Морис Дрюон
Лилията и лъвът (20)

V. КОНШ

Тази година зимата бе относително мека. Преди да съмне, Лорме дьо Долоа идваше да разтърси възглавницата на Робер. След като се прозинеше няколко пъти като див звяр, той си намокряше малко лицето в един леген, донесен от Жийе дьо Нел, скачаше в ловджийските си дрехи, целите подплатени с кожа, единствените наистина приятни за носене. После отиваше в черквичката си да чуе утринната литургия. Свещеникът имаше заповед да избърза със службата — евангелие и причастие — всичко за няколко минути. Робер потропваше с крак, ако монахът се бавеше с молитвите и преди да върне потира на мястото му, той вече излизаше от вратата.

Поглъщаше купа топъл бульон, две крила от угоен петел или парче тлъсто свинско месо с голяма чаша бяло вино от Бьорсо, което стопля, тече като злато през гърлото и раздвижва заспалата през нощта кръв. Всичко това на крак. Ах! Защо Бургундия не произвеждаше само вино, ами имаше и херцози! „Да си хапнеш сутрин укрепва здравето“ — казваше Робер и още хрускайки, стигаше до коня. Той се качваше на седлото с нож на хълбока, рог на врата и вълчи калпак, нахлупен до ушите.

Глутницата тичащи кучета, задържани с камшик, лаеше силно, конете риеха земята, сутрешният студ хапеше задниците им, знамето плющеше на върха на кулата, защото господарят пребиваваше в замъка. Подвижният мост се смъкваше и кучета, коне, слуги, ловци с голяма олелия подскачаха към блатото всред градчето и стигаха до нивите, следвайки барона-исполин.

През зимните утрини по ливадите на Уш се влачи лека, бяла мъгла с мирис на кора на дървета и на пушек. Робер д’Артоа несъмнено обичаше Конш. Това бе малък замък наистина, но много приятен, с хубави гори наоколо.

Бледо слънце разпръскваше мъглата точно когато пристигнаха на срещата, където кучкарите му докладваха. Бяха открили следи. Ще нападат по най-добрите следи.

Горите на Конш изобилствуваха с елени и глигани. Кучетата бяха добре обучени. Попречеха ли на глигана да спре, за да пикае, щяха да го уловят за по-малко от час. Големите величествени елени отвеждаха преследвачите по дълги пътеки, където пръстта излиташе на буци под копитата на конете; кучетата ги лаеха и те се спираха до някое блато или езерце задъхани, сурови с изплезен език под тежките рога.

Граф Робер ловуваше най-малко четири пъти седмично. Не както на големите кралски ловове на кон, когато двеста благородници се притискат, не се вижда нищо и от страх да не изгубят групата и по-скоро гонят краля, отколкото дивеча. Тук Робер се забавляваше истински всред кучкарите си, няколко съседни васали, много горди, че са поканени, и двама от синовете си, които почваше да обучава в изкуството на лов с кучета, което всеки добър рицар трябва да познава. Бе доволен от синовете си — десет и девет годишни, които растяха силни; надзираваше как боравят с оръжието и с прицела. Имаха късмет тия момчета! Робер бе лишен от баща си прекалено рано…

Той самичък се справяше с преследваното животно, с нож за елена или с копие за глигана. Проявяваше голяма сръчност и изпитваше удоволствие да усети как желязото, опряно на точното място, се забива изведнъж в нежната плът. Дивечът и ловецът еднакво се обливаха в пот, но животното се строполяваше поразено, а мъжът оставаше прав.

Когато се връщаха, докато тълкуваха произшествията при лова, селяните от колибите, облечени в дрипи и с крака, обвити в скъсани парцали, изскачаха от бордеите си и тичаха да целунат шпората на господаря в порив на екстаз и страх едновременно. Добър обичай, който изчезваше в градовете.

Щом господарят се появеше, в замъка тръбяха рогове за обяд. В голямата зала с гоблени с гербовете на Франция, Артоа, Валоа и Константинопол — защото госпожа дьо Бомон беше Куртьоне по майка — Робер се настаняваше пред масата и в продължение на три часа плюскаше, като се шегуваше с обкръжението си, извикваше главния готвач с дървена лъжица на пояса и понякога го поздравяваше, ако бутът от дивата свиня, добре маринован, се топеше в устата, или му обещаваше бесило, ако сосът с топъл пипер, с който се поливаше еленът, печен целият на шиш, не бе достатъчно лют.

След кратка следобедна почивка се връщаше в голямата зала, за да изслуша превотата и бирниците, за да проучи сметките, да уреди делата на феода си и да раздава правосъдие. Обичаше много да раздава правосъдие, да гледа завистта или омразата в очите на тъжителите, мошеничеството, коварството, злобата, мъката. Накратко, да открива себе си в умален вид в проявите на дребните риби.

Най-много го радваха историите за развратни жени и излъгани мъже.

— Да се яви рогоносецът! — заповядваше той, настанен удобно в дъбовия си фотьойл.

И започваше да поставя най-неприлични въпроси, докато писарите избухваха в смях зад перата си, а просителите почервеняваха от срам.

Робер имаше неприятната склонност, за което превотата му го укоряваха, да налага леки наказания на крадци, джебчии, измамници в игра със зар, прелъстители, пладнешки разбойници, сводници, грубияни освен, разбира се, когато кражбата или престъплението е било извършено в негов ущърб. Някакво тайно съучастничество го свързваше сърдечно с всякакви мошеничества по земята.

След правораздаването денят почти свършваше. Робер отиваше в банята в една ниска стая на кулата, потапяше се в каца с гореща вода, парфюмирана с треви и аромати, които отморяват крайниците, после го изтриваха и избърсваха като кон, решеха го, фризираха, бръснеха.

Оръженосци, виночерпци, слуги бяха вече наредили върху подпори масата за вечеря, на която Робер се явяваше в огромна господарска дреха от пурпурно кадифе, извезана със златни лилии и замъците на Артоа и чиято кожена подплата покриваше и обувките му.

Госпожа дьо Бомон носеше рокля от виолетова тъкан, подплатена с пети гри, избродирана с преплетени златни инициали „Ж“ и „Р“, и изпъстрена със сребърни детелини.

Храната бе по-лека, отколкото на обяд: зарзаватена или млечна супа, паун, печен лебед сред венец от гълъбчета, прясно и ферментирало сирене, подсладени торти и вафли, които подчертаваха по-силно вкуса на старите вина, наливани от ибрици с форма на лъв или птица.

Сервираха по френски, тоест на двама от една чиния, мъж и жена ядяха от същото блюдо, с изключение на господаря. Робер си имаше своя чиния, която изпразваше с лъжица, нож и пръсти и се бършеше от покривката, както всички останали. Колкото до дребните птици, ядеше наред и месо, и кокали.

Към края на вечерята помолваха менестрелът Ватрике дьо Кувен да вземе късата си арфа и да изпее някои от съчинените от него разкази. Месир Ватрике бе от Ено, познаваше добре граф Гийом и графинята, сестра на госпожа дьо Бомон, бе почнал кариерата си в техния двор и продължаваше в двора на всеки Валоа последователно. Оспорваха си го с големи суми.

— Ватрике, поемата за парижките дами — пожелаваше Робер с мазна още уста.

Това бе любимата му песен, която знаеше почти наизуст, искаше да слуша все нея, както децата, които всяка вечер искат същата приказка, без да се пропусне нещо от нея. Кой би могъл в тоя момент да повярва, че Робер д’Артоа е способен да върши фалшификации и престъпления?

Поемата за парижките дами разказваше приключенията на две буржоазки, Марг и Марион, съпругата и племенницата на Адам дьо Гонес, които, като отивали при шкембеджията една сутрин в деня на Влъхвите, срещнали за свое нещастие една съседка госпожа Тифен, майсторка на забрадки, и отишли, подмамени от нея, в странноприемницата, чийто собственик, както казват, давал на кредит.

И ето ги бъбриците седнали в кръчмата на Майе, където съдържателят им поднасял много хубави неща: вино кларе, тлъста гъска, пълна чиния с чесън, топли сладки.

На това място Робер д’Артоа почваше да се смее предварително. А Ватрике продължаваше:

…Тогава почна Марг да се поти.

И да пие с големи чаши.

За няколко часа минаха

три половници през гърлото и.

„Госпожо, кълна се в Свети Георги —

каза Мароклип, нейната другарка —

от това вино ми гори в устата,

искам черно вино,

но ако ще би да продам кравата си,

за да държа пълна стомна в ръцете си.“

Седнал до голямата камина, където пламтеше цял пън, Робер д’Артоа, извърнат назад, се кикотеше със силен гърлен смях.

В тази поема той виждаше отново цялата си младост, прекарана в кръчми, бордеи и други съмнителни места. Малко ли такива свободни развратници бе познавал, седнали в кръчмите да се наливат прилежно без знанието на мъжете им!

В полунощ, пееше Ватрике, Марг, Марион и майсторката на забрадки, след като опитали всички вина от Арбоа чак до Сен-Мелион и яли вафли, медени питки, обелени бадеми, круши, подправки и орехи, все още били в странноприемницата. Марг предлага да отидат да потанцуват навън. Кръчмарят изисква, за да ги пусне, да оставят в залог дрехите си; както били пияни, те се съгласяват на драго сърце; за един миг махат рокли, шуби, фусти, ризи — кесии и колани.

Голи, както в деня на раждането си, ето ги тръгнали през тая януарска нощ, крещейки колкото им глас държи: „Любов, отивам да танцувам“, залитат, препъват се, блъскат се в стените, ловят се една за друга и накрая мъртвопияни, се строполяват върху купчина нечистотии.

Съмва се, вратите се отварят. Намират ги целите изпоцапани, окървавени, неподвижни. Отиват да ги търсят мъжете им, които мислят, че са убити; отнасят ги на „Гробището на невинните“, хвърлят ги в общия гроб.

Събуждат се чак на следващата нощ, покрити с земя върху куп трупове. Но още не изтрезнели и отново почват да викат в черното и замръзнало гробище:

Друен, Друен, къде отиде?

Донеси три солени херинги

и гърне най-силно вино,

за да ни е весело на душата,

и затвори също големия прозорец!

На това място монсеньор Робер буквално ревеше. Менестрелът Ватрике не можеше да свърши разказа, защото смехът на колоса изпълваше залата дълго време. Със сълзи на очите той се удряше по гърдите с две ръце. Десет пъти повтаряше: „И затвори също големия прозорец!“ Доброто му настроение бе така заразително, че всички се превиваха от смях.

— А, хубостниците!

…И затвори също големия прозорец!

И отново почваше да се смее.

Приятно се живееше в Конш. Госпожа дьо Бомон бе добра съпруга, графството Бомон бе добро графство и какво значение имаше, че е кралско владение, щом доходите им бяха осигурени? Ами Артоа?… Толкова ли важно беше това Артоа в края на краищата, заслужаваше ли всички тези грижи, борби и труд?… „Нека един ден да ме заровят в земята на Конш или Есден“…

С такива мисли се залъгва човек, когато е преминал четиридесетте, когато започнатото дело не върви, точно както иска, и когато разполага с две седмици свободно време. Но знае добре в същност, че тая краткотрайна мъдрост няма да е за дълго… При все това утре Робер щеше да преследва един елен към Бомон и щеше да се възползва от случая да прегледа замъка и да види дали не трябва да го разшири.

На връщане от Бомон, където бе отишъл със съпругата си в предпоследния ден на годината, Робер д’Артоа завари оръженосците и слугите си, които го чакаха, разтревожени върху подвижния мост на Конш.

Същия следобед бяха арестували Жана Дивион и я бяха отвели в затвора в Париж.

— Да я арестуват? Кой дойде да я арестува?

— Трима сержанти.

— Какви сержанти? По чия заповед? — изкрещя Робер.

— На краля.

— Хайде де! И вие ги оставихте да направят това! Вие сте глупци и ей сега ще ви напердаша. Да арестуват в дома ми! Какво самозванство! Поне видяхте ли заповедта?

— Видяхме я, монсеньор — отговори Жийе дьо Нел изтръпнал, — и поискахме даже да я запазим. Само при това условие позволихме да вземат госпожа Дивион. Ето я.

Наистина бе кралска заповед, написана от ръката на писар, но подпечатана с печата на Филип VI. И то не с канцеларския печат, което би могло да бъде някаква измама. Восъкът носеше релефа на частния печат на Филип, „малкия печат“, както го наричаха и който кралят държеше в своята кесия и само собственоръчно го използваше.

По природа граф д’Артоа бе чужд на всяка тревога, но тоя ден разбра какво значи страх.