Морис Дрюон
Лилията и лъвът (29)

V. ОБЕТИ ПО ПОВОД ЧАПЛАТА

Вече поднасяха четвъртото ядене, а мястото на граф д’Артоа вляво от кралица Филипа беше още празно.

— Не се ли е прибрал братовчед ни Робер? — попит Едуард III, който, сядайки на масата, се бе изненадал от отсъствието му.

Един от многобройните млади благородници, натоварени ли режат месото, които сновяха зад сътрапезниците, отговори, че преди два часа видял Робер на връщане от лов.

— Робер се държи в двора ви, сир племеннико, също както би се държал в странноприемница. Впрочем подобно поведение от негова страна никак не е учудващо! — забеляза Жан дьо Ено, чичото на кралица Филипа.

Жан дьо Ено, който претендираше, че е абитър по галантно рицарство, никак не обичаше Робер, в чието лице винаги виждаше клетвопрестъпника, изгонен от Франция зариди подправяне на печати. И той осъждаше Едуард III, че му оказва такова голямо доверие. Освен това някога Жан дьо Ено беше влюбен в кралица Изабел, също както Робер, и също като него не се бе радвал на успех. Но бе оскърбен от непочтителния начин по който Робер говореше за нея между приятели.

Едуард не се обади и не вдигна клепачи, докато стихне раздразнението, което беше го обзело. Сдържаше лошото си настроение, за да не могат да кажат после: „Кралят се изказа несправедливо!“ После вдигна поглед към графиня Сализбъри, която явно беше най-привлекателната дама в двора му.

Висока, с красиви черни плитки, обло гладко лице с блед тен, с очи, удължени от теменужната сянка на клепачите, графиня Сализбъри випаги оставяше впечатление, че е унесена в мечти. Подобни жени са опасни, защото мислят под привидната си замечтаност. Очите с теменужни кръгове често срещаха погледа на краля.

Уилям Монтегю, граф Сализбъри, не обръщаше внимание на разменените помежду им погледи, първо, защото беше еднакво сигурен както в добродетелта на жена си, така и в лоялността на краля, и още защото сам той бе увлечен в този миг от смеховете, живия говор и чуруликането на дъщерята на граф Дерби, негова съседка на масата. Почестите се сипеха над граф Сализбъри. Наскоро бе назначен за пазител на петте пристанища и маршал на Англия.

Ала кралица Филипа беше неспокойна. Жената е винаги неспокойна, когато, докато тя е бременна, вижда, че съпругът й доста често обръща очи към друго лице. А Филипа отново чакаше дете и не получаваше от Едуард всички прояви на благодарност и радостна изненада, каквито така щедро й бе дарявал при първото й майчинство.

Едуард бе двадесет и пет годишен. От няколко седмици си бе пуснал руса брада, която обграждаше само брадичката му. Дали за да се хареса на графиня Сализбъри? Или за да придаде повече авторитетност на все още младежкото си лице? С тази брада младият крал започваше да прилича малко на баща си. Като че ли потомъкът на Плантагенетите искаше да се изяви в него и се бореше с внука на Капетите. Мъжът, просто само като живее, се деградира и ставайки по-силен, престава да бъде така чист. Всеки извор, колкото и прозрачно бистър да е, не може да не почне да влачи кал и тиня, щом се превърне в река. Госпожа Филипа основателно се тревожеше.

Внезапно отвън се чуха остри звуци на вивула и лютня и вратата се отвори. Две млади камериерки, на не повече от четиринадесет години, се появиха с венци от листа на глава и дълги бели ризи, като пръскаха пред себе си перуники, маргаритки и шипкови цветчета от кошницата, която носеха. В същото време те пееха: „Отивам в зелената горичка, защото любовта ме зове“. Зад тях вървяха двама менестрели и им акомпанираха на инструментите си. Най-отзад идваше Робер д’Артоа, надминаващ с половин ръст малкия оркестър и вдигнил с две ръце печената чапла, поставена върху голям сребърен поднос.

Целият двор първо се усмихна, после се разсмя от комедийното му влизане. Робер д’Артоа бе влязъл в ролята на млад благородник, поднасящ месото. Мъчно можеше да се изнамери по-мил и по-забавен начин да измолиш прошка за закъснението си.

Прислужниците преустановиха сервирането и с нож или шиш в ръка бяха готови да се наредят, за да вземат участие в играта.

Но внезапно исполинът заговори високо, като заглуши секта, лютнята и вивулата.

— Направете ми път, проклети изменници! Идвам да поднеса подарък на краля ви.

Всички продължаваха да се смеят. „Проклети изменници“ им се струваше весела находка. Робер се спря пред Едуард III като понечи да коленичи, му поднесе чаплата.

— Сир — извика той, — ето ви една чапла, уловена от сокола ми. Това е най-страхливата птица на света, защото бяга пред всички други. Според мен хората от вашата страна би трябвало да й се кланят и ми се струва, че тя би подхождала повече на вашия герб, отколкото лъвовете. На вас ви я поднасям, крал Едуард, защото тя по право се пада на най-страхливия и най-малодушния владетел на този свят, на когото са отнели палагащото му се по наследство кралство Франция, а не му стига смелост да си извоюва нещо, което му принадлежи. Настана тишина. Изпълнена с тревога за едни, с възмущение за други, тя замести смеховете им. Полунадигнали се от столовете си, Сализбъри, Сюфолк, Гийом дьо Мони, Жан дьо Ено чакаха само един жест на краля, за да се нахвърлят срещу граф д’Артоа. Робер не изглеждаше пиян. Полудял ли беше? Сигурно, защото никога не бяха чували никого в ничий двор и особено чужденец, прокуден от родината си, да държи такъв език.

Страните на младия крал пламнаха. Едуард гледаше Робер право в очите. Щеше ли да го изгони от залата и от кралството си?

Едуард никога не заговорваше веднага, защото знаеше, че всяка кралска дума е важна дори когато казва само лека нощ на оръженосеца си. Да затвориш насила нечия уста, не значи да премахнеш оскърблението, което тя е произнесла. Едуард бе мъдър, а освен това бе честен. Не проявяваш смелост, като в момент на гняв отнемеш на роднината, когото си приютил и който ти служи, оказаните благодеяния. Не проявяваш смелост, като хвърлиш в затвора един човек само защото те е обвинил в малодушие. Проявяваш смелост, като докажеш, че обвинението не е вярно. Той стана.

— Понеже ме наричат страхливец пред дамите и моите барони, по-добре е да кажа какво мисля по този въпрос. И за да ви уверя, братовчеде, че съвсем не от малодушие все още се въздържам, обещавам ви, че преди да изтече годината, ще преплавам морето, за да си премеря силите с краля, предявяващ права над френската корона, дори ако той излезе срещу мен с десеторно по-голяма войска. Благодаря ви за чаплата, която сте уловили за мен, и я приемам с удоволствие.

Сътрапезниците стояха безмълвни. Но чувствата им се бяха променили и по естество и по размери. Гърдите им се издуваха, сякаш всеки чувствуваше нужда да поеме повече нъздух. Една лъжица падна и иззвънтя прекалено силно в тишината. Тържествуващ блясък играеше в зениците на Робер. Той се поклони и каза:

— Сир, мой млади и доблестни братовчеде, не очаквах друг отговор от вас. Благородното ви сърце заговори. Много се радвам за ваша чест. А за себе си, сир Едуард, съм много обнадежден, защото ще мога да видя отново съпругата си и децата си. В името на бог, който ни чува, се заклевам да бъда винаги пред вас в боя и се моля да ми бъде даден достатъчно дълъг живот, за да ви служа и да си отмъстя.

После се обърна към насядалите около масата.

— Благородни лордове, няма ли всеки от вас желание да даде обет, както стори любимият ви крал?

Все още в ръце с печената чапла, върху крилете и опашката на която готвачът бе забол отново няколко пера, Робер пристъпи към Сализбъри. — Благородни Монтегю, към вас се обръщам най-напред.

— Граф Робер, изцяло съм на ваше разположение — заяви Солизбъри, който само миг преди това беше готов да се нахвърли върху него. Той се изправи и каза: — Щом кралят, нашият господар, посочи своя противник, аз пък избирам моя. И понеже съм маршал на Англия, давам обет, че няма да се успокоя, преди да победя в боя маршала на Филип, лъжекраля на Франция.

Обзета от въодушевление, цялата маса заръкопляска.

— И аз, и аз искам да положа обет! — извика, като плесна с рьце младата дьо Дерби. — Защо дамите да нямат право да полагат обет?

— Могат да го сторят, мила графиньо — отвърна Робер, — и то особено ползотворно. Така мъжете по-твърдо ще устоят на думата си. Хайде, девойчета — обърна се той към двете момичета с венците, — подновете песента си в чест на дамата, която иска да положи обет.

Менестрели и девойки подеха отново: „Отивам в зелената горичка, защото любовта ме зове.“

— Полагам обет и обещавам пред бога, че няма да се омъжа, било за принц, граф или барон, преди благородният лорд Сализбъри да изпълни обета си. А когато се върне, ако остане жив, предоставям му моето тяло и то от все сърце.

Този обет предизвика известна изненада и Сализбъри се изчерви. Хубавите черни плитки на графиня Сализбъри не трепнаха. Само устните й се присвиха леко иронично и очите й с теменужни сенки потърсиха погледа на крал Едуард, сякаш за да му внушат: „Няма защо да се притесняваме!“

Робер се спря по същия начин пред всеки сътрапезник, като караше менестрелите да свирят, а момичетата да пеят, за да даде време на барона да подготви обета си и да избере противника си. Граф Дерби, баща на девойката, направила толкова дръзко изявление, обеща да предизвика на двубой фландърския граф. Новоизбраният граф Сюфолк назова краля на Бохемия. Младият Готие дьо Мони, съвсем запален още, защото наскоро бе посветен в рицарство, направи много силно впечатление на всички, като обеща да превърне в пепелища всички градове около Ено, които принадлежат на Филип дьо Валоа, дори ако се наложи за тази цел да вижда занапред света само с едно око.

— Е добре, така да бъде — възкликна графиня Сализбъри, негова съседка на масата, като постави пръстите си върху дясното му око. — А когато изпълните обещанието си, нека любовта ми ощастливи този, който най-много ме обича: това е моят обет.

И тя гледаше в този миг краля. Но наивният Готие, който си въобразяваше, че това обещание е предназначено за него, задържа клепача си спуснат, след като дамата махна пръстите си. После извади червената си кърпа и я върза около челото си, за да скрие окото си.

Мигът на чисто величие отмина. В словесното състезание за храброст вече се примесиха смехове. Чаплата беше пред месир Жан дьо Ено, който се бе надявал, че предизвикателството на Робер ще завърши иначе. Не обичаше да му дават уроци по чест и кукленското му лице трудно прикриваше недоволството.

— Когато сме на трапезата и повече си пийнем — каза той на Робер, — обетите не ни струват скъпо, за да привлечем погледите на дамите. Тогава между нас има само подобни на Оливие, Ролан и Ланслот. Но когато сме на бойното поле, яхнали препускащи жребци, с щитове на гърди и сведени копия и когато ни побиват ледени тръпки при наближаването на врага, колко самохвалци тогава биха предпочели да бъдат в избите! Кралят на Бохемия, фландърският граф и маршал Бертран също са доблестни рицари като нас, братовчеде Робер, и вие знаете отлично това, защото макар и двамата да сме прогонени от френския двор, само че поради различни причини, достатъчно добре ги познаваме. Не сме вземали все още откуп за тях. От своя страна, аз се заклевам да бъда до крил Едуард, ако той благоволи да мине през Ено, и винаги да подкрепям каузата му. И това ще бъде третата война, в която ще му служа.

Тогава Робер пристъпи към кралица Филипа. Опря коляно до земята. Закръглената Филипа обърна към Едуард обсипаното си с лунички лице.

— Не мога да положа обет — каза тя — без разрешението ни своя повелител.

С тези думи тя спокойно даде урок на дамите от двора си.

— Обещайте всичко, каквото искате, мила моя, обещайте поименно. Предварително одобрявам и нека бог ви помага! — каза кралят.

— Ако, скъпи мой господарю, мога да обещая каквото искам — поде Филипа, — понеже чакам дете и чувствувам дори движенията му, полагам обет, че то няма да излезе от тялото ми, преди да ме отведете отвъд морето, за да изпълните своя обет… — гласът й леко трепереше, както, в деня на сватбата й — …но ако се случи да ме оставите тук и да заминете с други отвъд морето, тогава ще се пронижа с голям стоманен нож, за да погубя едновременно душата си и детето!

Произнесе тези думи без излишен патос, но съвсем ясно, за да стигнат до съзнанието на всеки от присъствуващите. Те избягваха да гледат графиня Сализбъри. Кралят сведе дългите си мигли, улови ръката на кралицата, доближи я до устните си и каза, за да разпръсне настъпилото неловко мълчание:

— Скъпа моя, вие давате на всички урок за чувство на дълг. Никой няма да полага обет след вас.

После се обърна към Робер:

— Братовчеде д’Артоа, заемете мястото си до госпожа кралицата.

Един щитоносец разпредели чаплата, чието месо бе твърдо, защото бе прясно опечено и студено, защото отдавна бе върху блюдото. Ала при все това всеки изяде по една хапка За Робер ловната му плячка имаше чуден вкус: в този ден войната наистина започна.