Морис Дрюон
Лилията и лъвът (16)

I. ЗАГОВОРЪТ НА ПРИЗРАКА

Монахът бе заявил, че се казва Томас Дийнхед. Имаше ниско чело под рядък венец от коса с цвят на бира и държеше ръцете си скрити в ръкавите. Расото му на брат проповедник бе съмнително бяло. Той се оглеждаше на всички страни и три пъти попита дали „милордът“ е сам и няма ли опасност някой друг да чуе.

— Но не, говорете — каза кентският граф от стола си, като клатеше крака леко отегчено и нетърпеливо.

— Господарю, нашият добър владетел Едуард II е все още жив!

Едмонд Кентски не подскочи, както би могло да се очаква, Преди всичко, защото не бе човек, който показва лесно своите чувства, а също, защото тази изумителна новина му бе вече донесена няколко дни по-рано от друг пратеник.

Крал Едуард се пази тайно в замъка Корф — продължи монахът, — аз го видях и идвам да ви удостоверя това.

Граф Кент стана, прекрачи кучето си, приближи се до прозореца с малки стъкла, поставени в тънки оловени рамки, и погледна сивото небе над своя замък Кенсингтън.

Кент беше на двадесет и девет години. Той не бе вече слабшят младеж, който бе командувал английската защита по време на злополучната война в Гийена в 1324 година и бе принуден, по липса на войници, да се предаде в обсадената крепост Реол на чичо си Шарл дьо Валоа. Но макар и малко напълнял, той беше запазил все още своята бледост. Беше сдържано безгрижен, повече склонен към мечтателност, отколкото към истинско размишление.

Никога не бе чувал по-удивително нещо! И така, неговият полубрат Едуард II, чиято кончина беше съобщена преди три години и гробът му бе в Глостър — никой вече в кралството не се колебаеше да назове убийците му, — бил все още на тоя свят? Значи, задържането му в замъка Беркли, жестокото убийство, писмото на епископ Орлитън, общата вина на кралица Изабел, на Мортимър и на сенешала Малтравърс и най-после погребението, извършено тайно, всичко това е било басня, съчинена от тези, които имаха интерес да се смята, че бившият крал е починал, и разкрасена после от народното въображение.

За по-малко от две седмици за втори път му съобщаваха това. Първия път той бе отказал да повярва. Но сега почваше да се разколебава.

— Ако новината е вярна, тя може да промени много неща в кралството. — каза той, без да се обръща лично към монаха.

Защото от три години насам Англия бе имала време да се събуди от своите сънища. Къде бяха свободата, справедливостта, благоденствието? Та нали си бяха въобразили, че те ще следват по петите кралица Изабел и славния Мортимър? От доверието, което им бяха гласували, от надеждите, които бяха вдъхнали, оставаше само споменът за разочарованието от една голяма илюзия.

Защо трябваше да бъде изгонен, свален от трона, затворен, така поне бяха вярвали до този ден — и убит слабият Едуард II, подчинен на влиянието на отвратителни фаворити, ако това бе само за да бъде заместен от малолетен крал, още по-слаб и лишен от всякаква власт от любовника на майка си?

Защо бе обезглавен граф д’Арундел, убит канцлерът Балдок, нарязан на четири парчета Хюг дьо Диспенсър, когато сега лорд Мортимър управляваше пак така самоволно, изстискваше страната пак така алчно, оскърбяваше, подтискаше, тероризираше, не понасяше никакво оспорване на авторитета си?

Хюг дьо Диспенсър, порочна и алчна личност, притежаваше някои слаби страни, върху които можеше да се влияе. Случваше се да отстъпи от страх или примамен от пари. А Роджър Мортимър бе непреклонен и необуздан барон. Френската вълчица, както наричаха кралицата-майка, имаше за любовник вълк.

Властта покварява бързо хората, които я завладяват, ако не са тласкани към нея преди всичко от грижата за народното благо.

Смел, даже герой, прочул се с безпримерното си бягство, Мортимър по време на годините на заточение въплъщаваше тежненията на един нещастен народ. Спомняха си, че някога бе завладял за английската корона кралство Ирландия; забравяха, че там той бе придобил опит.

Наистина никога Мортимър не бе мислил за нацията в нейната общност, нито за нуждите на своя народ. Той бе станал борец за народното дело само дотолкова, доколкото то съвпадаше за момента с неговата кауза. Той въплъщаваше в действителност само исканията на известна част от благородниците. Взел властта в своите ръце, той се държеше, като че ли цяла Англия е минала на служба при него.

И после той си бе присвоил почти една четвърт от кралството, като стана граф на Граничните области, титла и владение, които бе създал за себе си. Под ръка с кралицата-майка, той водеше живот на истински крал и се държеше с младия Едуард III, като че ли той не бе негов сюзерен, а негов наследник.

Когато през октомври 1328 година Мортимър поиска от парламента, свикан в Сализбъри, потвърждение на перската си титла, Хенри Ланкастърски или Кривата шия, най-старият в кралското семейство, не присъствува на заседанието. По време на същата сесия Мортимър бе вкарал в двора на парламента свои въоръжени войници, за да наложи по-лесно волята си. Този вид принуда съвсем не бе по вкуса на камарите.

Почти неизбежно същата коалиция, образувана някога за да свали двамата Диспенсър, бе създадена отново около същите принцове и кралски братя: около Хенри Кривата шия, около графовете Норфолк и Кент, чичовци на младия крал.

Два месеца след аферата в Сализбъри, като се възползва от отсъствието на Мортимър и на Изабел, Кривата шия събра тайно в Лондон в черквата Свети Павел много епископи и барони, за да организира въоръжено въстание. Обаче Мортимър имаше навсякъде шпиони. Преди коалицията да се въоръжи, той дойде със собствените си войски да опустоши град Лестър, главното владение на Ланкастър. Хенри искаше да продължи борбата, но Кент сметна работата зле подхваната и се измъкна безславно.

Ако Ланкастър се бе измъкнал от това лошо положение без друга щета освен единадесет хиляди ливри глоба, впрочем неизплатени, това се дължеше на факта, че бе пръв член на регентския съвет и опекун на краля и че по силата на една абсурдна логика за Мортимър бе необходимо да поддържа юридическата фикция на това опекунство, за да може законно да осъжда за бунт срещу краля дори хора от ранга на самия Ланкастър.

Хенри Кривата шия бе изпратен във Франция под предлог да преговаря за брака на сестрата на младия крал с по-големия син на Филип VI. Това отдалечаване бе благоразумна немилост; мисията щеше да продължи дълго време.

В негово отсъствие Кент изведнъж и почти въпреки желанието си се оказа начело на недоволниците. Всичко се насочваше към него, а и той самият искаше да заличи проявеното предишната година малодушие. Не, не страхът го бе отклонил от делото.

Всички тези неща изплуваха безредно в мисълта му, докато гледаше през прозореца на замъка Кенсингтън. Монахът стоеше все така неподвижен, пъхнал ръце в ръкавите си. Че този тук бе брат проповедник, както и първият пратеник, който го бе уверил, че Едуард II не е мъртъв, също навеждаше граф Кент на размисъл и му налагаше да се отнесе сериозно към тази вест, защото орденът на доминиканците минаваше за враждебен на Мортимър. И тъй като съобщението беше достоверно, тогава всички предположения за кралеубийство, които тегнеха над Изабел и Мортимър, отпадаха. Но за сметка на това то променяше напълно положението в кралството.

Защото сега народът съжаляваше за Едуард II и минавайки от една крайност в друга, беше на път да въздигне като мъченик този безпътен принц. Ако Едуард II бе още жив, парламентът би могъл да се откаже от своите минали решения, като заяви, че са му били наложени, и да върне на престола бившия владетел.

И в края на краищата какви доказателства за неговата смърт притежаваха? Показанията на жителите на Беркли, които бяха минали пред тленните останки? Но колцина от тях бяха виждали Едуард II приживе? Кой можеше да потвърди, че не са им показали друг труп? Никой член от кралското семейство не присъствува на мистериозното погребение в игуменството на Глостьр. Освен това в гробницата бяха спуснали ковчег с труп на човек, умрял преди един месец, покрит с черно платно.

— И вие твърдите, брате Дийнхед, че сте го видели наистина с вашите собствени очи? — попита Кент, като се обърна.

Томас Дийнхед отново се озърна като истински конспиратор и отговори тихо:

— Игуменът на нашия орден ме изпрати там. Аз спечелих доверието на капелана, който ме задължи да облека граждански дрехи, за да мога да вляза. Цял ден останах скрит в една малка сграда наляво от караулната. Вечерта ме вкараха в голямата зала и аз видях добре краля, седнал на масата и обслужван с нужната почит.

— Говорихте ли с него?

— Не ми позволиха да се приближа до него — каза монахът, — но капеланът ми го показа иззад един стълб и ми каза: „Това е той.“

Кент замълча за миг и после попита:

— Ако ми потрябвате, мога ли да ви потърся в манастира на братята проповедници?

— В никой случай, милорд, защото игуменът ме посъветва да не оставам в манастира засега.

И той даде адреса си в Лондон при един писар в квартала Сейнт Пол.

Кент отвори кесията си и му подаде три златни монети. Братът отказа, нямал право да приема подаръци.

— За подаянията на вашия орден — му каза граф Кент.

Тогава брат Дийнхед извади ръката си от ръкава, поклони се ниско и се оттегли.

Същия ден Едмонд Кентски реши да предупреди двамата главни прелати, в миналото членове на пропадналото съзаклятие: Грейвизън — епископ на Лондон, и архиепископа на Йорк Уилям Мелтънски, същият, който бе венчал Едуард III и Филипа дьо Ено.

„Два пъти вече ме уверяват в това и от източници, които изглеждат сигурни“ — им писа той.

Отговорите не закъсняха. Грейвизън гарантираше своята подкрепа на граф Кент за всяко дейстаие, което той би искал да проведе; колкото пък до архиепископа на Йорк, примат на Англия, той изпрати собствения си капелан Алин с обещанието да достави петстотин въоръжени хора и даже повече, ако с необходимо, за освобождението на бившия крал.

Кент установи тогава други връзки и по-точно с лорд дьо ла Зуш и с няколко други благородници, лорд Бомон и сър Томас Рослин, които се бяха укрили в Париж, за да избягнат преследването на Мортимър. Защото във Франция имаше отново емигрантска партия.

Решаващо беше едно лично и тайно съобщение от папа Йоан XXII до граф Кент. Светият отец, като научил и той също, че крал Едуард II е жив, препоръчваше на граф Кент да действува за неговото освобождение, като опрощаваше предварително тези, които ще участвуват в начинанието „ad omni poena et culpa“… Би ли могло по-ясно да се каже, че всички средства ще бъдат добри?… и даже заплашваше граф Кент с отлъчване, ако не изпълни тази високоблагочестива задача.

И тъй това не бе устно съобщение, а с писмо на латински, в което висш прелат на Светия престол, чийто подпис впрочем почти не се четеше, предаваше дословно думите, произнесени от Йоан XXII в един разговор на тая тема. Писмото бе изпратено по член на свитата на канцлера Бургхърш, епископ на Линкълн, който се бе върнал току-що от Авиньон, където и той бе отишъл да води преговори за възможния брак на сестрата на Едуард III с наследника на Франция.

Силно развълнуван, Едмонд Кентски реши тогава да отиде и на място да провери тези сведения, толкова схождащи се, и да проучи възможностите за бягство.

Той прати да потърсят брата Дийнхед на посочения адрес, даден му от него, и с малка, но сигурна охрана тръгна за Дорсет. Беше месец февруари.

Той пристигна в Корф при лошо време. Солени вихрушки връхлитаха над безрадостния полуостров. Кент изпрати да повикат управителя на крепостта сър Джон Давърил. Той дойде И се представи на граф Кент в единствения хан на Корф пред черквата Свети Едуард мъченик — наречена на убит крал от Саксонската династия.

Висок на ръст, с тесни рамене, със сбърчено чело и презрително свити уста, като че ли съжаляваше, че трябва да е учтив, както подобава на човек на дълга, Джон Давърил се извини, че не може да приеме благородния лорд в замъка. Бе получил строга заповед.

— Крал Едуард II жив ли е, или мъртъв? — попита Едмонд Кентски.

— Не мога да ви кажа това.

— Той е мой брат. Него ли пазите?

— Не ми е разрешено да говоря. Един затворник ми бе поверен, не трябва да разкривам нито името, нито ранга му.

— Бихте ли ми позволили да видя това лице?

Джон Давърил кимна отрицателно с глава. Този управител бе стена, скала, толкова непроницаем, колкото огромната зловеща кула, защитена от три широки зида, изправена високо на хълма над малкото село, с покривите си от плочи. А! Мортимър избираше добре служителите си!

Но има начини да отречеш, които са като потвърждения. Давърил щеше ли да бъде толкова тайнствен, щеше ли да се покаже толкова непреклонен, ако не пазеше точно бившия крал?

Едмонд Кентски пусна в ход цялото си очарование, което бе голямо, както и други аргументи, към които човешката природа не винаги е безчувствена. Той постави върху масата тежка кесия със злато.

— Бих искал да се отнасят добре към този затворник — каза той. — Това тук е, за да бъде подобрена участта му, сто лири стерлинги.

— Мога да ви уверя, милорд, че към него се отнасят добре — каза Давърил тихо, като че ли съучастнически. И без никакво стеснение прибра кесията в джоба си.

— Бих дал още толкова, само да го зърна — каза Едмонд Кентски.

Давърил опечален отказа.

— Разберете, милорд, в този замък има двеста стрелци, които го пазят…

Едмонд Кентски си въобрази, че е голям стратег, като отбеляза това важно свадение; трябваше да се държи сметка за него при бягство.

— …и ако само един проговори и кралицата-майка го научи, ще ми отсекат главата.

Можеше ли човек по-добре да се издаде и да признае това, което уж искаше да скрие.

— Но бих могъл да предам едно съобщение — подхвана управителят, — защото то ще остане между вас и мене.

Кент, щастлив от обстоятелството, че така бързо се придвижват работите, написа следното писмо, докато силен мокър вятър шибаше прозорците на хана.

„Вярност и почит към моя много скъп брат. С цялото си сърце моля бога да сте здрав, защото са взети разпореждания скоро да излезете от затвора или бъдете освободен от затрудненията, които ви притесняват. Бъдете уверен, че имам подкрепата на най-големите барони на Англия и на всичките им сили, тоест войските и съкровищата им. Ще бъдете пак крал. Духовниците и бароните се заклеха в това над евангелието.“

Той подаде писмото просто сгънато на управителя.

— Моля ви да го запечатате, милорд — каза той. — Не искам да се помисли, че зная съдържанието му.

Кент накара човек от свитата си да донесе восък, постави печата си и Давърил скри писмото под ризницата си.

— Съобщението ще достигне до затворника и мисля, че той ще го унищожи веднага — каза той. — Така…

И с ръцете си направи движение, което означаваше заличаване, забрава.

„Ако съумея да го подхвана добре, тоя човек ще ни отвори широко вратите, когато дойде денят. Няма да се наложи даже да се бием“ — мислеше Едмонд Кентски.

Три дни по-късно писмото му бе в ръцете на Мортимър, който го четеше в съвета в Уестминстър.

Кралица Изабел веднага извика прочувствено, обръщайки се към младия крал:

— Сине мой, сине мой… умолявам ви да действувате срещу нашия най-смъртен враг. Той иска да накара кралството да повярва в баснята, че баща ви е още жив, за да ви свали от трона и да заеме вашето място. За бога, дайте заповеди да накажат тоя изменник, докато е още време.

В същност заповедите бяха дадени и полицаите на Мортимър препускаха към Уинчестър, за да арестуват граф Кент на връщане към дома си. Но Мортимър не искаше само задържане; той изискваше шумна присъда. Имаше известни основания да бърза.

След една година Едуард III щеше да стане пълнолетен. Той вече проявяваше много признаци на нетърпение. Като премахне Кент, след като бе отдалечил Ланкастър, Мортимър обезглавяваше опозицията и по този начин щеше да попречи на младия крал да се изтръгне от неговото влияние.

На 19 март парламентът се събра в Уинчестър, за да съди чичото на краля.

След повече от едномесечен престой в затвора граф Кент изглеждаше изтощен, отслабнал, плах и като че ли не разбираше какво му се е случило. Той решително не беше от хората, които устояват на злата участ. Похвалното му сдържано безгрижие го бе напуснало. При разпита, проведен от Робърт Хауел, съдебен следовател на кралския дом, той рухна, призна всичко, разказа случилото се от край до край, издаде имената на осведомителите и съучастниците си. Но какви осведомители? Доминиканският орден не познаваше монах на име Дийнхед; измислица на обвиняемия, за да се опита да се спаси; измислица бе също писмото от папа Йоан XXII, никой от свитата на епископа от Линкълн по време на посолството в Авиньон не бе разговарял за мъртвия крал нито със светия отец, нито с кой да е от кардиналите или съветниците му. Едмонд Кентски упорствуваше. Какво искаха, да си загуби разума ли? Той им бе говорил на тия братя проповедници, бе държал в ръка това писмо „ad omni poena et culpa“…

Най-после Кент разбра ужасния капан, в който го бяха привлекли, като си послужиха с призрака на умрелия крал. Заговор, изцяло организиран от Мортимър и неговите протежета: фалшиви пратеници, фалшив монах, фалшиви писма и най-фалшив от всички и от всичко този Давърил от замъка Корф! Кент бе паднал в клопката.

Кралският следовател искаше смъртна присъда.

Мортимър, седнал върху естрадата пред лордовете, ги наблюдаваше всеки поотделно, а Ланкастър, единственият може би, който би се осмелил да говори в полза на обвиняемия, бе извън кралството. Мортимър бе съобщил, че няма да преследва съучастниците на Кент, духовници или не, ако той бъде осъден. Мнозина от бароните до известна степен се бяха компрометирали; те — даже Норфолк, брат на обвиняемия — изоставиха втория кралски син на ненавистта на графа на Граничните области. Изкупителна жертва с една дума.

И макар че Кент се унижи пред събранието и като призна заблуждението си, предложи да отиде по риза, бос, с въже на шията да изрази своята покорност на краля, лордовете със съжаление гласуваха за смъртна присъда, както очакваха от тях. За да успокоят съвестта си, те шушукаха:

— Кралят ще го помилва, кралят ще се възползва от своето право да помилва…

Не изглеждаше вероятно Едуард III да заповяда да обезглавят чичо му за дело, наистина престъпно, но в което имаше голям дял лековерие и очевидна провокация.

Мнозина, които бяха гласували за смъртно наказание, възнамеряваха на другия ден да поискат милост.

Камарата на общините отказа да ратифицира присъдата на лордовете; поиска допълнителна анкета.

Но щом си осигури вота на камарата на лордовете, Мортимър изтича в замъка, където кралица Изабел вечеряше.

— Свърши се — каза той, — можем да изпратим Едмонд на дръвника. Но много от нашите мними приятели разчитат, че нашият син ще го спаси от върховното наказание. Ето защо аз ви заклевам да действувате незабавно.

Те се бяха погрижили младият крал да бъде зает през целия ден с един прием в колежа на Уинчестър, един от най-старите и най-реномираните в Англия.

— Управителят на града — прибави Мортимър — изпълни вашата заповед, приятелко моя, точно както, ако идваше от криля.

Изабел и Мортимър се погледнаха в очите, това не бе нито първото им престъпление, нито първата злоупотреба с властта. Вълчицата на Франция подписа заповедта, незабавно да бъде обезглавен нейният девер и първи братовчед.

Извадиха отново Едмонд Кентски от тъмницата по риза, със завързани ръце, отведоха го под охрана от малък отряд стрелци във вътрешния двор на замъка. Той остана там един час, два часа, три часа под дъжда до идването на нощта. Защо бе това безкрайно чакане пред дръвника? Той изпитваше ту отчаяние, ту луда надежда. Несъмнено кралят, неговият племенник, подписва в момента заповедта за пощада. Това трагично стоене беше наказанието, което налагаха на осъдения, за да му вдъхнат по-силно разкаяние и за да оцени по-добре великодушието на милосърдието. Или пък имаше вълнения и метежи. Може би народът е въстанал, а може би Мортимър е бил току-що убит. Кент молеше бога, а после почваше да ридае от страх. Трепереше под мократа си риза, дъждът шуртеше върху дръвника и по шлемовете на стрелците. Кога най-после ще свърши това изтезание?

Единственото обяснение, което не можеше да мине през ума на граф Кент бе, че търсеха из целия Уинчестър палач и не намираха. Градският палач, който знаеше, че общините са отхвърлили присъдата и че кралят не е могъл да се произнесе, отказваше упорито да изпълни своята служба над принц от кралска кръв. Помощниците му се солидаризираха с него, предпочитаха да загубят длъжността си.

Обърнаха се към офицерите от гарнизона, те да посочат един от техните хора, ако не се намери доброволец, комуто щеше да се даде тлъсто възнаграждение. Офицерите не скриха отвращението си. Те бяха готови да поддържат реда, да стоят на пост около парламента, да придружат осъдения до мястото на екзекуцията, но не трябваше да се иска нещо повече нито от тях, нито от техните войници.

Мортимър изпадна в студена и жестока ярост срещу управителя.

— Във вашия затвор няма ли някой убиец, фалшификатор или бандит, който да иска в замяна да си спаси живота? Хайде, побързайте, ако не желаете вие сам да свършите дните си в затвора!

Като обиколиха тъмницата, откриха най-после търсения човек, той бе крал църковни предмети и трябваше да го обесят следващата седмица. Дадоха му секирата, но той поиска да му сложат маска на лицето.

Нощта бе паднала. При светлината на факлите, размътвана от проливния дъжд, граф Кент видя приближаването на екзекутора и разбра, че дългите часове на надежда са били само една последна подигравка и измама. Той нададе ужасен вик. Трябваше насила да го накарат да коленичи пред дръвника.

Случайният джелатин беше по-скоро страхлив, отколкото жесток и трепереше повече от жертвата си. Той безкрайно вдигаше секирата. Не сполучи първия път и желязото се плъзна по косата. Трябваше да замахва четири пъти, като удряше върху отвратителна червена каша. Старите стрелци наоколо повръщаха.

Така умря, преди да навърши тридесет години граф Едмонд Кентски, кралски син, изтъкан от изящество и наивност… а един крадец на черковни чаши бе върнат на семейството му.

Когато младият крал Едуард III се върна, след като бе изслушал дълъг спор на латински върху доктрините на метр Окам, съобщиха му, че чичо му е бил обезглавен.

— Без моя заповед? — каза той.

Той повика лорд Монтегю, който никога не го напускаше, откакто бе положил клетва в Амиен, и в чиято лоялност бе успял многократно да се убеди.

— Милорд, вие сте били в парламента днес. Бих желал да зная истината.