Невена Паскалева
Тайната на синия дим (31)

3.
Към народното събрание

27 януари, сутрин

Във военния микробус миришеше на желязо и стар брезент. Беше студено. Войниците седяха на металните пейки, плътно притиснати един до друг, с наслоени с пушек зимни униформи и спуснати над челата камуфлажни шапки. На раменете им висяха автомати Uzi-Sub, на коланите им пълнители, ножове; през гърдите — патронни ленти. На пода, в полумрака, лъскавееха три немски леки картечници. Никой не говореше. Седяха и се вслушваха в боботенето на двигателя и монотонния шум на булеварда, долитащ зад тъмните прозорци на купето. Владимир седеше свит между Доневски и друг мъж, представил се като сержант Атанасов. Яката на канадката закриваше носа му, вълнената му шапка бе спусната плътно над челото, ръцете му бяха свити до гърдите и пак трепереше от студ. Днес не валеше сняг, но духаше вятър, долетял сякаш от най-дълбоките сибирски степи; там, където жив човек не може да пристъпи. Владимир гледаше мълчаливите войници и си спомняше за шестмесечното си обучение във Военната академия. Обучението нямаше задължителен характер, но голяма част от мъжете го минаваха, защото документът за изкаран курс осигуряваше двайсет процента увеличение на базисния доход. Владимир отиде при военните веднага след завършване на гимназия — не толкова заради парите, колкото за да се научи да се бие. Не излезе обаче с кой знае какви познания. Усвои съвсем основни техники на ръкопашния бой (много повече научи впоследствие от приятелите си в Затворения квартал), изкара един курс по анатомия (нищо общо с последвалите курсове в Художествената академия, по време на които ги водеха в морги и ги караха да нареждат парчета от човешко тяло като части от пъзел), научи се да стреля (не много точно, въпреки дигиталната патронна навигация) с Узи, Калашников и Макаров — и това беше. Като гледаше сега войниците, изобщо не можеше да проумее как издържат при минус двайсет градуса само по униформи — пък макар и вълнени и с подплата. Даже не трепваха. Доневски до него също. „Едно е, значи, да тренираш шест месеца, друго е пет години.“, помисли той „Но за какво ли ми е притрябвало!“

Сякаш прочел мислите му, Доневски се приведе към него:

— Минавал ли си военно обучение? — дъхът на Петър се стелеше като бяла мъгла в сумрачния въздух. Климатикът на микробуса не работеше и вътре бе по-мразовито дори от навън.

— Да — отвърна дрезгаво Владимир. — Ей, защо си се разкопчал, не ти ли е студено, бе, човек?

— Свикнал съм. — Доневски стоеше с отпуснати върху коленете ръце, с разтворено палто. Не носеше ръкавици и шапка. Посегна към големия си вътрешния си джоб и измъкна тъмен обемист предмет. Кафява дръжка, черно дуло, голям извит спусък. Полицейски „Макаров“. Петър го хвана ловко за дръжката и го подаде на Владимир.

— Можеш да стреляш, нали?

Владимир поизправи рамене и се взря в лицето му. Гласът на Петър бе равен, но слава Богу, едно мускулче на челюстта му потрепваше колебливо.

— Мога да стрелям, но си го задръж — Владимир се изкашля. Гърлото му задираше от студа. „Тия проклети минусови температури!“

— Слушай — каза ниско Петър, — не знам каква ще е обстановката там. По-спокоен ще съм, ако имаш с какво да се… да се защитаваш.

— Сериозно? — въпреки дрезгавия си глас, Владимир се постара да натърти на всяка дума — Е, аз няма да съм по-спокоен, ако има с какво да се защитавам, господин главен секретар. Колкото по-незащитен съм, толкова ще ми е по-добре! Честно!

Дъхът на Петър се пресече. Стоя няколко секунди взрян във Владимир, без да мига. После вдигна внимателно оръжието и го остави отстрани на пейката.

— Добре — промърмори, — прав си. И аз не искам проклетия пистолет. Всъщност, ако трябва да съм искрен, желанието ми беше да се отърва от него.

— И реши да го пробуташ на мен, така ли?

— Ами… знам ли. Помислих, че ти…

— Че съм попаднал сам сред бизони в прерията и ми трябва томахавка? Слушай, ти чувстваш ли се несигурен?

— Ами… не. Страх ме е донякъде за теб, но иначе не.

— Е, тогава защо смяташ, че аз имам проблем?

— Виж… не съм мислел, че имаш проблем. Просто… ех, идиотска работа… съжалявам, май се държа твърде покровителствено.

Владимир се приведе към него и се вгледа дълбоко в очите му.

— Не искам никога повече да държа оръжие в ръката си — прошепна. — Никога в живота си. Разбираш ли ме?

Петър стоя без да помръдне няколко секунди. Въздъхна.

— Да — промълви — разбирам те. И то много добре. Трябваше да го оставя в болницата. И аз не знам защо го взех — навик, предполагам. — Той се облегна назад на друсащата се по неравния път седалка и се вгледа през прозореца. — Виж, почти стигнахме.

Микробусът сви в една малка странична улица и след пет минути спря на паркинга пред задния вход на Народното събрание. Небето бе перлено сиво — някъде далеч зад купчините облаци слънцето немощно се опитваше да пробие и през сивотата прелитаха бляскави стрели. Владимир излезе от джипа заедно с Петър и пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете си.

Военните микробуси, спрели току-що на паркинга, бяха общо четири на брой. От всеки един излязоха по десет човека — взводът наброяваше четиридесет души. Толкова военни накуп Владимир не беше виждал от времето в академията. Тогава видът им, стегнатото и овладяно държане предизвикваха у него възхищение. Сега предизвикаха само тревога. Четиридесет човека — четиридесет автомата. И колко куршума? По-добре да не ги брои.

Издишвайки сребърен въздух от устата си, Петър се приближи до висок пълен мъж с къса сива брадичка. На идване се бяха запознали с него — командващият офицер, старши лейтенант Антон Михайлов.

— Колко души ще ми отпуснете за вътре, лейтенант? — попита Петър. Михайлов кимна с глава към тримата полицаи, които вече се приближаваха към тях откъм входа на голямата каменна сграда. Едва сега Владимир видя гъстия кордон, заграждащ цялата западна стена на сградата.

— Зависи какво ще каже колегата ви — отвърна Михайлов. Един от полицаите — нисък, слаб, но жилав на вид мъж с килната фуражка, — спря пред лейтенанта. Огледа нашивките му и присви устни.

— Случило ли се е нещо, господин лейтенант? — въпреки стегнатия тон Владимир забеляза несигурното му лице и блуждаещите очи. Сети се, че отровата на Алев в момента действа в мозъка на този човек. Без съмнение му бе втълпено да разпитва и проверява всеки, който се доближи до сградата. И да докладва веднага, щом се появи някой от набелязаните врагове на бъдещата „велика империя“. Вероятно тези заповеди кънтяха в главата му непрестанно, като досаден рефрен на песен, от който не можеш и за секунда да се отървеш.

— Да, инспекторе. — Петър се обърна към полицая. Щом видя чертите му, мъжът видимо трепна. Владимир си представи как рефренът в главата му закънтява със сто децибела и импулсът му да се разкрещи: „Задръжте го!“ се блъска объркано в стената от военни, изправила се пред погледа му.

— Имаме заповед от президента да наблюдаваме отблизо днешното пленарно заседание — продължи Петър неумолимо. — Предполагам, че вие имате заповед за задържането ми от министър Алев, нали така? Нека ви уведомя сега, инспектор… — той се наведе и погледна картата с името му — … нека ви уведомя, инспектор Горанов, че това нареждане противоречи на нареждането, дадено от президента на нас. Имам на свое разположение четиридесет военни, които за минути могат да станат и двеста. Нали не искате да се стига до ненужни кръвопролития?

Полицаят го гледаше. Кожата му бавно побеляваше, сякаш губеше кръв от смъртоносна рана. Треперещата му ръка посегна към МУК-а на колана му — явно следващото решение, подсказано му от гръмкия рефрен в главата му, бе да се свърже на секундата с Алев, за да го пита какво, по дяволите, да прави — но Петър хвана ръката му.

— Не ви съветвам да се обаждате — натърти той. — Това ще означава да предизвикате гражданска война. Тя като нищо може да завърши и с вашата смърт, инспектор Горанов. Нали не го искате?

Ръката на полицая застина във въздуха. Измъкна се бавно от хватката на Петър и се спусна примирено обратно до тялото му.

— Ще влезем съвсем тихо и ще стоим близо до входа на пленарната зала — Петър понижи глас. — Целта ни е да се сдобием с доказателства, които да ни позволят да задържим Марий Алев и да го вкараме в ареста веднага след заседанието. Обещавам ви, че вие няма да пострадате от нарушаването на заповедта му. Не се тревожете.

По лицето на полицая се стичаха едри капки пот. Чертите му се гърчеха, сякаш от болка — явно децибелите в главата му продължаваха да ехтят като писъците на избухваща звезда, въпреки решението му да се подчини на Доневски. Владимир се зачуди колко ли жесток е бил потокът от а-енергия, който е разцентровал мозъка на този човек и дали вмешателството няма да остави трайни увреждания на нервната му система. Чу как тихо стенание се откъсна от устата на полицая — и в следващия миг пристъпи към него.

— Спокойно! — промълви. Хвана с една ръка дланта на мъжа, а другата постави на челото му. Усети ледените, вкоравяващи се от студа капки пот по кожата му. Притисна ръката си още по-силно към челото му, обви здраво пръстите му със своите. Състраданието и внезапната любов, обзели го към този човек, го заляха като бурен поток, извиращ от недрата на приказна планина. Този поток носеше жива вода, водата на съзиданието и битието; тази вода нямаше граници, нямаше начало и край. С помитащ грохот тя премина през тялото му и се вля в тялото на човека, до който се бе прилепил. Просмука се в клетките му; насити с цвят в лицето му, изглади чертите, отвори стиснатите му очи и накрая, изви устните в удивена усмивка. В момента, в който почувства облекчената му въздишка и отпускането на тялото му, Владимир се отдръпна. Беше замаян и усещаше такава горещина в гърдите си, сякаш земното ядро туптеше там, не човешко сърце. И той самият се усмихваше.

— По-добре ли си? — прошепна.

Инспекторът се втренчи смаяно във Владимир. Очите му светеха.

— Вие… кой сте вие?

— Изчезна ли тая гадост от главата ти?

— Да. Да… — Полицаят посегна към челото си, опипа го; огледа се наоколо. Присвиваше объркано вежди, но усмивката му не изчезваше. — Ама какво… какво става тук? Не мога да повярвам… Боже, колко добре се чувствам!

Петър също се бе втренчил във Владимир.

„Ти ли?“ оформиха безгласно устните му. Владимир му кимна утвърдително. Вдигна ръка с отворена длан към полицая и каза:

— Питай го сега.

Петър стоя неподвижен няколко секунди, после си пое дълбоко дъх:

— Е, инспекторе, какво ще кажете? Може ли да влизаме сега, а? Пускате ли ни?

Полицаят кимна моментално.

— Влизайте. Разбира се. Влизайте. Предполагам, че няма време да ми обясните какво точно става, нали?

— Не, за съжаление, нямаме време. Но ситуацията е много сериозна, повярвайте ми.

— Добре. Ще имате ли нужда и от някои от моите хора вътре?

— Не, благодаря ви. Няма как да ви го обясня, но на хората ви в момента не може да се разчита. Все още са под… нездраво влияние. Ще влезем с лейтенант Михайлов и десетина от момчетата тук.

— Минавайте — полицаят им посочи входа и се отдръпна настрани.

По заповед на инспектора останалите полицаи също им дадоха път. Докато крачеха под високата каменна арка, Петър сведе глава към Владимир.

— Как направи това чудо? — прошепна той. — Ще ми обясниш ли?

— Няма какво да ти обяснявам — отвърна Владимир тихо. — Знаеш много добре. Я си помисли, нямаше ли и ти да успееш да освободиш съзнанието му, ако се беше опитал?

Петър се поколеба, после се усмихна широко.

— Да, прав си. Може би щях.

— Естествено.

— За съжаление, умът ми е толкова закърнял от полицейската кариера, че ще ми трябват доста тренировки, преди да се науча да мисля по новия начин.

— Добре — отвърна Владимир. — Следващия път отстъпвам на теб. Да започваш да тренираш.

Той вдигна поглед. Вървяха по коридор, осветен с луминесцентни лампи. От мраморния под лъхаше хлад, редящите се от двете им страни бели колони подпираха таван, издигащ се на не повече от метър и половина над главите им. Високите тавани се избягваха в съвремието — не бяха стабилни. Всичко нестабилно се избягваше. България не бе от страните, които можеха да си позволят най-новите антисеизмични технологии, но въпреки това, основата на всяка сграда се укрепваше с бетонни блокове, тежащи над сто и шестдесет тона. Постройка над осем етажа практически не съществуваше. Както и сграда, построена на неукрепен терен. Това, разбира се, създаваше демографски проблем, но той се решаваше с малките, едностайни апартаменти и законът за задължително съжителство. Човек живееше или с родители, или със съквартирант, или с брачен партньор. Изключения правеха политиците, свещениците и тук-там, връзкари като него самия и — очевидно — Людмила. Всъщност никога не я бе питал как бе успяла да запази самостоятелността си след развода.

Мисълта за нея го разтърси. Той се вгледа напред и примигна от силната светлина. От дясната им страна, зад колоните, се редяха врати на канцеларии. Отляво бяха стаите за отдих — кулоарите, както ги наричаха. А отпред, точно срещу тях, се виждаше високата, обла врата на заседателната зала.

— Колко е часът? — приведе се към Петър.

Петър погледна часовника си.

— Десет и пет. Не са започнали още, спокойно. Сигурно се настаняват.

Владимир се взря отново във вратата. Нарастваше пред очите им с всяка секунда. Люси щеше да е вътре. Там, зад тази врата. Щеше да я види. Най-сетне. Образът й бе пред очите му и в този момент, но толкова нереален, сякаш бяха разделени от векове. Като спомен за красив сън — бягаше, бягаше от ума му, колкото и да се опитваше да го задържи. Но сега — още само минутка — и сънят щеше да стане реален.

Сърцето му биеше лудо. Явно бе ускорил крачка, защото Петър го хвана за ръкава.

— Чакай, спокойно. Нека момчетата влязат преди нас.

— Добре. — Владимир намали ход. — Просто…

— Да, знам.

Вратата бе полуотворена. Охраната на входа ги пропусна без въпроси — очевидно бяха предупредени от инспектор Горанов. Войниците влязоха един по един, Петър и Владимир ги последваха.

Заседателната зала бе огромна — вероятно заемаше три четвърти от сградата. Пред тях се откри пътека, застлана с традиционния червен килим. От лявата и дясната й страна се редяха десетки депутатски банки, с проблясващите върху тях пултове за електронно гласуване. Повечето места бяха заети — народните представители седяха неподвижно, облегнати на седалките си, с погледи, отправени към президиума. От време на време проскърцваше някой стол, тракаха микрофони. Владимир видя високата мраморна платформа в отсрещния край на залата. Върху нея се издигаха двете трибуни със стърчащи от тях микрофони. Върху задната — и по-широката — бяха настанени няколко души. Единият бе председателят на Народното събрание — висок пълен мъж с оредяваща сива коса. Как му беше името? Андонов ли, Андреев ли? Около него седяха още трима — заместниците. Председателят нагласяше микрофона си, а другите се взираха в електронните четци на масата и от време на време отпиваха по глътка вода от поставените до тях бутилки.

Отляво на президиума имаше друга платформа с десетина места, но без микрофони. Там Владимир видя Марий Алев с още няколко мъже и жени. „Министерските места.“, помисли. Чу как до него, Петър издишва шумно. Обърна се. Петър се взираше в Алев с почервеняло лице, а пръстите на ръцете му се впиваха в дланите.

— Виж му само физиономията! — процеди главният секретар през зъби. — Сякаш е господар на света! Като копие на Таръс е! Иде ми да му счупя врата!

— Спокойно! — промълви Владимир и протегна ръка, за да го спре, въпреки че Петър дори не беше помръднал.

— Можем да го арестуваме още сега! Защо ще чакаме?

— Защото със силата, с която разполага, той ще настрои всеки един човек в тази зала срещу нас. Вероятно ще успеем да изчистим умовете на един-двама, но през това време още десет ще ни се нахвърлят отгоре. Не искам да се стига до гражданска война, казах ти.

— Но тогава кога…

Вместо да му отговори, Владимир се огледа.

„Къде си, Люси?“

Погледът му премина отново по наредените в стройни редици депутатски банки, вдигна се нагоре към балконите, в които бяха ложите за президента, патриарха и други официални лица и гости. Може би там, сред гостите? Не, нямаше я. И президентът го нямаше — явно не бе предвидено да присъства на това заседание.

„Къде си, Люси? Къде?“

— Владимир? — прошепна в този момент Петър — Виж там! Това не е ли Людмила Пеева?

Владимир подскочи. Проследи с очи погледа на събеседника си. От лявата им страна, зад последната редица депутатски банки, бяха наредени двайсетина маси и столове. Върху тях седяха журналисти. Проблясваха камери и електронни четци; тъмнееха фотоапарати, чуваше се шумолене на дрехи и проскърцване на столове, просветваха очи, вперени в президиума — и там, между тях, седеше русо момиче със сериозен поглед и хваната на опашка коса. Бе свалила палтото си, но носеше дрехите от вчера — светлосинята риза, белия пуловер и тъмносиния панталон. Ръкавите на ризата и пуловера й бяха навити, явно за да не й пречат, докато държи фотоапарата. Огромен, професионален „Никон“ — дори след изкарания курс по фотография в академията, на Владимир му бе трудно да работи с подобна техника. Ръцете на Люси обаче го обгръщаха с ловкост и увереност. Видя лепнатото на фотоапарата лого на вестника, за който работеше — златен венец, увит върху дърво. Същото лого бе изрисувано върху огромната значка върху ризата й.

Прииска му се да се хвърли на секундата към нея. Да махне фотоапарата от ръцете й, да отметне косата от очите й, да спусне длан по лицето й, да изтрие тази сериозност и да нарисува усмивката, която го подлудяваше. Да я накара да го погледне по начина, по който не го бе гледала никоя друга жена, никога — така, както малко момиченце гледа баща си; така, както току-що разлистената роза гледа слънцето и както сухата, прегоряла почва гледа сълзите, мокрещи синьото лице на небесния й господар. Като съзидател, умиротворител, спасител.

Отдръпна се задъхан назад. Прилепи се към стената. Деляха ги не повече от петдесет метра разстояние. Ако Люси се обърнеше, можеше и да го види. Но не трябваше да го вижда. Не още.

— Тя ли е? — попита Петър, снишавайки се до стената заедно с него.

— Да — прошепна Владимир. — Тя е.

— Виждал съм я няколко пъти, по телевизията, на снимки, но не бях съвсем сигурен.

— Дай да не говорим повече — Владимир изтри очи с трепереща длан. — Щом е тук, значи всичко е наред. Сега просто трябва да изчакаме.

— Имаш предвид… да изчакаме тя да…

— Да. Тя ще влезе в конфликт с Алев. По някакъв начин, ще го спре.

— Ще го лиши от силата му?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре тогава.

Замълчаха. Владимир се зачуди как ли се чувства Люси в момента. Страхуваше ли се? Или изпитваше същата замайваща смесица от любов и увереност като него? Ако с Боян са прекарали нощта в бункера, не би трябвало да изпитва страх, само увереност. Целта на въпросната нощ бе несъмнено тази — да открият ключа за поддържането на съзидателната сила, с която бяха дарени. Какво му бе казал веднъж Асарих? „Хората сте необучени ангели. Алфа-същността ви е сплескана до една миниатюрна топчица от бета-формата ви, но ако знаете как да стигнете до нея и как да я управлявате, можете да я разширите безкрайно. Можете да я разширите дотолкова, че тя да стане управляващата част от тялото ви, а не обратното. Можете да променяте бета-света около себе си, да го прекроявате в каквато ви се иска форма. Чудесата не са нищо друго, освен перфектно управление на алфа-същността на този, който ги извършва.“

Вероятно в онова подземно убежище приятелите му бяха достигнали с лекота до тайната на правилното управление на алфа-формата — тайна, до която той самият достигна по трудния начин. Всъщност, лек или труден, нямаше значение. Важното бе, че сега и тримата бяха на едно ниво.

Или поне така се надяваше.

В заседателната зала беше много горещо. След първоначалното приятно отпускане, капчици пот избиха по врата му. Прииска му се да свали канадката си, но не помръдна. Гледаше към президиума. Председателят най-сетне откри заседанието със съобщение за законопроекта, предаден за четене миналата седмица и насрочен за гласуване на днешния ден. След това на трибуната се качи Марий Алев.

Алев говори дълго. В началото Владимир слушаше гласа му с нещо средно между безразличие и нетърпение. После усети как косъмчетата на тила му настръхват. Потта му пресъхна и въпреки топлината в залата, отново започна да трепери.

В речта на Алев имаше нещо нередно.

Хвърли поглед към Петър. Главният секретар се взираше в доскорошния си съдружник с червено лице, стиснати устни и разширени ноздри. Гневът му бе очевиден, но не изглеждаше към него да е примесен и страх.

Огледа депутатите. Те не помръдваха, а лицата им бяха безизразни като на статуи. Но те пък, разбира се, бяха упоени.

Алев продължаваше да говори. Атмосферата в залата се нагнетяваше, сякаш всеки миг светкавици щяха да разцепят въздуха. Владимир сви плътно ръце пред гърдите си. Треперенето му не спираше.

„Какви ги дрънка тоя човек? Какво става, за Бога?“

После погледна и към Людмила — за първи път от петнайсет минути насам — и стомахът внезапно го сряза така жестоко, сякаш някой изля сярна киселина директно във вътрешностите му.

Моментално разбра защо речта на Алев му се струва толкова странна.

Люси.

Тя не беше готова.

Бе минала през каквото трябваше да мине в бункера, но по някаква причина още не беше готова.

И Алев възнамеряваше да се възползва от това.

Няколко минути по-късно духовният министър започна заключителната част на речта си. Владимир видя как Люси се надига, минава между колегите си и се плъзва като сянка край депутатските банки. Вървеше приведена, стъпвайки съвсем безшумно, само с върха на подметките си.

Промъкваше се напред. Към президиума.

Шокът го бе вцепенил. Не можа да помръдне, не можеше да мигне дори, докато не я видя застанала пред самата трибуна. Кичури коса падаха пред лицето й, огромният фотоапарат висеше на кръста й като безформен, изгнил плод. Дясната й ръка бе пъхната под ризата.

Алев замлъкна и погледна надолу към нея.

— Какво прави тя? — дъхът на Петър изсвистя в ухото му и Владимир едва не подскочи. — Сега ли трябва да действа? Така ли трябва да…

Люси тръгна нагоре по стъпалата, водещи към трибуната.

Владимир се отърси от вцепенението. Въздухът нахлу в гърдите му с раздиращо свистене. Свали канадката си, за да не му пречи с тежестта си, хвърли я на земята и хукна напред.

Тичаше, за да спаси не само Люси. Не само себе си. Не само страната си.

Тичаше, за да спаси всички.

* * *

27 януари, сутрин

Тя беше едно цяло със света и светът й говореше.

„Какво ще ми кажеш?“

Вървеше покрай централния софийски булевард „Благословение“ — онзи, който навремето, преди земетресенията, е бил облепен с правоъгълни жълти павета. Сега единственото жълто нещо в него бяха отраженията на автомобилните фарове. Всички улици в града бяха покрити с асфалт — от новия вид. Онзи, който стягаше земята като черния костюм на Спайдърмен и не се отлепяше от нея дори с риск да я удуши. Онзи, неразпукващия се, който дори и да се отвореха бездните на ада, пак щеше да я закрива като тънък килим, на който да стъпиш и да избегнеш унищожителния огън. Оставяха специални „ремонтни“ участъци, които да пробиват, за да правят поправки по канализацията — всичко останало бе твърдо като сърцето на кален войник.

Людмила вървеше преднамерено бавно, стиснала в ръка „Никон“-а в ръка. Даде й го преди петнайсет минути Добрев със заръката да „направи повечко кадри на трибуната“. Около китката на същата ръка усещаше студенината на тънката диктофонова гривна. Тя й бе необходима, за да запише качествено протичането на заседанието. Гривните автоматично изолираха всеки страничен шум и изкарваха гласовете на говорителите чисти като камбана. Бе се научила как да я използва по време на репортерския курс преди две години — там бе овладяла и боравенето с „Никон“-а. Професионалното снимане й доставяше голямо удоволствие и ако техниката не бе толкова скъпа, щеше да го прави и в свободното си време.

Разговорът й с Добрев бе протекъл гладко. Не я разпитва за „ваканцията“ й в провинцията, не изказа съмнение, че може да не справи с днешната си задача. Просто й връчи оборудването на болната репортерка и я отпрати с едно потупване по рамото.

Всичко до момента вървеше чудесно. Само едно нещо я притесняваше — не знаеше как точно да проведе мисловната схватка с Марий Алев.

Щеше да влезе в заседателната зала, да го види, да се изправи срещу него. И после какво?

Нейният ум срещу неговия ум?

Как точно се водеше битка на съзнания?

Когато излезе от редакцията, този въпрос вече я мъчеше толкова силно, че забави крачка и започна да се вглежда във всяка сграда, във всяко видеотабло и във всеки човек, покрай които минеше.

Усещаше любовта, струяща от заобикалящата я среда. Светът я галеше, привеждаше се към нея, подхващаше я и я завърташе в нежен танц. Светът я обичаше толкова силно, колкото и тя него. Светът й общуваше с нея и щеше да й даде отговора.

Видя го след няколко минути — на едно видеотабло, две преки преди сградата на Народното събрание.

Излъчваха популярния съвременен библейски филм „Христово време“. Сивотата на деня сякаш се сгъстяваше около екрана, сливаше се с тъмнината от сцената. Там, в дъждовната есенна вечер, Исус Христос — нашумелият млад актьор Кейлъб Барнс — стоеше под една стряха заедно с ученика си, Симон Петър. Струйки вода се стичаха от стряхата и замрежваха образите им. Исус протегна ръка и я задържа под капките, докато дланта му заблестя.

„В деня, в който ще ме убият, ще вали много силно, Петре!“ каза той. „Страшна буря ще се извие, голяма част от къщите в Йерусалим ще осъмнат със срутени покриви.“

Грубото, едро лице на Петър се изкриви. Гъстите му черни вежди се свиха.

„Повече не искам да слушам за това, учителю!“ каза той ядно. „Това няма да стане с тебе, не разбираш ли?? Аз няма да го позволя!“

Младият Кейлъб Барнс се изви със светкавичната грация на елен, зърнал зад дървото дуло на ловна пушка. Ръката му хвана тази на по-възрастния актьор, а разширените му очи прогориха намръщеното лице като два жарки слънчеви лъча:

„Махни се от мен, Сатана!“ извика той. „Не ме карай да предпочитам човешките неща пред Божиите! Не ме изкушавай!“

Людмила се канеше да продължи хода си, но в този момент картината замръзна. Тя се взря сепнато във видеотаблото. Екранът потрепна за момент, изпука, замъгли се, после се проясни отново.

Кейлъб Барнс хвана ръката на възрастния актьор, погледна го със светещи очи и извика:

„Махни се от мен, Сатана!…“

Пак замръзване на картината. Пак потрепване, изпукване, замъгляване и проясняване.

Кейлъб Барнс хвана ръката на другия актьор и извика:

„Махни се от мен, Сатана!…“

Людмила стоеше и гледаше вцепенена нагоре. Кадърът с хващането на ръката и вика на актьора, играещ Исус, се повтаряше непрестанно, също като разказа на Стареца от странстващия хълм в „Приказка без край“ (любимата книга на Влади! Нали тя беше?). Махни се от мен, Сатана. Махни се от мен, Сатана. Махни се от мен, Сатана. И още веднъж. И още веднъж. И още веднъж.

Стори й се, че стои пред видеотаблото цяла вечност. Интересното бе, че никой друг не се спря. Очевидно само тя от всички минувачи забелязваше странната аномалия в излъчваното предаване. Или може би само тя трябваше да я забележи.

Най-сетне безумното повтаряне на репликата спря. Дефектът в клипа очевидно бе коригиран и филмът продължи нататък. Замаяна, Людмила погледна ръчния си часовник. Десет без десет. Очевидно не бе стояла пред видеотаблото повече от три минути. А й се бяха сторили векове.

Тръгна надолу по тротоара. Дишаше дълбоко и триеше очите си. Широките четириъгълни плочки сякаш се надигаха и танцуваха пред краката й, а когато пристъпеше към тях, се отдръпваха и й се покланяха почтително.

Махни се от мен, Сатана.

Спомни си как, докато се молеше в стаята си в Бункера вчера вечерта, осветлението бе примигнало няколко пъти. Сякаш бе станала повреда. Е — повреда или не, от онзи момент нататък, тя получи непоклатимата увереност, че с Влади всичко ще бъде наред.

Людмила се усмихна, пое си дъх и ускори ход. Погледна пак часовника си — десет без осем минути.

Имаше осем минути да стигне до Народното събрание и да се настани при другите журналисти.

Щяха да й стигнат. Повече нямаше да се мотае, защото вече знаеше точно как ще се пребори с Алев.