Морис Дрюон
Лилията и лъвът (25)

I. ИЗГНАНИКЪТ

Повече от три години Робер д’Артоа бродеше по границите на кралството като ранен хищник.

Роднина на всички европейски крале и владетели, племенник на бретанския херцог, чичо на наварския крал, брат на графиня дьо Намюр, шурей на граф дьо Ено и на тарентския владетел, братовчед на кралете на Неапол и Унгария, както и на много други, на четиридесет и пет годишна възраст той беше самотен странник, пред когото се затваряха вратите на всички замъци. Разполагаше с достатъчно пари благодарение на полиците на сиенските банки, но нито един щитоносец не се яви в странноприемницата, където бе отседнал, за да го покани на вечеря при местния феодал. В околностите устройваха турнир. Чудеха се как да не поканят Робер д’Артоа, прокудения, фалшификатора, когото до неотдавна щяха да настанят на почетното място. И комендантът на града му връчваше с ледена учтивост неизменната заповед: монсеньор графът го моли да напусне графството му. Защото монсеньор графът или маркграфът не желаеше да се скара с френския крал и не се чувствуваше задължен да окаже почит на толкова опозорен човек, лишен от герб и знаме.

И Робер отново поемаше наслуки, придружен от единствения си прислужник Жийе дьо Нел, съмнителна личност, която напълно заслужено можеше да се люшка на някоя бесилка, но затова пък бе безгранично предан на господаря си, както по-рано Лорме. В замяна Робер му доставяше задоволство, по-ценно от висока заплата: близост с изпаднал в немилост пер на Франция. Колко вечери прекараха те при броденията си в игра на зарове, седнали на някоя маса в дъното на долнопробна кръчма! А почувствуваха ли потребност да се отдадат на разврат, и двамата хлътваха в някой вертеп — имаше ги толкова във Фландрия, при това с богат избор на уличници. В подобни места Робер научаваше какво става във Франция било от завърнали се от панаирите търговци, било от сводници, подпитващи пътниците.

През лятото на 1332 година Филип VI бе оженил сина си Жан, нормандския херцог, за дъщерята на краля на Бохемия, Бон Люксембургска. „Ето защо — мислеше си Робер — Жан Люксембургски накара роднината си дьо Брабан да ме изгони от дома си. Ето цената на подобни услуги.“ Тържествата по повод на тази сватба в Мьолон надминали по блясък, както разказваха, всички други сватбени празненства.

Филип VI се бе възползвал от това стълпотворение от владетели и благородници за тържественото пришиване на кръста върху кралската му мантия. Защото този път наистина бе решено да тръгнат на поход. Патриархът на Ерусалим, Пиер дьо ла Палю, бе произнесъл проповед по този повод в Мьолон, като разплакал шестте хиляди гости на сватбата, от които хиляда и осемстотин германски рицари. Епископ Пиер Роже бе започнал да проповядва в Руан, отскоро негов епископ, а преди него и епископите на Арас и Санс. Походът бе насрочен за пролетта на 1334 година. Ускоряваха построяването на голям флот в пристанищата на Прованс, Марсилия и Ег-Морт. А епископ Марини, на борда на кораб, носеше вече официално предизвикателство на египетския султан!

Само че докато кралете на Бохемия, Навара, Майорка, Арагон, редовни гости на трапезата на Филип, докато херцозите, графовете и едрите феодали, както и част от влюбеното в приключенията рицарство бяха последвали възторжено примера на френския крал, дребните поземлени благородници не бързаха да вземат кръстовете, от червено сукно, предлагани им от проповедниците, нито да потеглят към египетските пясъци. Английският крал от своя страна засилваше военната подготовка на поданиците си, но не даваше отговор относно проекта за освобождаване на Божигроб. А старият папа Йоан XXII, встъпил между другото в сериозен спор с парижкия университет и с ректора му Бюридан^[1] по въпроса за блаженото съзерцаване на бога, си правеше оглушки. Доста сдържано бе благословил похода и не му се щеше да сподели разходите… Затова пък търговците на подправки, тамян, коприни, реликви, производителите на брони и корабостроителите подкрепяха ревностно начинанието. Филип VI вече бе организирал регентството по време на отсъствието си и беше накарал перовете, бароните и епископите да положат клетва, че ако ми загине на път, ще се подчиняват безпрекословно на сина му Жан и няма да оспорват короната му.

„Щом отсега държи да признаят сина му, Филип не е много сигурен в законното си право над короната“ — мислеше Робер д’Артоа.

Облакътен пред чаша бира, Робер не смееше да признае на случайните си осведомители, че познава всички тези знатни лица, за които му говореха. Не смееше да каже, че се е състезавал на турнир с краля на Бохемия, че е дал митрата на Пиер Роже, че е подхвърлял на коленете си английския крал и е вечерял на трапезата на папата. Но запомняше всичко, за да го използва някой ден. Ненавистта го крепеше. Докато в него трептеше живот, нямаше да го напусне и омразата. Където и да отседнеше, омразата го събуждаше ведно с първия лъч светлина, проникващ през кепенците на непознатата стая. Омразата беше солта на храната му, небосводът на пътя му.

Казват, че хората, които умеят да признават грешките си, са силни. Още по-силни са може би онези, които никога не ги признават. Робер спадаше към втората категория. Той премисляше всички провинения на другите — живи или мъртви, на Филип Хубави, Ангеран, Мао, Филип дьо Валоа, Йод Бургундски, канцлера Сент-Мор. И след всеки етап прибавяше към списъка на враговете си ту сестра си графиня дьо Намюр, ту шурея си дьо Ено, Жан Люксембургски или брабанския херцог.

В Брюксел се свърза с някой си Юи, съмнителен адвокат, и неговия секретар Бертьоло. С хора от съдопроизводството започна да попълва обкръжението си.

В Лувен Юи му изнамери един монах с престъпно лице и тъмен живот, брат Анри дьо Сажбран, който беше по-вещ в магьосничество и сатанински заклинания, отколкото в църковно песнопение и благотворителни дела. Заедно с Анри дьо Сажбран, спомняйки си уроците на Беатрис д’Ирсои, бившият пер на Франция наименува восъчни кукли и ги намуши с игли: Филип, Сент-Мор, Матийо дьо Три.

— А тази тук виждаш ли я, погрижи се добре за нея, промуши я от главата до краката, защото името й е Жана Куцата, кралица на Франция. Тя наистина не е кралица, а дяволица!

Робер се снабди също с безцветно мастило, за да напише върху пергамент специални заклинания, предизвикващи вечен сън. Трябваше обаче пергаментът да се пъхне в леглото на лицето, от което искате да се отървете! С малко пари и много обещания Анри дьо Сажбран замина за Франция като обикновен просещ монах, скрил дебел свитък пергаменти за приспиване под расото си.

Жийе дьо Нел от своя страна завербуваше платени убийци, крадци по призвание, бегълци от затвора, негодници с мерзки физиономии, за които бе по-противно да работят срещу надница, отколкото да вършат престъпления. Веднага щом Жийе събра малка, добре обучена банда Робер ги изпрати във Френското кралство със задачата да се подвизават предимно по време на многочислени сборища или празненства. — Гърбовете са по-лесен прицел за камата, когато всички очи са обърнати към арената на турнира или всички уши напрегнати, за да чуят някоя проповед за кръстоносния поход.

Робер бе отслабнал от толкова скитане по пътищата. Бръчките по мъжественото му лице бяха станали по-дълбоки, а злостните чувства, които го държаха в плен от зори до мрак, та дори и в сънищата му, окончателно се бяха запечатали на лицето му. В същото време приключенският живот го подмладяваше духом. Забавно му беше да вкусва в новите краища нови храни, нови жени. Лиеж го прогони не заради предишните му злочинства, а защото неговият Жийе, а и самият той превърнаха наетата от някой си синьор д’Аржанто къща в истинско свърталище на блудници, които вдигаха такава врява, че съседите на можеха да спят.

Случваха се добри дни; имаше и лоши, както например денят, когато узна, че брат Анри дьо Сажбран бе арестуван в Камбре ведно с пергаментите за вечен покой, както и денят, когато един от наетите убийци му обади, че събратята му стигнали едва до Рейн и сега гниели в тъмниците на „намерения крал“.

После Робер се разболя по най-глупав начин. Намерил бе убежище в една къща край канал, където се провеждаха двубои с пики върху вода. Подаде от любопитство глава през коша за риба, с който бе затулен прозорецът, и така я напъха в него, че я измъкна много мъчно, като изподра бузите си от преплетените пръчки. Драскотините се инфектираха и скоро го втресе и едва-що не умря след четиридневно боледуване.

Отвратен от фламандските гранични владения, той отиде в Женева. Докато блуждаеше край езерото, научи, че графиня дьо Бомон, неговата съпруга, и тримата им синове били арестувани. Като наказателна мярка срещу Робер, Филип VI не се бе поколебал да затвори собствената си сестра най-напред в кулата в Ньомур, а после в Шато-Гайар. В затвора на Маргьорит! Наистина Бургундия умееше да си отмъщава.

Пътувайки под чуждо име и облечен като обикновен буржоа, Робер отиде от Женева в Авиньон. Остана две седмици там, опитвайки се да привлече съмишленици за каузата си. Завари столицата на християнския свят преливаща от богатство и все по-покварена. Амбициите, тщеславията, пороците не надяваха тук рицарски доспехи, а се прикриваха под духовнически раса. Признаците на мощ не се излагаха на показ със сребърни амуниции и окичени с пера шлемове, а с митри, инкрустирани със скъпоценни камъни, със златни потири, по-тежки от кралските чаши. Не си отправяха бойни предизвикателства, но се ненавиждаха в църковните ризници. Изповедалните не осигуряваха никаква тайна, а жените бяха по-неверни, по-коварни, по-продажни, отколкото всякъде другаде, защото можеха да се гордеят само с прегрешенията си.

Ала въпреки това никой не искаше да се компрометира заради бившия пер на Франция. Едва си спомняха, че са го познавали. Дори в това котило Робер изглеждаше чумав. И списъкът на оскърбителите му се удължаваше.

Все пак с известно облекчение установи от хорските приказки, че работите на братовчед му Валоа не вървят така блестящо, както би могло да се предположи. Църквата се опитваше да осуети похода. Какво би било положението на Западна Европа, оставена на произвола на германския император и на английския крал, щом Филип VI и съюзниците му отплават за Божигроб? Ами ако тези двама владетели случайно постигнат споразумение помежду си?… Походът беше вече отложен с две години. А и пролетта на 1334 година премина, без нещо да е готово. Сега говореха, че щели да тръгнат през 1336 година.

Филип VI от своя страна, начело на тържествено заседание на парижките теолози на хълма Сент-Жьонвиев, заплашваше гръмко, че ще издадат декрет за еретичност срещу стария папа, деветдесетгодишен вече, ако не се откаже от тезите си. Очакваше се впрочем близката кончина на Йоан XXII. Ала от осемнадесет години насам все я очакваха!

„Да оцелея — повтаряше си Робер, — това е най-важното. Да изтрая до деня на победата.“

Смъртта на неколцина негови врагове му вдъхваше надежда: ковчежникът Форже бе умрял в края на предишната година. Канцлерът Гийом Сен-Мор бе починал наскоро на свой ред. Нормандският херцог Жан, престолонаследникът, беше тежко болен, а даже Филип VI, както казваха, имал неприятности със здравето си. Може би магиите на Робер не бяха съвсем безвредни…

Робер се преоблече като послушник, за да се върне във Фландрия. Странен монах наистина бе този исполин с щръкнала над тълпите качулка, който влизаше с войнствена крачка в абатствата и молеше за гостоприемството, дължимо на божите хора, с тон, с какъвто би поискал копието си от оръженосеца!

В една трапезария в Брюж, навел глава над паницата, седнал на края на дългата мазна маса и преструващ се, че шепне молитви, без да знае дори първата дума, той слушаше монаха, който четеше житията на светците от малката ниша, издълбана в стената на равно разстояние от пода и тавана. Сводовете отпращаха монотонния му глас към насядалите около масата монаси, а Робер си казваше: „Защо да не завърша и аз така живота си? Покой, дълбокият манастирски покой, освобождение от всички грижи, отричане от всичко, сигурен подслон, редовно съществуване, край на броденията…“

Кой човек, бил той най-неспокойният, най-амбициозният най-жестокият, не е изпитвал изкушението на умиротворението, на отказа от всичко? Какъв смисъл имат толкова много борби, толкова безуспешни начинания, щом всичко трябва да свърши в гроба? Робер си мислеше за това, както пет години по-рано мечтаеше да се оттегли с жена си и децата си и да заживее спокойно в земите си. Но подобни мисли бързо отминават. Пък у Робер те се появяваха винаги много късно точно когато някакво събитие щеше отново да го тласне към истинското му призвание — действие и борба.

След два дни в Ганд Робер д’Артоа срещна Якоб Ван Артевелде.

Той беше на приблизително същата възраст като Робер: наближаваше петдесетте. Четвъртито лице, дебел корем, здраво стъпило върху нозете тяло. Ядеше и пиеше за петима, но главата му никога не се замайваше. На младини бе в свитата на Шарл дьо Валоа на остров Родос и доста бе пътувал. Познаваше на пръсти Европа. Този производител на мед, едър търговец на сукно, се бе оженил повторно за благородница.

Високомерен, фантазьор и жестокосърдечен, той си бе извоювал голям авторитет най-напред в родния си град Ганд, където се слушаше само неговата дума, а постепенно и в по-главните фламандски общини. Когато тепавичарите, сукнарите и производителите на бира, които съставляваха заможното съсловие в страната, предявяваха някакви искания пред графа или френския крал, те молеха Якоб Ван Артевелде да изрази мнението или недоволството им със силния си глас и ясното слово. Той не притежаваше никаква титла. Беше просто месир Ван Артевелде, пред когото всеки се кланяше. Не му липсваха врагове и той не правеше ни крачка без свита от шестдесет въоръжени слуги, които го чакаха пред вратите на домовете, където вечеряше.

Артевелде и Робер д’Артоа се измериха с очи и от пръв поглед прецениха, че са от една и съща порода — смели, ловки, прозорливи, жадни за власт.

Обстоятелството, че Робер е изгнаник, никак не смущаваше Артевелде: напротив, тази среща с бившия високопоставен благородник, шурей на крал, доскоро всемогъщ, а сега враг на Франция можеше да се окаже изгодна за буржоата от Ганд. А за Робер амбициозният гражданин на Ганд беше двайсет пъти по-достоен за уважение от владетелчетата, които му забраняваха достъпа в замъците си. Артевелде беше враждебно настроен към фландърския граф, следователно и към Франция, и беше могъщ сред съгражданите си. Именно това бе важно.

— Ние не обичаме Луи дьо Ньовер, той остана наш граф само защото кралят изби опълченията ни при Каселското възвишение.

— И аз бях там — каза Робер.

— Графът идва сред нас само за да иска пари и после да ги харчи в Париж. Нищо не разбира и нищо не желае да разбере от исканията ни. Не прави нищо по свой почин, само предава нелепите нареждания на френския крал. Неотдавна ни принудиха да прогоним английските търговци. А лично ние нямаме нищо против тях и пет пари не даваме за разногласията на „намерения крал“ и английския му братовчед по повод похода или шотландския трон. А ето че сега Англия, като репресивна мярка, ни заплашва да спре доставките на вълна. В деня, когато това стане, нашите тепавичари и тъкачи в Ганд и в цяла Фландрия просто трябва да счупят становете си и да затворят дюкяните си. Ала в същия ден, монсеньор, те ще вземат камите си… И Ено, Брабан, Холандия, Зеландия ще бъдат с нас, защото са свързани с Франция само с женитбите на владетелите си, а не със сърцето на народа, нито със стомаха му. Не можеш дълго да управляваш хора, които обричаш на глад.

Робер слушаше Артевелде с голямо внимание. Най-сетне един човек, който говори ясно, знае как стоят нещата и, изглежда, се опира на истинска сила.

— Защо открито не се съюзите с английския крал, щом пак ще се разбунтувате? — попита Робер. — И защо не се споразумеете с германския император, който е враг на папата, следователно враг и на Франция, която държи папата в ръцете си? Воините ви са смели, но действията им са ограничени, защото нямате конница. Подсилете ги с дружина английски рицари, дружина немски рицари и навлезте във Фландрия по пътя за Артоа. Обзалагам се, че там ще ви спечеля още много хора…

Той вече си представяше коалицията образувана, а самия себе си — яздещ начело на армия.

— Повярвяйте ми, монсеньор, често ми е минавала тази мисъл — отвърна Артевелде, — както и че лесно би било да говоря с английския крал и дори с императора Лудвиг Баварски, ако нашите буржоа бяха готови. Жителите на общините мразят граф Луи, ала все пак се обръщат към Франция, за да защити правата им. Положили са клетва за вярност към френския крал. Дори когато се вдигат с оръжие срещу него, той си остава техен господар. Освен това чрез една ловка маневра от страна на Франция наложиха на градовете ни да се съгласят да изплатят два милиона флорина на папата, в случай че се разбунтуват срещу сюзерена си, в противен случай сме заплашени с отлъчване. А хората се боят да останат без свещеници и църковна служба.

— Значи, са принудили папата да ви заплаши с отлъчване или разорение, та общините да кротуват по време на кръстоносния поход. Ами кой ще ви принуди да платите, когато френското войнство ще бъде в Египет?

— Знаете какви са простите хорица — забеляза Артевелде. — Дават си сметка, че са силни едва когато мине моментът да използват мощта си.

Робер изпразни голямата халба бира пред себе си. Пристрастяваше се към бирата, няма що. Той замълча за миг, вперил очи в дървената ламперия. Домът на Якоб Ван Артевелде беше красив и комфортен. Медните и калаените съдове бяха хубаво излъскани, дъбовите мебели лъщяха в полумрака.

— Значи, клетвата за вярност, положена пред краля на Франция, ви пречи да сключвате други съюзи и да се вдигнете с оръжие в ръка?

— Точно тя.

Въображението на Робер се запалваше бързо. От три години и половина той залъгваше глада си за отмъщение с жалка храна — магии, заклинания, наемни убийци, които не стигаха до посочените жертви. Внезапно надеждите му вземаха други измерения. Покълваше забележителна идея, достойна най-сетне за него.

— Ами ако английският крал стане крал на Франция? — попита той.

Артевелде го изгледа недоверчиво, сякаш се съмняваше дали правилно е чул.

— Повтарям, месир: ако английският крал е крал на Франция? Ако предяви правата си за френската корона, ако докаже, че Френското кралство е негово, ако той стане ваш законен сюзерен?

— Монсеньор, вие градите химери!

— Химери ли? — възкликна Робер. — Ами че спорът за френската корона изобщо не е решен, нито пък каузата е загубена! Когато възкачиха братовчед ми Валоа на трона… Когато аз го възкачих — сам виждате колко ми е благодарен!… — английската депутация дойде да изтъкне правата на кралица Изабел и на сина й Едуард. Това не беше толкова отдавна. Няма още седем години. Не ги чуха, защото не желаеха да ги чуят и защото аз наредих да ги качат на кораба им. Вие наричате Филип „намерения крал“. Защо не си намерите друг? А какво бихте казали, ако този въпрос се постави отново и кажат на вашите тепавичари, тъкачи, търговци и общинари: „Графът ви не е получил законно правата си. Той не трябваше да полага клетва за вярност пред френския крал. Вашият сюзерен е кралят в Лондон.“

Химера наистина, но много съблазнителна за Якоб Ван Артевелде. Вълната, идваща през морето от северозапад, грубите или скъпи платове, които поемаха обратно по същия път, трафикът на пристанищата, всичко подтикваше Фландрия да обърне погледите си към Английското кралство. Откъм Париж не идваше нищо освен събирачите на данъци.

— Но наистина ли вярвате съвсем основателно, монсеньор, че можете да убедите някого в това, което казвате, и че той би се включил в подобно начинание?

— Само един човек, месир, достатъчно е да убедя само един човек — самия английски крал.

Само след няколко дни, снабден с паспорт на търговец на сукно и следван от Жийе дьо Нел, който носеше колкото за очи няколко аршина вълнен плат, монсеньор Робер д’Артоа отплава от Анверс за Лондон.