Невена Паскалева
Тайната на синия дим (6)

3.
Боян

Когато отвори очи, го заслепи остра луминесцентна светлина. Беше замаян, усещаше смъдене в дясната си ръка. Обърна глава и видя абоката, залепен с бежов лейкопласт на сгъвката под лакътя му.

„Свършено е!“, помисли. „Разкрит съм.“

— „Метропол“, пет милиграма, три пъти — чу остър мъжки глас. Едра фигура в зелени дрехи се извисяваше над него. Друга, по-малка, бе приклекнала до леглото. И тя бе в зелено. Дълга черна коса се спускаше под раменете, чертите бяха скрити под маска. — И отводняване. Нищо друго, докато не излязат изследванията. „Метропол“-ът бавно, нали знаете, Димитрова.

— Да, доктор Кадиев — отвърна малката фигура. Гласът бе мек, почти момичешки. Високата фигура се обърна и изчезна. Влезе сестра, която буташе количка с лекарства.

Боян затвори очи. Дълбока въздишка се откъсна от гърдите му. През последната година се бе страхувал ужасно от този момент, но сега усети, че облекчението надминава страха му. „Нека ме излекуват, пък да ме изхвърлят после в Затворения квартал. И в затвора да отида, не ме интересува. Не мога повече да издържам това!“

Въпросът бе — щяха ли да го излекуват? Или отлъчването му от Църквата щеше да означава моментално спиране на здравните му осигуровки и прекратяване на всякакво евентуално лечение?

Лъхна го аромат на цветя. Боян отвори очи и видя, че младата лекарка се е привела към него. Тя вкара спринцовка в абоката и Боян усети хладина, докато лекарството постепенно се вливаше в кръвта му. Когато изпразни спринцовката, лекарката се изправи и го загледа с изпитателни, тъмни очи над маската.

Боян искаше да я попита какво е положението, но се чувстваше толкова отпаднал, че не можеше нито да помръдне, нито да проговори. Сърцето му биеше хаотично — същите луди удари, които бяха предизвикали припадъка му на улицата. През последната година почти непрекъснато имаше сърцебиене. Обикновено го получаваше в дните преди да го избият обривите. Пиеше успокоителни. Понякога помагаха, друг път не. Също както антихистаминовите лекарства. И те невинаги бяха ефективни срещу обривите. А болките в ставите се облекчаваха само с кортикостероиди.

За една година отслабна с повече от двайсет килограма. Изгуби половината от косата си и се принуди да се подстриже съвсем късо. Когато колеги го питаха, обясняваше, че спазва специална диета и от нея е получил косопад. Но предпочита хубаво тяло пред гъста коса. Те се смееха.

Лекарката протегна ръка и пипна челото му. Щом усети докосването, в съзнанието му се върна спомена за онази другата, малка бяла ръка, която го галеше преди две години. Тежките руси кичури, които падаха край миловидното лице и се завиваха по гръдния му кош. Приглушената, червеникава светлина от полилея с форма на сърце, звукът на старата песен на Мерилин Менсън от фоайето „I wanna live… I wanna love… but it’s a hard, long way out of hell…“ и мирисът на тютюн и ванилия.

Ако знаеше какво ще се случи, дали пак щеше да отиде на това място? Дали пак щеше да гази сред неразчистените снежни преспи към полуразрушената кооперация зад ледената пързалка? И пак да се разтапя в сладка безпаметност в прегръдките на младото момиче с русата коса, дрезгавия от цигарите глас и силния, пресипнал смях?

„Никога! О, Боже, само ако знаех… нямаше и на километри да припаря!“

— Как се чувствате? — попита младата лекарка. — Вие ли ви се свят?

— Да — отвърна той дрезгаво, с надебелял език. — Но съм… малко по-добре вече.

„Опитай се да се измъкнеш. Може би още не е късно. Може би може да им кажеш, че нищо ти няма и да си тръгнеш.“

— Имали ли сте подобни припадъци преди?

— Не, не. За първи път ми е. Знаете ли, напоследък се преуморявам, имам и стрес на работата. Може и затова да е.

— Ще се свържем с личния ви лекар, за да ни изпрати амбулаторните ви данни. Какви бяха резултатите от последния ви профилактичен преглед?

Последният профилактичен преглед на Боян беше преди една година. Тогава той подмени изследванията. Вече добре знаеше, че нещо не е наред с него и макар че беше пълен лаик в медицината, можеше горе-долу да се досети на какво се дължат нововъзникналите физически проблеми. Добре че бе новият му приятел, хакерът Васил Борев, с когото лично се запозна в бордея на улица „Железарска“. Приятно момче, осемнайсетгодишно, с прокъсани дрехи и постоянно висяща от устата цигара. Прекарваше дните си в задната стаичка на бордея, пред огромен старомоден монитор, заобиколен от цигари, евтина бира и чипс. Да се чудиш как не бе станал сто килограма при този начин на живот. Всъщност дрехите висяха от него като на закачалка.

Васил влизаше във всякакви забранени сайтове и извличаше тонове полезна информация. Можеше да проследи действията на полицията във всеки един момент от деня и всяка точка на страната. Можеше да проникне във всеки Портал и да изтегли лични данни от досието на собственика, да изпразва кредитни карти, да разпространява реклами на бордея и бара, за който работеше, и да предлага допълнителни незаконни услуги, по желание. Полицията го търсеше под дърво и камък, но „Шъ ме докопат, друг път!“, хилеше се Васил, а цигарата се клатеше между пожълтелите му зъби и ръсеше никотинов прашец на пода. Когато Боян отвори нотната тетрадка и изсвири началото на симфонията си на старото, раздрънкано пиано в приемната на бордея, Васил се разплака. Никой досега не се бе разплаквал на негово произведение. Така станаха приятели.

Васил беше този, който преди година подмени резултатите от кръвните му изследвания с тези на случайно подбран, напълно здрав пациент на доктор Атанасов. Васил също така го снабдяваше незаконно със седативи и противовъзпалителни. Не го питаше нищо — „Мой човек си, к’вото кажеш, шъ го направя“, говореше му, но липсата на всякаква изненада у него караше Боян да се пита дали не му се налага често да върши подобни услуги за клиенти на бордея. Понякога му се искаше да му зададе въпроса колко често той и платените момичета си правят профилактични изследвания, но не го правеше. В крайна сметка, изборът да се навре в долнопробното място през онази далечна вечер бе изцяло негов.

— Вижте, не съм имал сериозни проблеми — избърбори Боян. Пулсът му отново се ускоряваше. — Понякога имам хранителни алергии… лекарят ми ще ви каже, ако се поинтересувате.

— Ще ви вземем кръв за подробни изследвания — каза лекарката. — Ще ви направим ехокардиография и скенер на главата. Да разберем каква е причината за състоянието ви. Сега ще ви сложа още една доза „Метропол“. Той е за тахикардията. Сърцето ви биеше с над сто и осемдесет удара в минута, когато ви докараха. Знаете, че това може да ви докара инфаркт, нали?

— Слушайте, не мисля, че… защо не говорите с личния ми лекар? Той ще ви каже, че няма причина за безпокойство.

— Той е тук и всъщност, противно на думите ти, е силно обезпокоен. — Боян се сепна и надигна глава. В болничната стая внезапно бе влязъл трети човек. Човекът мина покрай сестрата и застана до лекарката. — Здравейте, доктор… — новодошлият погледна табелката върху ризата й — доктор Димитрова. Аз съм Марин Атанасов, личният лекар на пациента.

— О! Здравейте, докторе! — Изненадана, младата жена отстъпи леко встрани. — От болницата ли ви се обадиха? Обикновено нямаме практика да викаме личните лекари, проверяваме данните на пациента в мрежата.

— Не получих обаждане от болницата, а от самия Боян. Звънна ми, когато му прилоша навън, и когато пристигнах на мястото, очевидци ми казаха, че е закаран по спешност в Първа градска. Дойдох да видя как е. Тревожа се, че в момента изпробваме „Албесрин“^[1] и може би дава нежелани реакции.

— От какъв вид алергии страда? — попита лекарката.

— Има непоносимост към пшеничен и млечен протеин, в доста изразена форма — обриви, задушаване, ускорен сърдечен ритъм. Досега терапията вървеше успешно, но е възможно „Албесрин“-ът да не му се отразява добре. Ще възразите ли да ни оставите за малко насаме, за да го поразпитам за състоянието му? После може да извикате и наблюдаващия лекар, за да поговорим.

— Само да сложа втората доза „Метропол“ — каза лекарката.

След като двете жени излязоха, мъжът пристъпи напред и седна на края на леглото. Боян го гледаше безмълвно. Човекът беше доктор Атанасов толкова, колкото той беше Алонсо Карас^[2]. Доктор Атанасов беше нисък, трътлест и плешив. Този мъж беше висок, широкоплещест, със стройна, мускулеста фигура. Доктор Атанасов беше черен като арабин, този мъж беше бял и рус като скандинавец. Носеше бежов панталон и синя ленена риза, разкопчана на врата. Очите му бяха сини като ризата и дълбоки като океана, над който веднъж бе прелетял с реактивния „Боинг“ 850, за да отиде на една музикална конференция в Ню Йорк. Единственият — и вероятно последен път, в който бе излизал от България.

Мъжът протегна ръка и я сложи върху неговата. Замайваща, успокояваща топлина се разля по вените му. Човекът се усмихна — приятелски, макар и с лека строгост.

— Имаме пет минути, преди доктор Димитрова да дойде да ти сложи последната доза „Метропол“ — каза човекът. — Искам да не си губим времето с празни приказки, Бояне.

— Как… как ви пуснаха тук? — измънка Боян. — Има охранителни компютърни системи, не можете да се представите за друг. Не… не е възможно.

— За всички останали, освен за теб, в момента изглеждам като доктор Атанасов — каза човекът. — Охранителната камера ме разпозна, отпечатъците от пръстите ми също съвпаднаха с тези на личния ти лекар. Не се тревожи. А камерата в тази стая в момента записва само теб — лежиш в леглото, не мърдаш и не говориш. Никой няма да чуе разговора ни.

— Какво? Какво?

— Звучи шантаво, да. Но за мен е напълно възможно. Аз уча тези фокуси още първия семестър в Училището за Контрол.

— Момент… за какво говориш? Кой… кой всъщност си ти?

— Ще ти обясня после. Сега нямаме време. Трябва да говорим по същество — човекът отдръпна ръката си от неговата и я опря върху чаршафите. — Ти умираш, Бояне.

Боян потръпна, ледена вълна се разля по тялото му. Едно беше да подозира смътно това и да се самозалъгва, друго беше някой да му го каже открито в лицето. Какъв беше този човек? Лекар ли? И откъде го познаваше? И как така можеше да променя физическия си облик и отпечатъците от пръстите? И да заличава образи от камерите от разстояние?

„А човек ли е изобщо? Или е нещо друго? Да не е като онези, които са измъкнали Лот от загиващите Содом и Гомор; онези, които са пресрещнали Яков по пътя му към Харан; онези, които са прислужвали на Исус Христос след битката му със Сатаната и онези, които първи са Го видели да възкръсва от мъртвите?“

„Защото ще заповяда на ангелите Си за теб, да те пазят във всичките ти пътища!“

„Да не е като онзи, тринайсетия странник, който свети Григорий Двоеслов видял на трапезата си, онзи, който непрестанно си променял лицето — изглеждал ту като млад мъж, ту като дете, ту като побелял старец? И после му казал, че е неговият ангел хранител?“

Боян усети как трепери с цялото си тяло. „Мили Боже!“

— В случая, позоваването на Бога е напълно уместно — каза мъжът. — Радвам се, че така бързо се ориентира в ситуацията. Това е хубавото на контакта с духовни лица — не губя дълго време да обяснявам кой съм. Наистина съм ангел, но не съм твоят ангел хранител. Тая случка с Григорий Двоеслов е всъщност много измислена. Ангелите хранители никога не се показват. Те са друга категория. Само на вестителите и на нас, ангелите вмешатели, им е разрешен директен контакт с хората.

— Ан-ангели как-ви? — заекна Боян.

— Вмешатели. Спец части — поясни мъжът. — Бъркаме се в работите ви. Доста често сме сред вас в човешка форма. Това й харесвам на работата ми. Контактът.

Боян не отговори. Гледаше го, без да мига. Усещаше, че челюстта му е увиснала и тънка струйка слюнка се процежда по брадичката му.

— Та, да си дойдем на думата — каза ангелът. — Ти умираш и причината за това е, че имаш сифилис. Във втори стадий. Върви към третия — вече е засегнато сърцето ти. Изключително небрежен си към здравето си, Бояне. Ако беше отишъл навреме на лекар, още като видя първата раничка преди година и половина, можеше и да те отлъчат от църквата, но щеше да се отървеш с няколко курса антибиотици. Сега положението е почти неспасяемо.

Боян усети как горещи сълзи преливат от клепачите му и потичат по бузите му.

— Аз… — прошепна той — аз… аз… съжалявам.

— За какво? Че си преспал с проститутка? Това не засяга никой друг, освен самия теб. Въпреки че сега може би разбираш защо тези работи не са препоръчителни. Бог иска хората да са здрави, това е всичко. Ако сексът е ограничен в брака, венерически болести практически няма да има. Като изключим случаите на кръвно заразяване, но там вече е на ред спазването на други закони.

— Но… какво ще стане сега? — Боян посегна нагоре с трепереща ръка и изтри сълзите си.

— Какво ли? Ще те излекувам, преди да дойде сестрата да ти вземе кръв — обясни ангелът, карайки Боян да се облещи и челюстта му отново да увисне безсилно — Само стой неподвижно и не ми пречи. Трябва да се съсредоточа.

Ангелът сложи отново ръка върху неговата и Боян замря. За няколко секунди не почувства нищо, после рязък поток от топлина се вля в кръвта му. Стори му се, че целият запламтя, сякаш слънцето се бе вмъкнало в тялото и бе грейнало с цялата си сила. Той простена, тялото му се изпъна назад, гръбнакът му се изви като на котка. Мускулите му се сгърчиха, пръстите му сграбчиха чаршафа, стиснаха го с все сила. Ангелът държеше ръката му здраво, не го изпускаше. Най-сетне, след няколко безкрайни минути, горещината се оттече от него. Почувства се хладен, свеж, възроден. Всички смътни болки по тялото му от последните две години, сърбежът и паренето от обривите, слабостта, мъчителното подуване на ставите, гаденето в стомаха му, ускореният пулс — всичко изчезна, сякаш никога не е било. Той си пое дълбоко въздух — леко, свободно. Изпълваше го невероятна енергия. Понечи на секундата да скочи от леглото, но ангелът го задържа с ръка.

— Не бързай — предупреди го той. — Нека да не даваме на лекарите поводи за подозрение. Постой още малко в леглото. Аз сега ще си тръгна, но ще дойда следобед да те взема с колата, когато те изпишат.

Боян усещаше екзалтираната, широка усмивка на лицето си.

— Благодаря ти! — възкликна той. — Боже, това е невероятно! Аз… аз наистина се бях отписал! Честно, вярвах, че вече съм мъртъв! Никога не съм мислел, че мога да се почувствам отново добре! Нито за момент…

— Не ти е още време да умираш — каза ангелът. — Бог има друга работа за теб.

— Наистина ли съм излекуван? Наистина?

— Минах курса по Контрол над жива материя с отличен. Няма как и следа да е останала от бактерията. Покрай нея съм изчистил и всички други токсини, натрупани в тялото ти с годините, възстановил съм и напълно органите ти, така че би трябвало да си по-здрав и от пеленаче.

— Нямам думи. Аз… Нямам думи да изкажа благодарността си…

— Надявам се, че тази случка ще потуши гнева, който трупаш от толкова години — каза меко ангелът. — Защото Бог има нужда от смиреността и вярата ти. Те ще са ти необходими, за да напътстваш други двама души. А сега, хайде! Лягай в леглото и се прави на болен! Идват!

Боян се отпусна назад на възглавниците и метна бързо чаршафа върху себе си.