отнасяха толкова зле с нея. Не изпитваше вече удоволствие дори да пребивава в Париж, в двореца си на улица Моконсей. Живееше затворена между високите стени на Конфлан или в Есден; беше принудена да възстанови замъка си след опустошенията на Робер през 1316 година.

Тиранична, откакто нямаше вече любовник — последният беше епископ Тиери д’Ирсон, когото тя поделяше с Дивион и на това се дължеше омразата на Мао към тази жена, — опасяваща се да не би да се почувствува неразположена през нощта, тя задължаваше Беатрис да спи в дъното на спалнята й, където се напластяваха неприятни миризми на старост, лекарства и яденета. Защото Мао все още се тъпчеше час по час, жертва на все същата чудовищна лакомия. Завесите и гоблените лъхаха на задушен заек, месо от дивеч, яхния и чесън. Честите й разстройства я принуждаваха да вика лечители, лекари, бръснари и аптекари. Сиропи и билкови отвари се редуваха с мариновани меса. Ах, къде бе хубавото време, когато Беатрис помагаше на Мао да тровят крале!

Самата Беатрис бе почнала да чувствува тежестта на годините. Младостта й беше към своя край. Тридесет и три години е възраст, когато всички жени, дори най-порочните, оглеждат двата склона на живота си, мислят с носталгия за изминатите сезони и с тревога за бъдещите. Беатрис все още беше красива и се уверяваше в това от погледите на мъжете, нейните предпочитани огледала. Но тя знаеше също, че вече съвсем не притежава онзи тен на златист плод, който беше очарованието й на двадесет години. Много тъмните й очи, чието бяло почти не се забелязваше между миглите, не бяха така блестящи сутрин при събуждане. Ханшът й леко натежаваше. Именно сега не трябваше вече да пилее дните си.

Но какво да стори с тази Мао, която я задължаваше да спи в стаята й, как да се изплъзне, за да отиде при някой случаен любовник в полунощ, в някоя тайна къща, да присъства на някаква безсмислена литургия и да намери тръпчива наслада в оргиите на сабат^[1]?

— Къде си се зареяла? — кресна й внезапно графинята.

— Не съм се зареяла, госпожо… — отвърна Беатрис, като плъзна поглед към Мао. — Мисля си само, че бихте могли да си намерите някое по-добро момиче от мен, за да ви служи…

Смятам да се омъжа.

Съзнателна злост, с незабавен ефект.

— Чудесна партия ще бъдеш! — извика Мао. — О, хубаво ще се нареди онзи, който те вземе за жена. Ще търси девствеността ти в постелята на всичките ми щитоносци, преди да му сложиш там рога!

— На моята възраст, госпожо, до която ме държахте неомъжена, за да ви слугувам… девствеността е по-скоро недостатък, а не добродетел. Тъй или иначе, тя е нещо по-обикновено от къщите и имуществата, които ще занеса на някой съпруг.

— Ако ги запазиш, моето момиче! Ако ги запазиш! Защото те са остригани от моя гръб!

Беатрис се усмихна и черният й поглед отново се забули.

— О! Госпожо — промълви тя извънредно кротко, — вие няма да отнемете благодеянията си на някого, който ви е служил в такива тайни начинания… които сме извършили заедно.

Мао я изгледа с омраза.

Беатрис умееше да й припомня кралските трупове, които спяха между тях, захаросаните бадеми на Вироглавия, отровата върху устните на малкия Жан I… и знаеше също как ще завърши сцената — с качилата се в лицето на графинята кръв и с червения лигавник, белязал волската й шия.

— Няма да се омъжиш! На, виж колко зле ми действаш като спориш с мен и бъди доволна — каза Мао, като се отпусна върху един стол. — Кръвта бучи в ушите ми. Пак ще трява да ми слагат пиявици.

— Да не би защото ядете прекалено много, госпожо, трябва да ви пускат кръв?

— Ще ям каквото ми се ще — изрева Мао — и когато ми се ще! Няма да оставя една невежа като теб да решава какво е добре за мене. Иди да ми донесеш английско сирене! И вино! И не се бави!

В килера нямаше вече английско сирене. Последната доставка беше изчерпана.

Кой го е изял? Крадат ме! Тогава да ми донесат препечена баница с месо!

„Ами да, точно това. Тъпчи се и пукни!“ — мислеше си Беатрис, като слагаше пред нея подноса.

Мао сграбчи един голям резен и го захапа. Нещо изпращя и отекна в главата й: не беше схрускала само кората, а си бе счупила един зъб, още един зъб.

Сивите й, налети с кръв очи се разшириха малко. Тя остана за миг неподвижна с баницата в едната ръка, чаша вино в другата и зинала уста: един преден зъб, счупен до основата, се бе препречил хоризонтално до устната й. Остави чашата и отдели без усилие счупената част на зъба, опипа с език празното място под венеца и грапавата, болезнена повърхност на корена. Същевременно наблюдаваше малкото парче пожълтяла слонова кост, черно на счупеното място, късче от нея самата, което я напускаше.

Мао вдигна очи, защото Беатрис пред нея избухна в смях. Скръстила ръце под гърдите си, с тръпнещи рамене, придворната госпожица не можеше да сдържи лудия си смях. Преди да ими време да се отдръпне, Мао скочи към нея и я зашлеви силно по едната и другата страна. Смехът на Беатрис секна. Черните й зеници заискриха със зъл блясък зад дългите мигли и тутакси угаснаха.

Същата вечер, когато Беатрис помагаше на графинята да се съблече, като че ли между двете се бе въдворил мир. Отново в плен на натрапчивата си мисъл, Мао обясняваше на Беатрис:

— Разбираш ли защо толкова държах да разпитат тези две жени? Сигурна съм, че Дивион помага на Робер да измайсторят фалшиви документи и бих искала да я пипнем на местопрестъплението.

Тя смучеше машинално счупения зъб, който бръснарят бе изпилил.

След двойната плесница един проект назряваше у Беатрис.

— Мога ли, госпожо… да ви дам един съвет? Ще приемете ли да го чуете?

— Но естествено, моето момиче, говори, говори. Аз съм нервна, лесно вдигам ръка, но имам доверие в тебе, ти много добре знаеш това.

— Добре тогава, госпожо. Цялото зло идва от наследството на чичо ми Тиери… и от нежеланието ви да изплатите онова, което той оставяше на Дивион. Зло създание наистина, което не заслужаваше толкова! Но вие си създадохте в нейно лице една неприятелка, която знаеше някои тайни, излезли от устата на чичо ми… и сега ги продава на монсеньор Робер. Голям късмет имахме, че опразних навреме ковчежето в Ирсон… където чичо ми държеше някои ваши книжа. Представяте ли си как щеше да ги използва тази лоша жена… Да й бяхте дали малко пари и земя… щяхте да запечатате човката й.

— Е, да! — въздъхна Мао. — Сбърках може би. Но признавам, че тази просякиня, която се навира в постелята на един епископ и отгоре на това кара да я впишат в завещанието като че ли е законна съпруга… Е, да, може би сгреших…

Беатрис помагаше на Мао да свали дневната си риза.

Исполинката вдигаше огромните си ръце, разкривайки под мишниците си жалки бели косми. Тлъстината образуваше гълбица на тила й, също както на гърбовете на воловете. Гърдите й бяха тежки, увиснали, чудовищни.

„Стара е — мислеше си Беатрис, — ще умре… но кога? До последния й ден ще обличам и събличам това грозно тяло пропилявам всичките си нощи край него… А когато умре какво ще стане с мен? Монсеньор Робер сигурно ще спече подкрепата на краля… приближените на Мао ще бъдат разпръснати…“

Когато й надяна нощницата, Беатрис поде:

— Дали да не предложите на тази Дивион да й платите завещаната сума, за която претендира… и дори нещичко отгоре. Сигурно ще я привлечете към себе си и ако е служила на племенника ви за някои нечестни работи, бихте могли да узнаете какво точно и да… извлечете изгода.

— Може би предложението ти е умно — отвърна Мао — Графството ми заслужава да похарча хиляда ливри, па N и (и да заплатя греха. Но как ще се свържеш с тази мръсница? Тя живее в двореца на Робер и той сигурно я надзирава отблизо… а може и да я гали при случай, защото хич не е гнуслив. Не би трябвало да подуши нашия ход.

— Аз се наемам, госпожо, да отида да я видя и да говоря с нея. Нали съм племенница на Тиери. Той може да ми е доверил някакво свое желание относно нея…

Мао изгледа внимателно спокойното, почти усмихнато лице на придворната си госпожица.

— Поемаш голям риск. Ако Робер узнае някога…

— Зная, госпожо, зная какво рискувам, но не се страхувам — каза Беатрис, като покри с бродираната завивка графинята, която си беше легнала.

— Добро момиче си ти — похвали я графинята. — Много ли те пари бузата?

— Да, все още, госпожо… на вашите услуги…