Невена Паскалева
Тайната на синия дим (42)

5.
Кирил

Човекът се мерна само за секунди пред очите му, преди да се строполи на земята, но му стигнаха, за да го познае.

Мракът се сгъсти още повече около него. Въпреки фосфоресциращата светлина, в която плуваха предметите, отново се почувства като слепец. Премигна, разтърка очи, прииска му се да изкрещи на Таръс: „Оправи ми зрението! Не виждаш ли, че полудявам! Привиждат ми се безумия!“

Направи крачка напред. Лицето на главния секретар се откри пред него. Зелената светлина се плъзгаше по линията на широкото му чело, силната челюст, плътните, полуотворени устни.

„Кире? Хей? Добре ли си? Дявол да го вземе, май съм ти счупил няколко ребра. Ей, не мога да се владея и това е… ето, вземи малко вода!“

Какво бе направил Петър току-що? И той ли се бе опитал да убие Денев, затова ли се бе хвърлил към него? Може би Таръс е дал и на него същата заповед? Но защо го бе накарал да го направи точно в момента, в който полицаят стреля?

Във всеки случай, ако причината за намесата му бе същата като неговата, то тогава и двамата не бяха сполучили, защото Боян Денев очевидно бе жив. Всъщност свещеникът тъкмо се надигаше с пъшкане изпод прекатурения стол, отмятайки в движение косата от очите си, явно за да се ориентира по-добре в обстановката.

„Убий ги!“ изкрещя Таръс изведнъж в главата му. Крясъкът бе толкова силен, че Кирил подскочи. „Убий ги и двамата! И Денев, и проклетия Петър!“

„Какво?? Петър ли?! Защо да убивам Петър? Та той ни е съюзник!“

„Убий го! Кажи им да го застрелят, нещастнико! Всеки, който се приближи до платформата, да бъде застрелян! Моментално!“

Кирил направи още крачка напред. Чак сега видя, че Петър е тежко ранен. Лежеше на пода, целият в кръв и едва дишаше. Кирил на секундата осъзна, че предположенията му са напълно грешни. Таръс не бе давал заповед на Петър да убива Денев. Нямаше как да го е накарал да се хвърли към свещеника в същия момент, в който е знаел, че полицаят ще стреля. Това беше пълна лудост.

Не, Петър сам бе взел решението да се намеси. И то не за да убие Денев.

А за да го спаси.

В този момент видя как друг мъж — някой от неприятелите им без съмнение, защото свещеникът му говореше нещо с фамилиарен тон — се спуска към Петър и коленичи до него. Човекът трепереше, хапеше устни, беше готов да заплаче, а държиш ли се така, ако виждаш пред себе си повален противник? Не, разбира се. Така се държиш, ако виждаш приятел.

Новодошлият разкопчаваше ризата на Петър, очевидно за да види колко сериозна е раната му. За да го види дали е добре, мили Боже, да го види дали ще оцелее.

„Какво чакаш, нещастнико!“ виеше Таръс в главата му. „Ако се забавиш още малко, вече ще бъде късно! Боян Денев ей сега ще се съвземе и ще те помете! Какво чакаш?? Убий ги!“

„Не остана вече никой. Никой, освен мен.“ промълви Кирил. „Марий е победен, а Петър очевидно е минал от другата страна. От страната на живота. По някакъв начин е успял да достигне до светлината в себе си. А аз? Аз мога ли да я достигна? Как?

Чрез кого?“

Кирил се извърна към публиката. Видя Мария. Тя тъкмо се надигаше от стола, с присвити очи, състарени от тревога за него.

Тя беше там. И винаги щеше да бъде. Пред погледа му и до сърцето му. Винаги.

„Проклетник! Не разбираш ли, че умирам! Умирам! Моля те, направи каквото ти казвам!“

„Сега разбирам, Таръс! Разбирам, че ти… ти с голямо удоволствие би унищожил и мен, нали?“ Кирил усети как дълбокото презрение, което бе хранил към Черния ангел в началото, се завръща изведнъж и изпълва гърдите му като кислород, поет от най-дивите склонове на висока планина. Той вдъхна дълбоко от живителния въздух и усети прилив на замайваща сила. „Да, искаш да ме унищожиш, копнееш да го направиш, но не можеш! Не можеш, ако аз не ти разреша! Не можеш, защото не ти е позволено!“

„Моля те!“ пищеше Таръс. „Моля те, недей! О, моля те…“

„Махай се от мен!“

„О, не! Нее…“

„Не искам повече нито да те чувам, нито да те виждам! За какво изобщо ми беше притрябвала проклетата ти сила — та нали вече си имам едно същество, което ме обича безрезервно! И то не благодарение на номерата ти, а благодарение на собствената ми душа — тази, която ми е дал Бог! Мария ме харесва такъв, какъвто съм — и това ми стига. Как не съм осъзнавал досега, че това е единственото, което ми е необходимо! Боже Господи, Таръс! Та аз съвсем не съм прокълнат, както винаги съм си мислел. Аз съм благословен! Благословен!“

„Неее…“

„Само се чудя дали ще успея да си простя за всичките изневери и предателства, които извърших спрямо нея.“ това беше последната реплика, която отправи към Таръс в ума си, защото в следващия миг, черният ангел изчезна. Главата на Кирил внезапно олекна, сякаш бе изхвърлил от нея тонове олово. В залата нахлу ярка светлина — той отскочи назад, премигна, разтърка очи. Ръката му се стрелна към челото.

Хората се размърдваха. Шумяха. Кирил се обърна отново към публиката, присвивайки очи от новопоявилата се светлина. Мария стоеше права, махаше му, търсеше тревожно погледа му.

Той й махна безсилно в отговор. Усмихна й се и й даде знак с ръка да го изчака. После се обърна и тръгна към платформата.

Чувстваше се страшно отпаднал, все едно бе прекарал тежка болест. Виеше му се свят, краката му се преплитаха. Но беше здрав. Беше се излекувал. Това беше важното. Оттук нататък, възстановяването бе само въпрос на време.