Морис Дрюон
Лилията и лъвът (22)

VII. ТУРНИРЪТ В ЕВРЬО

Към средата на месец май херолди с кралски ливреи, придружени от тръбачи, се спираха по градските площади, по кръстопътищата на селищата и пред входовете на замъците. Тръбачите надуваха дългите си тръби, на които висеше по едно малко знаменце, украсено с лилии, херолдът развиваше пергамент и със силен глас възвестяваше:

— И така слушайте, слушайте! Съобщава се на всички принцове, сеньори, барони, рицари и оръженосци от херцогства Нормандия, Бретания и Бургундия, от графствата и феодите Анжу, Артоа, Фландрия и Шампан и всички други, били те от това кралство, или от кое да е друго християнско кралство, ако не са заточени или врагове на краля, нашия господар, бог да му даде добър живот, че в деня на Света Лучия, на шести юли, край град Еврьо ще се състои най-голямо опрощаване чрез много благороден турнир, в който рицарите ще се състезават с леки боздугани и обърнати откъм тъпата страна мечове със съответни за целта екипировки, герб, салтамарка и високи ботуши с каишки, украсени с гербовете на благородните участници в турнира, както изискват древността и обичаят.

Начело на този турнир са височайшите всемогъщи и безстрашни сеньори, нашият многообичан господар Филип, крал на Франция, като призоваващ на двубой и сир Жан Люксембургски, крал на Бохемия, като ответник. И нарочно се съобщава на всички принцове, сеньори, барони, рицари, оръженосци от горепосочените феоди и други, от коя да е нация, които имат желание и искат да участвуват в турнира, за да извоюват почит, да носят малки гербови плочки, които сега ще дам, за да се разпознават, че са участници в турнира. Затова всеки, който желае, нека поиска такива за споменатия турнир: дамите и госпожиците ще раздават благородни и скъпи награди.

Освен това съобщаваме на всички принцове, барони, рицари и оръженосци, които имат намерение да вземат участие, че са задължени да се явят на уреченото място Еврьо и да се настанят там четири дни преди турнира, за да покажат гербовете и щитовете си, в противен случай няма да бъдат допуснати на турнира. И това ви се съобщава от името на моите господари, съдиите-арбитри, и да ми простите, моля.

Тръбите прозвучаха отново и хлапетиите тичаха чак до края на града след херолда, който отиваше да отнесе новината по-далече.

Преди да се разотидат, зяпльовците казваха:

— Това ще ни струва пак скъпо, ако нашият господар иска да отиде на турнира! Ще тръгне с жена си и цялото си домочадие… За тях са само забавленията, а за нас лишенията.

Но мнозина мислеха в същото време: „Ако господарят пожелае да отведе големия ми син като ратай в конюшнята, ще паднат сигурно хубави пари, а може би и служба в бъдеще… Ще поговоря с каноника да препоръча моя Гастон.“

В продължение на шест седмици турнирът щеше да бъде голямата работа и единствено занимание на замъците. Юношите мечтаеха да смаят света с първите си подвизи.

— Много си млад още, друг път. Случаите не ще липсват — отговаряха родителите.

— Ама синът на съседите ни от Шамбре, който е на моя възраст, ще отиде!

— Ако господарят от Шамбре е загубил ума си, или има пари за губене, това си е негова работа.

Старците предъвкваха спомените си. Ако ги слушаш, ще си помислиш, че в тяхно време мъжете са били по-силни, въоръженията по-тежки, конете по-бързи:

— На турнира в Кенилуърт, организиран от лорд Мортимър ъф Чърк, чичо на тоя, когото обесиха в Лондон зимъска…

— На турнира в Кондре сюр Еско, у монсеньор Жан д’Авен, бащата на сегашния граф Ено…

Сключваха заеми срещу предстоящата жътва, срещу дърветата за сечене, носеха сребърните си съдове при най-близкия ломбардец, за да ги превърнат в пера за шлема на сеньора, в скъпи тъкани за роклите на госпожата, в покривала за конете.

Лицемерите престорено се оплакваха:

— Ах, колко разходи, колко грижи! Колко хубаво би било да си останем в къщи! Не може да не се явим на тоя турнир, за честта на нашия дом… Бихме разсърдили краля, нашия господар, който изпрати глашатаите си до вратата на замъка ни, ако не отидем.

Навсякъде шиеха, ковяха желязото, пришиваха метална броня върху кожата на ризниците, упражняваха конете, упражняваха се самите рицари в овощните градини и птичките отлитаха оттам уплашени от тези атаки, тези удари с копие и страшно дрънкане на мечове. Младите барони губеха три часа, за да изпробват кожените си шапчици под шлема.

За да се тренират, кастеланите организираха местни турнири, на които старите мъже, въсейки вежди, надувайки бузи, преценяваха ударите, като гледаха как младите си вадят очите. След това сядаха на масата, за да вечерят дълго, плюскайки лакомо, пиейки, спорейки.

Тези военни игри между баронствата накрая струваха колкото истински войни.

Най-сетне потегляха на път! В последната минута дядото решаваше да тръгне, и четиринадесетгодишният син също се бе наложил, щеше да присъствува като малък оръженосец. Водеха за поводите бойните жребци, които не биваше да се изморяват; сандъците с роклите и ризниците бяха натоваре на мулета, дежурните прислужници влачеха крака в пепелта. Нощуваха в манастирските спални или при някой роднина, чийто замък се намираше по пътя и който също отиваше на турнира — още една тежка вечеря, обилно полята — и призори, преситени тръгваха всички заедно.

Така от спирка на спирка групите нарастваха до церемониалната среща с господаря-граф, на когото бяха васали. Целуваха му ръка, разменяха се изтъркани приказки, които дълго време щяха да коментират. Дамите изваждаха от сандъците една от новите рокли, присъединяваха се към свитата на графа, вече дълга половин левга и развяваща знамена под слънцето на начеващото лято.

Неистински армии, въоръжени с копия без върхове, шпаги без остриета и леки боздугани преминаваха през реките Сена, Йор, Рил или се изкачваха покрай Лоара, за да отидат на неистинска война, в която истинска бе само сцената.

Цяла седмица преди турнира в целия град Еврьо човек не можеше да наеме нито стая, нито навес. Дворът на френския крал бе настанен в най-голямото абатство, кралят на Бохемия, в чиято чест бяха организирани тържествата, живееше у граф д’Еврьо, наварския крал.

Странен принц беше тоя Жан дьо Люксембург, крал на Бохемия, притежаващ повече дългове, отколкото земи, живеещ без пукнат грош на гърба на френското съкровище, но той не можеше даже да помисли да се яви с по-малък екипаж от своя домакин, от когото измъкваше доходите си. Беше четиридесетгодишен, но изглеждаше на тридесет, разпознаваха го по хубавото му усмихнато лице, по приятните му, винаги протегнати ръце. По живост, сила, смелост, веселост, а също и по глупост той бе същинско чудо. На ръст близък до Филип VI, той бе наистина великолепен и с външност на истински крал, какъвто народното въображение можеше да си представи. Умееше да направи така, че всички да го обичат — и принцовете, както и народът. Бе успял даже да стане приятел едновременно и на папа Йоан XXII, и на император Лудвиг Баварски — двамата непримирими противници. Чудесен успех за глупак, защото всички бяха съгласни, че Жан дьо Люксембург беше толкова глупав, колкото пленителен. Глупостта не пречи на инициативата, напротив, тя скрива препятствията и прави да изглежда лесно това, което би се струвало отчайващо за всяка поне малко мислеща глава. Като изостави малката Бохемия, където се отегчаваше, Жан дьо Люксембург се заплете в безумни приключения в Италия. „Борбите между гибелини и гвелфи разоряват тази страна — помисли си той, като че ли правеше голямо откритие. — Императорът и папата си оспорват републики, чиито жители не престават да се избиват помежду си. Е, добре! Понеже съм приятел и на едната, и на другата партия, да ми предоставят тези държави и ще въдворя в тях мир!“ Най-учудващо е, че той почти успя. В продължение на няколко месеца бе идолът на Италия, но без флорентинците, хора, които мъчно се мамят, и без крал Роберто Неаполски, който почваше да се тревожи от този нахалник.

През април Жан дьо Люксембург има тайно съвещание с кардинал-легата Бертран дьо Пуже, роднина на папата, и даже, както се шепнеше, негов незаконен син. Съвещание, чрез което бохемците смятаха, че са уредили наведнъж и съдбата на Флоренция, и оттеглянето на Римини при Малатеста, и установяването на независимо княжество със столица Болоня. Обаче, без да се знае как, без да разбере защо тъкмо когато работите му изглеждаха, че така добре се нареждат, че той си мислеше даже да вземе императорския трон на своя интимен приятел Лудвиг Баварски, внезапно пред Жан дьо Люксембург се изправиха двете страшни коалиции, в които за пръв път гвелфи и гибелини се съюзиха, а Флоренция постигна съгласие с Рим и неаполският крал, опора на папата, нападаше от юг, докато императорът, неприятел на папата, нападаше от север, а двамата австрийски херцози, брандербурският маркграф — крал на Полша, и кралят на Унгария дойдоха на помощ. Имаше какво да изненада толкова обичания принц, който искаше да дари мир на италианците!

Оставяйки само осемстотин конници на сина си Шарл, за да обуздае цяла Ломбардия, Жан дьо Люксембург, с развята брада, препусна от Париж до Бохемия, където проникваха австрийците. Падна в обятията на Лудвиг Баварски и с горещи целувки по бузите разпръсна абсурдното недоразумение. Императорската корона? Та той бе мислил за нея само за да достави удоволствие на папата!

Сега той идваше при Филип дьо Валоа да го моли за застъпничество пред неаполския крал, а също и да измъкне нови субсидии, за да осъществи проекта си за мирно кралство.

Можеше ли Филип да не предложи поне един турнир в чест на своя галантен гост?

И така в равнината Еврьо, на бреговете на Итон, френският крал и кралят на Бохемия, близки приятели, щяха да влязат в мнимо сражение… с повече хора, свикани под знамената, отколкото имаше синът на същия този крал на Бохемия, за да се противопостави на цяла Италия.

Границите, тоест оградата на турнира, начертани в широка ливада, образуваха правоъгълник, дълъг триста крачки и широк двеста, затворен с две прегради, първата от заострени пръти, поставени на известно разстояние, а втората отвътре, малко по-ниска, с плътни перила. По време на изпитанията между двете прегради стояха слугите на рицарите, които се състезаваха.

На сенчестата страна бяха построени на скелета три големи трибуни, покрити с плат и украсени със знамена — средната за съдиите, а другите две за дамите.

Наоколо, в равнината, бяха струпани палатките за слугите и конярите. Там отиваха да се любуват на конете за турнира, върху всяка палатка се вееха знамена с гербовете на собственика.

Първите четири дни от срещата бяха посветени на индивидуални двубои, на предизвикателствата, които си хвърляха двама по двама присъствуващите сеньори. Някои искаха реванш за поражение, понесено в минала среща; други, които още не бяха премерили силите си, искаха да се изпитат или караха двама прочути състезатели да се сражават.

Трибуните се пълнеха повече или по-малко, според качеството на противниците. Можеха ли двама млади оръженосци да получат след доста постъпки терена за половин час рано сутринта? Тогава на трибуните имаше слабо посещение главно от приятели и роднини. Но ако съобщеха среща между краля на Бохемия и месир Жан дьо Ено, дошъл нарочно от неговата Холандия с двадесет рицари, трибуните заплашваха да се срутят. Тогава дамите откъсваха един ръкав от роклята си, за да го дадат на избрания рицар, често фалшив ръкав, зашит само с няколко конеца над истинския и лесен за откъсване или пък истинския ръкав, който някои дръзки дами съдираха и с удоволствие разголваха красивата си ръка.

На трибуните имаше всякакъв вид зрители, защото при такова голямо струпване на хора, което сякаш превръщащ Еврьо в панаир на благородници, не можеше да се прави много подбор. Няколко леки жени от висока класа, нагиздени като баронеси и често дори по-красиви и с по-изящни маниери успяваха да се доберат до най-добрите места, въртяха очи и предизвикваха мъжете на друг вид турнири.

Състезателите, които не бяха на арената, идваха под предлог да присъствуват на подвизите на приятелите си, сядаха при дамите и започваха флиртове, които продължаваха вечерта в замъка между танцуващите по двойки или в кръг. Месир Жан дьо Ено и кралят на Бохемия, невидими под украсените им с пера шлемове, носеха на дръжките на копието по шест копринени ръкава — броя на спечелените сърца. Трябваше единият състезател да свали другия от коня му или дръжката на копието да се счупи. Позволено бе да се нанасят удари само по гърдите и щитът бе изпъкнал така, че да отклонява ударите. Противниците се хвърляха един срещу друг, като високата основа на седлото пазеше коремите им, а главата им бе защитена от шлем със спуснат наличник. На трибуните виеха, тропаха с крака от радост. Двамата състезатели бяха с равни сили и дълго време щеше да се говори за изяществото, с което месир дьо Ено опираше копието си на куката, а също и как кралят на Бохемия успява да стои прав като стрела върху стремената и да устоява на ударите, докато дръжките на двете копия, огъвайки се като лъкове, накрая се счупваха.

Колкото до Робер д’Артоа, дошъл от Конш като съсед, той яздеше огромни першеронски коне, а теглото му го правеше страшен. С червени принадлежности за оседлаване, с червено копие, с червен ешарп, развят на шлема, той с особено голяма сръчност улавяше противника в пълен бяг, вдигаше го от седлото и го пращаше в прахта. Но в последно време монсеньор д’Артоа изглеждаше мрачен, човек би казал, че участвува в игрите повече по дълг, отколкото за удоволствие.

В това време съдиите, всички подбрани между най-важните личности на кралството, като например конетабълът Раул дьо Бриен или месир Мил дьо Ноайе, се занимаваха с организирането на големия финален турнир.

Между времето, употребено да си сложат екипировката за борбата и да я махнат, да се явят на състезанието, да коментират подвизите, да щадят тщеславието на рицарите, които искаха да се бият под едно, а не под друго знаме, и времето, употребено за ядене или за слушане на менестрелите, след угощенията и танците, след песните, кралят на Франция и кралят на Бохемия и техните съветници разполагаха едва с един час всеки ден, за да разговарят за работите в Италия, които в крайна сметка бяха причината на това събиране. Но знае се, че най-важните работи се уреждат с малко думи, ако събеседниците са склонни да се спогодят.

Като двама истински крале от кръглата маса, Филип дьо Валоа, великолепен в бродираните си роби, и Жан дьо Люксембург, не по-малко пищен, с чаша в ръка, си разменяха тържествени декларации за приятелство. Набързо решаваха да пратят писмо до папа Йоан XXII или посланичество до краля н Неапол Роберто.

— А, мили ми сир, да поговорим за кръстоносния поход — казваше Филип VI.

Защото той отново размишляваше върху проекта на своя баща Шарл дьо Валоа и братовчед си Шарл Хубави. В кралство Франция всичко вървеше добре, съкровището бе така пълно и мирът в Европа така добре осигурен с помощта на краля на Бохемия, че ставаше неотложно за честта и благоденствието на християнските народи да се предвиди една хубава и славна експедиция срещу неверните.

— О! Сеньори, тръбят за ядене…

Прекъсваха съвещанието. Щяха да разискват въпроса за кръстоносния поход след яденето или на другия ден.

На масата се подиграваха на младия крал на Англия Едуард, който три месеца по-рано беше дошъл, преоблечен като търговец и придружен само от лорд Монтегю, да разговаря тайно с краля на Франция. Ами да, предрешен като някакъв ломбардски търговец! И с каква цел? За да сключи търговска спогодба по повод доставките на вълна за Фландрия, същински търговец. Занимаваше се с вълните! Виждало ли се е някога принц да се занимава с подобни работи като прост буржоа от гилдиите или ханзите!

— И тогава, приятели, понеже така бе пожелал, го приех като търговец! — казваше Филип дьо Валоа, очарован от собстения си каламбур. — Без празненства, без турнир, разхождайки се по алеите на гората Алат, и му предложих скромна постна вечеря.

Тоя младок имаше само абсурдни идеи! Не бе ли почнал да въвежда в кралството си редовна армия от пехота със задължителна военна повинност? Какви надежди възлагаше на тия пехотинци, когато се знае добре и битката при Каселското възвишение доказа това, че в сраженията може да се осланяме само на рицарите и че пехотинецът бяга, шом види броня?

— Изглежда все пак, че в Англия царува ред, откакто обесиха лорд Мортимър — забеляза Мил дьо Ноайе.

— Царува ред — отговори Филип VI, — защото английските барони са уморени, за известно време, от дългите борби помежду си. Щом си поемат дъх, клетият Едуард ще види за какво е годна пехотата! Милият младеж неотдавна се бе сетил да иска френската корона!… Монсеньор, съжалявате ли, че той не е ваш повелител или предпочитате вашия „намерен крал“? — прибавяше той, като се потупваше весело по гърдите.

След всяко угощение Филип казваше тихо на Робер:

— Братко, искам да ти говоря насаме за много сериозни неща.

— Ваше величество, братовчеде, когато пожелаете.

— Добре, тогава тази вечер…

Но вечерта танцуваха, а Робер не бързаше за тоя разговор, чийто повод отгатваше прекалено добре; след признанията на Жана Дивион, която все още бе в затвора, бяха извършени други арести, например на нотариуса Тесон, и всички свидетели бяха подложени на нова анкета… Забелязаха, че на кратките съвещания с краля на Бохемия Филип не искаше никога съвет от Робер, това можеше да се изтълкува като знак на немилост.

В навечерието на турнира кралят на турнира, придружен от херолдите и тръбачите, отиде в замъка, в жилищата на главните сеньори и даже на бойния терен да обяви:

— Слушайте, слушайте високи и могъщи принцове, херцози, графове, барони, сеньори, рицари и оръженосци! Уведомяваме ви официално, от името на господа съдиите, че всеки от вас трябва да донесе днес шлема, с който ще участвува в турнира, а също и знамената си, в странноприемницата на господа съдиите, за да могат посочените съдии да почнат да правят разпределението; след като шлемовете бъдат разпределени, ще дойдат дамите да ги видят и посетят и да им изкажат хубавите си чувства; днес друго няма да се прави освен танците след вечеря.

В странноприемницата на съдиите шлемовете, както пристигаха, представени от слугите, бяха подредени върху сандъци в един голям манастир и разпределени на лагери. Приличаха на останки от обезглавена, луда армия. Защото, за да се различават добре през време на битката, рицарите закрепяха над баронската или графската корона най-ярки и най-странни емблеми: кой орел, кой змей, кой гола жена или сирена, или изправен еднорог кон. Нещо повече, дълги копринени шалове с цветовете на сеньорите бяха закачени на каските им.

След обяд дамите дойдоха в странноприемницата и предшествувани от съдиите и двамата организатори на турнира, тоест кралете на Франция и Бохемия, бяха поканени да направят обиколка на манастира, докато един херцог, спирайки се пред всеки шлем, назоваваше собственика му.

— Месир Жан дьо Ено… Монсеньор граф дьо Блоа… Монсеньор д’Еврьо… Наварски крал…

Някои от шлемовете, както и мечовете и дръжките на копията, бяха боядисани и собствениците им получаваха прякори: Рицарят с белите оръжия, Рицарят с черните оръжия.

— Месир маршал Робер Бертран, рицар на Зеления лъв…

Следваше монументален червен шлем на върха със златна куличка:

— Монсеньор Робер д’Артоа, граф дьо Бомон льо Роже…

Кралицата, която вървеше в първата редица на дамите, куцукайки направи жест, като че ли ще протегне ръката си. Филип VI я спря, повдигна китката й и преструвайки се че й помага да върви, й каза с половин глас:

— Моя мила, забранявам ви!

Кралица Жана се засмя злобно.

— Щеше да бъде добър случай — пошепна тя на съседката си, младата бургундска херцогиня, нейна зълва.

Защото, според правилника на турнира, ако една дама докосне някой шлем, рицарят, на когото принадлежеше тоя шлем ставаше „отзован“, тоест нямаше повече право да участвува в срещата. Другите рицари се събираха и го удряха при излизането му на терена с дръжките на копията, даваха коня му на тръбачите, него самия качваха на парапета, който загражда терена за турнира, и го принуждаваха да стои там, яхнал го като кон, за посмешище през цялото времетраене на турнира. Така позорно се наказваше този, който бе злословил за някоя дама или загубил по друг начин честта си, било давайки пари под лихва, било за „неудържана дума“. Този жест на кралицата не се изплъзна от госпожа дьо Бомон, която пребледня. Тя се приближи до своя брат, краля, и го укори.

— Сестро — отговори Филип VI със строго изражение, — по-добре е да ми благодарите, отколкото да се оплаквате.

Вечерта по време на танците всички научиха за този инцидент. Кралицата сякаш е щяла „да отзове“ Робер д’Артоа. Той бе намръщен както в най-лошите си дни. По време на танца отказа очебийно да улови ръката на бургундската херцогиня и застана пред кралица Жана, която не танцуваше никога поради недъга си. Стоя там дълго, с подвита за танц ръка, като че ли я канеше, а това бе злобно оскърбително отмъщение. Съпругите поглеждаха към мъжете си, в тревожното мълчание се чуваха само виолите и арфите. Само една искра би била достатъчна да ускори с една нощ турнира и схватката да почне веднага в балната зала.

Влизането на краля на турнира^[1], който идваше с нова прокламация, придружен, от херолдите си, отвлече благотворно вниманието.

— Слушайте, високи и могъщи принцове, сеньори, барони, рицари и оръженосци, които сте дошли на турнира! Съобщавам ви от името на господа съдиите, всеки от вас да бъде утре в редиците още от пладне, въоръжен и готов за състезание, защото в един часа след обяд съдиите ще отрежат въжетата за започване на турнира, на който ще бъдат раздадени богати дарове от дамите. Освен това предупреждавам ви, че никой не бива да води със себе си в редиците конни слуги в по-голямо количество от определеното, а именно: четирима слуги за принц, трима за граф, двама за рицар и един за оръженосец, а обикновени пеши слуги — всеки, колкото желае и както отсъдиха съдиите. Нещо повече, моля да си вдигнете дясната ръка към светиите и всички заедно да обещаете, че никой от вас на тоя турнир няма да нанесе съзнателно удари нито с острото на меча, нито по-долу от кръста, и ако случайно шлемът на някого от вас падне, никой няма да го докосне, докато не си сложи и върже шлема. Ако не се подчините ще загубите въоръжението и коня си и ще бъде обявено, че нямате право да участвувате в други турнири. И така, закълнете се във вашата чест и обещайте чрез клетвата.

Всички рицари вдигнаха ръка и извикаха:

— Да, да, заклеваме се!

— Внимавайте утре — каза бургундският херцог на своите рицари, — защото нашият братовчед д’Артоа може да се покаже зъл и да не зачете всички наставления.

А после почнаха отново да танцуват.