Морис Дрюон
Лилията и лъвът (34)

IV. ПОСМЪРТНИЯТ КРАЛ

И Джовани ди Франча се прибра в Сиена, залови се отново с банковите си сделки и с доставките на вълна и в продължение на две години живя тихо и кротко. Само често се оглеждаше в огледалата. Не заспиваше, без да се сети, че е син на кралица Клеманс Унгарска, роднина на неаполитанските владетели, правнук на Свети Луи. Но не притежаваше безгранична дързост. Не можеш да напуснеш внезапно Сиена на четиридесет години и да се разкрещиш: „Аз съм крал на Франция!“, без да рискуваш да те сметнат за луд. Убийството на Кола де Риенци, неговия тридневен покровител, го бе накарало да се замисли сериозно. Пък и към кого би се обърнал? Все пак той не запази това в пълна тайна и сподели донякъде с жена си Франческа, любопитна като всички жени, с приятеля си Гуидарели, любопитен като всички нотариуси, и главно с Фра Бартоломео от ордена на братята проповедници, любопитен като всички изповедници.

Фра Бартоломео бе италиански монах, възторжен и бъбрив, който вече се виждаше кралски капелан. Джанино му бе показал документите, връчени му от Риенци. Той се разбъбри из града. И сиенците скоро почнаха да си предават от ухо на ухо това чудо: законният френски крал е сред техните съграждани! Струпваха се пред палацо Толомей. Когато правеха поръчки за вълна при Джанино, му се кланяха доземи. Чест бе за тях да му подпишат полица. Сочеха си го, когато минаваше по тесните улички. Търговските пътници, които бяха ходили във Франция, уверяваха, че лицето му е съвсем като на тамошните принцове, рус, широки страни, леко раздалечени очи.

И ето че сиенските търговци разпръснаха новината сред техните посредници във всички италиански кантори в Европа. И ето че се оказва, че братята Журден и Антоан, двамата августинци, смятани от всички за покойници, защото се представяха в писмата си за стари или болни, са си здрави и читави и дори се готвели да заминат за Божигроб. И ето че двамата монаси пишат на съвета на република Сиена, за да потвърдят предишните си заявления. Нещо повече, брат Журден пише на Джанино, описва му злочестините на Франция и го подканя да прояви смелост!

Злочестините на Франция действително бяха големи! Крал Жан II, „неистинския крал“, както го наричаха сега сиенците, бе разгърнал гения си в едно голямо сражение, водено в западната част на кралството му, близо до Поатие. Тъй като баща му Филип VI се бе сражавал при Креси с пешаци, Жан II бе решил в битката при Поатие да свали на земята рицарите си, само че без да им позволи да си махнат броните, и ги накарал да атакуват така врага, който ги чакал върху едно възвишение. Насекли ги в ризниците им като сурови раци.

Първородният син на краля, престолонаследникът Шарл, който командувал един полк, се отдалечил от боя, по заповед на баща си, както твърдяха, само че като че ли поприбързал да я изпълни. Разказваха също, че престолонаследникът не можел дълго да държи меча, защото ръцете му се подували. Във всеки случай неговото благоразумие бе спасило няколко рицари, докато Жан II, откъснат от войската си заедно с най-малкия си син Филип, който му викал: „Татко, пазете се отдясно, татко, пазете се отляво!“, докато той е трябвало да се пази от цяла армия, се предал накрая на пикардски рицар, минал на служба при англичаните.

И сега кралят Валоа бил пленник на Едуард III. Не разправяха ли, че откупът му възлизал на приказната сума един милион флорини? Ах, не трябваше да разчитат на сиенските банкери, за да го съберат!

Една октомврийска сутрин през 1356 година сиенчани коментираха всички тези новини особено оживено пред градския съвет, на хубавия амфитеатрален площад, ограден с дворци в охра и розово. Спореха, махайки възбудено ръце, като плашеха гълъбите, и ето че внезапно Фра Бартоломео се приближи с бялото си расо до най-многочислената група и като оправда репутацията си на брат проповедник, заговори от амвона.

— Ще се види накрая какво представлява този пленник и какви основания има да носи короната на Луи. Часът на правдата удари. Бедствията, сполетели Франция от двадесет и пет години насам, не са нищо друго, а наказание за едно безчестие, а Жан дьо Валоа е просто узурпатор… — крещеше Фра Бартоломео пред нарастващата тълпа. — Той заема съвсем незаконно трона. Истинският, законният крал на Франция е в Сиена и всички го познавате, казва се Джанино Балиони… — И той посочи с пръст над покривите дома на Толомеите. После поде: — …Смятат го син на Гучо, сина на Мино, но в същност той е роден във Франция от крал Луи и кралица Клеманс Унгарска.

Такова вълнение завладя града след тази проповед, че Съветът на републиката бе свикан начаса в градския дом. Той поиска от Фра Бартоломео да донесе документите, прегледа ги и след продължително разискване реши да признае Джанино за френски крал. Щяха да му помогнат да възвърне кралството си. Щяха да назначат съвет от шестима от най-умните и най-богатите граждани на Сиена, който да бди над интересите му, да уведоми папата, германския император, европейските суверени, парижкия парламент, че съществува син на Луи Х, позорно лишен от трона, но неподлежащ на съмнение, който предявява наследствените си права. И най-напред гласуваха да му се даде почетна гвардия и да му се отпусне пенсия.

Уплашен от целия този шум, Джанино отначало отрече всичко. Но съветът настояваше, размахваше пред него собствените му документи и изискваше от него да признае, че са автентични. Накрая той разказа за срещите си с Кола де Риенци, чиято смърт все още го преследваше натрапчиво. Тогава възторгът на съгражданите му стана безграничен. Най-благородните сиенски младежи си оспорваха честта да бъдат в гвардията му. Едва ли не се сбиха по квартали, както в деня на Палио.^[1]

Това увлечение продължи едва месец, през който Джанино се разхождаше из града с княжески салтанат. Съпругата му се чудеше как да се държи и се питаше дали след като е обикновена буржоазка ще може да я помажат в Реймс. Колкото до децата, те ходеха цялата седмица с празничните си дрехи. Дали първородният син на Джанино от първия му брак, Габриеле, щеше да се счита престолонаследник? Габриеле Първи, крал на Франция… някак странно звучеше. Или пък… и горката Франческа Агацано изтръпваше… папата ще бъде принуден да анулира тяхната тъй малко подходяща на царствената особа на съпруга й женитба, за да му даде възможност да сключи повторно брак с някоя кралска дъщеря?

Търговци и банкери бързо възвърнаха благоразумието си, осведомени от посредниците си. Нима работите във Франция не вървяха и без това много зле, та липсваше само да се появи изневиделица още един крал? Компанията Барди от Флоренция пет пари не даваше, че законният суверен бил сиенчанин! Франция си имаше вече един крал Валоа, пленник в Лондон, където водеше много приятен живот в Савойския дворец на Темза и се утешаваше в компанията на млади щитоносци за убийството на скъпия си Ла Серда. Франция имаше и един английски крал, който се разпореждаше над по-голямата част от страната. А сега и новият наварски крал, внук на Маргъорит Бургундска, наричан Шарл Злия, също искаше трона. И всички бяха задлъжнели към италианските банки… А сиенците са намерили кога да поддържат претенциите на своя Джанино!

Съветът на републиката не прати писмо до суверените, нито посланик при папата, нито представителство пред парижкия парламент. А скоро отнеха и пенсията на Джанино, както и почетната му гвардия.

Само че сега пък Джанино, въвлечен кажи-речи почти против волята си в това приключение, държеше да го изведе докрай. Беше въпрос на чест и честолюбието му със закъснение го измъчваше. Не можеше да приеме вече да смятат за нищо, че е бил приет в Кампидолио, че е спал в замъка Сант-Анджело, че е тръгнал с войските на един кардинал срещу Рим. Разхождал се беше цял месец със свита на принц и не можеше да понесе да шушукат в неделя в катедралата, чиято красива фасада в черно и бяло току-що бе завършена: „Нали знаете, той се представяше за наследник на френския трон!“ Щом бяха решили, че е крал, той ще продължава да бъде крал. И сам, по свой почин писа на папа Инокентий VI, който бе сменил в 1352 година Пиер Роже. Писа на английския крал, на наварския и на унгарския, като им изпрати копия от документите си ведно с искането да бъдат възстановени законните му права. Начинанието му навярно щеше да се ограничи до това, ако унгарският крал, единствен от всички роднини, не му бе отговорил. Той бе пряк племенник на кралица Клеманс. В писмото си се обръщаше към Джанино с титлата крал и го поздравяваше с произхода му.

И тогава, на 2 октомври 1357 година, точно три години след първата му среща с Кола де Риенци, вземайки със себе си цялото си досие, както и двеста и петдесет златни екю и две хиляди и шестстотин дуката, зашити в дрехите му, той тръгна за Буда, за да иска подкрепа от този далечен братовчед, който го бе признал. Придружаваха го четири щитоносци, верни на участта му.

Само че, когато след два месеца пристигна в Буда, Лудвиг Унгарски го нямаше там. Джанино го чака цялата зима, харчейки дукатите си. Там откри един сиенец, Франческо дел Контадо, който бе станал епископ.

Най-сетне през месец март унгарският братовчед се върна в столицата си, но не прие Джовани ди Франча. Накара няколко свои благородници да го разпитат. Те отначало заявиха, че са убедени в законните му претенции, само седмица след това се отметнаха и заявиха, че тези претенции били чиста лъжа. Джанино протестира. Отказа да напусне Унгария. Учреди си съвет начело със сиенския епископ. Успя дори да завербува сред унгарската аристокрация, отличаваща се с богато въображение и винаги склонна към приключения, петдесет и шест благородници, които се задължиха да го придружат ведно с хиляда конника и четири хиляди стрелци, като в сляпата си щедрост стигнаха дотам, че предложиха да му служат на собствени разноски, докато бъде в състояние да ги възнагради.

Само че, за да се екипират и да потеглят, им бе необходимо разрешението на унгарския крал. А той, който си бе присвоил прозвището „Великия“, но съвсем не блестеше с ума си, пожела повторно да прегледа документите на Джанино, реши, че са автентични, заяви, че ще му даде подкрепа и субсидии, после, следващата седмица, съобщи, че след като премислил отново всичко, изоставял този проект.

И все пак на 15 май 1359 година епископ Франческо дел Контадо връчи на претендента писмо, датирано от същия ден, подпечатано с кралския печат, с което Лудвиг Велики „Просветлен най-сетне от слънцето на истината“ удостоверяваше, че сеньор Джанино ди Гучо, отгледан в град Сиена, действително произхожда от кралското семейство на неговите деди и е син на крал Луи Френски и на кралица Клеманс Унгарска, да бъде светла паметта им. Писмото изтъкваше също, че божественото провидение, използвайки кралската дойка, е пожелало младият принц да бъде заменен с друго дете, на чиято смърт Джанино дължал спасението си. „Така някога дева Мария, избягвайки в Египет, спасила детето си, като заблудила другите, че е мъртво…“

Все пак епископ Франческо посъветва претендента да тръгне колкото може по-скоро, преди унгарският крал пак да се отметне, особено защото не бяха съвсем сигурни дали писмото наистина е било продиктувано от него, нито дали печатът е бил поставен по негова заповед…

На следващия ден Джанино напусна Буда, без да има време да събере всичките обещани войски, но все пак с доста импозантна свита за принц с толкова малко владения.

Тогава Джовани ди Франча отиде във Венеция, където си поръча кралски дрехи, после в Тревиза, Падуа, Фераре, Болония и най-сетне се прибра в Сиена след шестнадесетмесечно отсъствие, за да се кандидатира за Съвета на републиката. Ала макар че името му излезе на трето място след преброяването на гласовете, съветът анулира избора му именно защото бе син на Луи Х, именно защото бе признат от унгарския крал и следователно не е от техния град. И му отнеха сиенското гражданство.

През Тоскана случайно мина главният сенешал на Неаполитанското кралство на път за Авиньон. Джанино побърза да му се представи. Та нали Неапол беше люлката на майчиното му семейство? Сенешалът се показа благоразумен и го посъветва да се обърне към папата.

Този път без свита — унгарските благородници се бяха уморили, той пристигна през пролетта на 1360 година в папския град, облечен като обикновен поклонник. Инокентий VI упорито отказа да го приеме. Франция причиняваше премного главоболия на светия отец, та да му мине през ум да се занимава с този странен посмъртен крал.

Жан II Добрия беше все още пленник. Париж понасяше последиците на въстанието, в което превото на търговците, Етиен Марсел, бе убит след опита си да установи народна власт. Разбунтували се бяха и селата, където нищетата подтикваше към непокорство така наречените „Жаковци“. Избиваха се навред, не се знаеше вече кой е приятел и кой враг. Престолонаследникът с подути ръце, без войски и без материални средства — се сражаваше срещу английския крал, сражаваше се срещу наварския крал, сражаваше се и срещу парижаните, подпомогнат от Бретон дю Геклен, комуто бе предоставил меча си, не можейки сам да го държи. Освен това той се бъхтеше да събере откупа на баща си.

Настанало беше пълно объркване между различните фракции, всичките еднакво изтощени. Дружините, съставени уж от войници, а в същност от разбойници застрашаваха пътищата, ограбваха пътниците, избиваха просто от вкус към убийствата.

Авиньон ставаше за главата на църквата също така несигурен както и Рим, въпреки двамата Колона. Трябваше да се преговаря, да се преговаря неотложно, да се наложи мир на изтощените воюващи страни, английският крал да се откаже от френската корона, па макар да запази в правото си на завоевател половината Франция, а френският крал да царува над другата половина, за да се възстанови поне привидно известен ред. За какво му бе на папата някакъв си възбуден поклонник, който предявява исканията си за френския престол, като размахва невероятните показания на неизвестни монаси и писмо от унгарския крал, което самият този крал отрича?

Тогава Джанино започна да се скита, търсейки пари, опитвайки се да заинтересува с историята си сътрапезниците си в странноприемниците, коите имаха някой час за губене, докато изпият канчетата с вино, приписвайки влияние на съвсем незначителни личности, свързвайки се с интриганти, неудачници, водачи на английски банди, проникнали чак дотам, които плячкосваха Прованс. Говореше се, че е луд и истината е, че бе на път да полудее.

През януари 1361 година първенците в Екс го задържаха, защото сееше смут в града им. Отърваха се от него, като го предадоха на съдията в Марсилия, който го хвърли в затвора. Джанино избяга след осем месеца, но пак го уловиха и понеже високо тръбеше, че бил роднина на неаполитанските владетсли, понеже енергично уверяваше, че бил син на Клеманс Унгарска, съдията го препрати в Неапол.

Тъкмо в този момент там се водеха преговори за женитбата на кралица Жана, наследница на Роберто Астролога и най малкия син на Жан II Добрия. Едва завърнал се от веселото си пленничество след мира, сключен от престолонаследника в Бретини, френският крал побърза да отиде в Авиньон, където наскоро бе починал Инокентий VI. И Жан II предложи на новоизбрания глава на църквата своя великолепен проект — прословутия кръстоносен поход, който нито баща му, Филип дьо Валоа, нито дядо му Шарл бяха успели да осъществят.

В Неапол Жан Посмъртни, Жан Неизвестния, бе затворен в замъка Яйцето. През малкото прозорче на килията си можеше да види новия замък Маскио Анджоино, от който майка му бе тръгнала толкова щастлива преди четиридесет и шест години, за да стане френска кралица.

В този затвор той умря същата година, като сподели чрез най-необикновени заобиколни пътища съдбата на Прокълнатите крале.

Дали когато от кладата Жак дьо Моле бе произнесъл проклятието си, той бе знаел благодарение на гадателските умения, приписвани на тамплиерите, бъдещето, отредено на потомството на Филип Хубави? Или димът, който го задушаваше, бе разкрил пред ума му пророческо видение?

Народите носят бремето на проклятията по-дълго от владетелите, които са си ги навлекли. Нито един от мъжките потомци на Железния крал не се изплъзна от трагичната си участ, нито един не оцеля, освен Едуард Английски, който не успя да стане крал на Франция.

Ала народът не беше на края на страданията си. Трябваше да изпита на гърба си един мъдър крал, един безумен крал, един слаб крал и седемдесет години бедствия, преди отраженията на друга клада, запалена, за да се принесе в жертва една дъщеря на Франция, да отнесат във водите на Сена проклятието на великия магистър.