Невена Паскалева
Тайната на синия дим (35)

3.
Разпределението

27 януари, сутрин

Ежедневната програма на Боян беше еднообразна. Събуждаше се в седем, правеше сутрешния си тоалет, пътуваше до Централния храм с метрото, проверяваше излезлите в компютърната програма задачи и после ги изпълняваше. Всяка вечер епископ Янакиев разпределяше задълженията на подчинените си за утрешния ден. Водене на служби, очистване на духовно замърсени територии, освещаване на домове, кръщенета, венчавки, опела, изпълняване на целебни и други молитви в храма и на различни светски места. Понякога Боян прекарваше целия ден в храма (лично на него му отделяха време и за писане на музика), а понякога кръстосваше целия град по задачи. Тази сутрин, под името „Боян Денев“ в регистъра, той видя само една бележка:

Съпътстващо свещенодействие при речта на министър Кирил Дерев. Локация — главна зала на министерство на Ораторията. Конкретизация — водно осветяване и три пъти молитвата „Да пребъде“.

Топла вълна премина през стомаха на Боян и той се усмихна на себе си.

Морето, по което се носеше, откакто с Люси напуснаха бункера, го водеше във вярната посока.

Облечен в пурпурното расо, той се качи в служебния автомобил с шофьор. Докато пътуваха към Ораторията, гледаше обгърнатия в зимна сивота град. Стъклата на колата бяха запотени от студа и шофьорът отпред трепереше леко, но Боян чувстваше само топлина.

Морето, което го носеше, бе топло, ароматно и живително като току-що издоено мляко. А той самият бе…

(птица?)

… да, птица, която обичаше мляко и пиеше от него, докато се люлееше безметежно по вълните. Гларус? Да, точно гларус, те обичаха всичко, дори мляко. То го зареждаше с толкова много сили, че перата по притиснатите му до тялото крила трепереха от неистовото желание да полетят, а клюнът му се разтваряше в импулса да изкрещи от удоволствие. Не му се искаше обаче да се откъсне от това вълшебно море и затова се носеше по вълните му, наклонил малката си глава, взрян в далечния хоризонт. По някое време обаче не устоя. Разпери криле, нададе див вик и се стрелна високо нагоре. Бялото море остана под него. Очакваше, че ще изпита тъга, защото това море от мляко беше любовта и той се откъсваше от нея, но после видя, че и небето е бяло. Бели бяха и безкрайните, далечни земи, над които премина, порейки въздуха с могъщите си криле. Живителната течност бе навсякъде. Любовта бе навсякъде, по целия свят. След духовната революция имаше страни незасегнати от социалните промени. Това бяха страните, изповядващи религии различни от християнството. Те бяха подложени на ембарго. Затънаха в бедност и изолация. Раздраха се от вътрешни войни, от болести и страдания. „И защо?“ запита се Боян. „Нима любовта не е и там? Нима във всяка религия не съществува кътче, откъдето извира цялата вселенска мъдрост, цялата основа на битието, всичко онова, към което човек се стреми и което иска да бъде? Бог се явява в един вид при нас. В друг вид при други. В трети вид при трети. Но винаги е Той — доколкото бъде разпознат, разбира се. Защото изкривено разбиране за личността Му има във всяка религия, включително и християнската. И това изкривено разбиране води до ужасяващите крайности — средновековната Инквизиция, религиозните войни, мюсюлманските терористи и камикадзета и най-вече, тази съвременна лудост, обхванала света. Нима паленето на свещи и изкуствените молитви през час ще ни запазят от земни трусове и наводнения или от сблъсък с метеорит, ако сърцата ни не са чисти? И има ли изобщо значение какво се случва външно, с тялото ни, ако първо не сме се погрижили душата ни да е в ред?“

Той бавно се върна върху топлите вълни на бялото море, вече в собствения си образ. Отдръпна глава от стъклото на колата, когато шофьорът каза:

— Стигнахме!

Двайсет минути по-късно, Боян седеше спокойно на трибуната в центъра на главната зала на Ораторията. Хората прииждаха, заемаха местата си. До него мястото бе празно — Кирил Дерев още не бе дошъл. Боян хвърли поглед към видеотаблата по стените. Излъчването на пленарното заседание щеше да започне съвсем скоро. Дали Люси вече е в Народното събрание? Разбира се, че е там. И ще се справи успешно. Както и самият той.

Когато видя министъра на Ораторията да се приближава към съседния стол, с идеално изгладения си черен костюм и грозноватото, изопнато лице, Боян си помисли: „Надявам се да се спасиш, приятелю. Наистина.“