Невена Паскалева
Тайната на синия дим (23)

2.
Изолаторът

Влязоха в широка стая, облепена с бели фаянсови плочки. В първия момент му заприлича на баня, защото в единия край видя мивка, с навит върху нея дълъг черен маркуч. На пода имаше отводнителен канал. В далечния ляв ъгъл обаче се издигаше висок дъбов скрин, а на стената срещу него тъмнееха панелите на скъпа дървена облицовка. Под нея се мъдреше дълга пейка от същия материал като скрина. Горе, на около три метра от пода, бялата стена между дървените панели бе нашарена с дупки, в които светлееха отворите на дюбели — явно мястото бе предвидено за поставянето на шкафове.

„Сауна ли е това?“ зачуди се той. „Къде се намираме?“

Затвориха вратата и настъпи тишина. Четиримата офицери, които го бяха довели, стояха до него мълчаливо, но го наблюдаваха неотклонно. Владимир не помръдваше. Вече ясно бе осъзнал какво се е случило. Асарих ги бе предупредил, че ако не използват силата си в съгласие с Божиите закони, ще я загубят. Естествено, че да влезе тук и да нарани — да убие, Боже, да убие — толкова хора, бе в противовес с тези закони. Какво се случваше тогава, как им го обясни ангелът? Излизаш от Белия праг и влизаш в Черния. И Бог те напуска. Естествено, напуска те и силата, която ти е дал.

Ако само беше послушал Асарих. Ако бе отишъл директно в бункера, след като се измъкна от управлението. Защо забрави, че Люси също има сила, с която да си помогне? За какво й бе той, след като можеше идеално да се оправи сама? Тя излезе по-умна от него — вместо да хукне да го търси, бе изпълнила съвсем точно заръката на ангела.

А най-добрият вариант щеше да е, ако просто бе проявил твърдост и бе завел тази сутрин Люси на срещата с Боян в дванайсет и половина. Защо й се поддаде, защо я остави да го завлича на проклетия събор?

Ако, ако, ако… хиляди грешки, които сега виждаше като прогледнал слепец, но това не променяше нищо. Силата му не се връщаше. Асарих им бе казал, че хората могат да се върнат в Белия праг, ако се случи да се объркат и да излязат от него. Да се върне, но как? Докато вървяха по коридора, си бе повторил наум хиляди пъти: „Господи, прости ми! Господи, прости ми!“ Молитвата му бе съвсем искрена, но това също не променяше нищо. „Прости ми!“ явно не вършеше работа.

Какво да прави тогава?

След безкрайно дълго време — може би половин час, може би повече — вратата се отвори. В стаята влезе Петър Доневски. Той се огледа, свали униформената си фуражка и я остави върху скрина в дъното. Посегна и разкопча горните копчета на ризата си. На Владимир му се искаше да направи същото — стаята беше толкова гореща, че дрехите вече лепнеха по тялото му.

Студенината, която бе видял в очите на главния секретар, преди да го отведат, сега я нямаше. Доневски му се стори странно смален. Погледът му се стрелкаше насам-натам, едри капки пот се стичаха по челото му. Плътните му, побелели устни се свиваха в нервен тик.

— Потърсих и другия ти приятел — каза той на Владимир — свещеникът, Боян Денев. И той е изчезнал.

Владимир не отговори, но облекчението, което изпита, очевидно се бе изписало на лицето му. Главният секретар каза:

— Виждам, че знаеш къде са.

Владимир поклати глава.

— Не знам — „Виж ти, мога да говоря! При цялата тая шибана ситуация, гласните ми струни не са отишли на кино! Дали защото ми е ясно, че получавам точно това, което заслужавам?“

— Не знаеш, друг път. На лицето ти личи. Имате си някакво проклето тайно местенце под земята, което ви е известно и на тримата. И ти щеше да забегнеш там, след като ме затвориш тук, нали? Нали, глупако?

— Нямаме никакви тайни местенца — отвърна Владимир тихо. — По принцип се бяхме разбрали да прекараме деня и нощта в планината, в хижата до Боянската църква. Може да са стигнали до там и да са се скрили в някоя от землянките на Отшелниците. Доколкото знам, те изолират сигналите.

Главният секретар махна с ръка към офицерите в стаята.

— Излезте и ни оставете сами. Не искам никой да ме безпокои, докато не дойде Хищника. След колко време каза, че ще е тук?

— След около петнайсетина минути — отвърна офицерът.

— Добре. Като дойдат, ги пуснете да влязат.

Офицерът козирува, после четиримата излязоха и затвориха безшумно вратата.

— Слушай — каза Доневски, когато останаха сами. Лицето му бе цялото нашарено с капки пот, зъбите му нервно гризяха свиващата се долна устна — не се опитвай да ме баламосваш. Землянките на Отшелниците са мизерни дупки на два метра по земята с продънени дървени тавани, нищо не изолират. Някъде другаде са и ти знаеш точно къде. Знаеш също така колко нужна ми е тази информация. И то веднага. Промяната, която ще наложим в страната, започва от утре. Не можем да позволим никакво отклонение от плановете ни. Тези хора са опасност за мен, и за съмишлениците ми; за всичко, за което сме се трудили в продължение на месеци. Така че разбираш, че ще направя всичко възможно, за да науча местоположението им и да ги арестувам.

— И да ги убиеш — промълви Владимир.

— Да, точно така. Няма да крия, това ще направя. Ще ги убия. Ако бъдеш така добър да ми съдействаш, обаче, няма да убия теб. Ще те взема под моя закрила и ще ти осигуря достойно място в бъдещото ни общество. Ще се радваш на добро материално състояние и на куп други привилегии. Имаш думата ми.

— А твоята дума тежи много, а?

— Никога не я престъпвам.

— Е, ами много бих искал да ти съдействам тогава, но наистина не знам къде са. Освен да провериш до Боянската църква…

— По дяволите! — Доневски се обърна, опря нервно юмрук до стената. Владимир видя, че долната му устна вече е изгризана почти до кръв. Главният секретар наведе чело до юмрука си, постоя неподвижно няколко минути, после отново се обърна към Владимир.

— Слушай… ясно ми беше, че ще се инатиш, но моля те, размисли. Моля те! Направи ми тази услуга… — потта се стичаше като река по челото на главния секретар и мокреше врата му. Разкървавената му долна устна трепереше. „Боже мили!“, помисли изведнъж Владимир, смаян. „Този човек се страхува! Умира от страх! От какво? От какво го е страх толкова?“ — Моля те… — продължи Доневски — никой няма да те укори. Нито Людмила Пеева, нито Денев. Те няма и да разберат какво се е случило, а и да разберат, ще те оправдаят. Положението ти е тежко. Не може ли просто… просто да ми кажеш…

Владимир не откъсваше очи от него. Цялата яка на ризата на Доневски вече бе мокра от пот, а пръстите му така се впиваха в дланите, че сигурно и по тях вече имаше кървави белези.

— Не мога да повярвам! — промълви Владимир бавно. — Човеко, на теб… на теб… да не би да ти пука за мен?

— На мен… какво? Да ми пука за теб ли? Какви ги дрънкаш? О, добре! Добре! Така е, признавам си! Пука ми! Ни най-малко не искам да ставам свидетел на това, което ще стане тук след малко. Не искам, разбираш ли? Не мога! Затова те моля да…

— Тогава недей — каза Владимир. — Не ставай свидетел.

— Какво? — Доневски го изгледа сепнато и изтри челото си с ръкава.

— Пусни ме да си вървя — каза Владимир.

— Какво? — главният секретар този път направо подскочи.

— Освободи ме. И тогава аз ще гарантирам за твоето спасение.

— Какви ги говориш? Не мога да го направя — Доневски прекоси стаята, отиде до скрина и извади от един шкаф бутилка с вода. Пи дълго време, с шумни глътки.

— Ако ти пука за мен — Владимир повиши глас, — значи не си в правилния лагер! Объркал си мястото си, не разбираш ли! Върни се там, където трябва, докато не е късно. Виж ме мен, как се оплетох. Не го прави и ти! Спаси се, докато можеш!

— Няма никакво значение в кой лагер си! — Доневски тресна стъклената бутилка върху скрина. Обърна се към Владимир. Очите му бяха посивели, сякаш целия прах от стаята се бе наслоил в ирисите им — резултатът, глупако, е един и същ. Ако аз не слушам моя господар, той ще ме зареже. Ако ти не слушаш твоя, той също ще те зареже, както очевидно е станало в сегашния случай. Аз обаче поне получавам значителни земни привилегии, докато съм му верен. Ти какво получаваш?

Владимир поклати глава и въздъхна.

— Не разбираш.

— Ето на — не можеш да ми отговориш! Не можеш, защото не получаваш нищо! Просто ти се нарежда отгоре да правиш това и онова, да се подчиняваш без отплата. А ако сбъркаш нещо, си оставен на произвола на съдбата. Затова предпочитам да служа на Луцифер. При него поне виждаш за какво работиш, ако мога така да се изразя.

— Душата ти ще умре — прошепна Владимир. Усещаше, че най-сетне, страхът започва да оплита студените си, хлъзгави пипала около тялото му. Той потръпна и се сви — след смъртта ти, душата ти ще умре.

— Да — каза главният секретар, — а твоята пък ще загуби индивидуалността си. Сливането с Бог е пълна загуба на собственото ти аз. Това ни го обясни Таръс. Предпочитам, докато съм жив — колкото и да трае това — да си имам индивидуалност.

— Индивидуалността е основата на деструкцията — Владимир механично цитира някакъв съвременен философ, който бе чел преди време. Вече не бе съвсем сигурен какво говори, но му се струваше, че ако млъкне, това ще е краят, ще загуби и последната си надежда.

— Не ми философствай! — сряза го главният секретар, сякаш, подобно на Асарих, бе прочел мислите му. — Нямаме никакво време! — той погледна часовника си — още пет минути! Мамка му! След пет минути ще дойдат, а ние сме доникъде! Защо не ми помогнеш, глупак такъв!

— Пусни ме да си вървя! — и тялото, и гласът му бяха започнали да треперят. Този път репликата му не прозвуча като предизвикателство, както преди малко, а като отчаяна молба. — Пусни ме и си помогни сам!

— Не мога! — главният секретар отново изтри челото си — не мога, престани да го повтаряш! Не мога да те пусна!

— Защо да не можеш? Защото си индивидуалист?

— Млъкни! Тая дискусия вече е приключена! Просто ми кажи къде са другите, това е единственото, което искам от теб!

— Не знам къде са.

— Искаш да дойдат тия изроди тук и да те измъчват? Това ли искаш?

— Не — Владимир се разтрепери още по-силно. — Не искам.

— Тогава ми кажи!

— Не знам! Моля те, повярвай ми! Не знам!

— Значи ме караш да загърбя индивидуализма, а ти твоя колективизъм не можеш? Така ли?

Владимир се засмя хрипливо.

— Нали каза, че тая дискусия вече е приключена?

Доневски се отдръпна назад и помълча за минута. После наклони глава и се вгледа дълбоко в очите на Владимир.

— Моля те, Ларовски! — прошепна отново. — Моля те!

Владимир поклати отрицателно глава. Гърлото му вече се свиваше, гласните му струни започваха да отказват. И той, и Доневски рязко трепнаха, когато вратата изведнъж се отвори и един от офицерите надникна вътре.

— Тук са, господин главен секретар. Да влизат ли?

Доневски се обърна, прокле през зъби, удари с юмрук фаянсовата стена. Облегна за миг чело на юмрука си, после надигна глава.

— Да — каза тежко, — да влизат.

Четирима мъже прекрачиха стаята и вратата се затвори зад тях. Владимир отстъпи още назад, докато гърбът му почти не опря в дървената стена. Толкова силно трепереше, че чак изпитваше болка в мускулите. Устата му внезапно така пресъхна, че като се опита да преглътне, гърлото го преряза като с нож.

Двама от новодошлите бяха високи близо два метра и грамадни като канари. Носеха камуфлажни униформи, оръжия и лицата им имаха напълно еднакви, безлични черти. „Близнаци“ мина през ума на Владимир. Единият мъкнеше огромен сак, който остави върху скрина, до бутилката с вода на Доневски.

Другите двама мъже бяха средни на ръст, с черни дрехи. Единият бе слаб, с остро, сбръчкано лице и прошарена козя брадичка. Той носеше голяма кожена чанта, която също остави върху скрина. Другият бе набит, много мускулест, с валмо гъста черна коса, дълбоко поставени черни очи и огромна, изпъкнала челюст. Той се спря до главния секретар и се усмихна за поздрав. При разтварянето на устните му сред светлината на стаята светнаха най-огромните и остри бели зъби, които Владимир беше виждал в живота си. Това не бяха човешки зъби, а зъби на звяр; усмивката, която се разкри пред погледа му, бе като лъсването на счупени, стърчащи парчета от кости сред дълбока, кървава рана.

Изведнъж на Владимир му се зави страхотно свят. Стаята се завъртя бясно пред него като въртележка на ужасите; той посегна назад, опря се на стената и прехапа езика си с все сила, дотогава, докато не почувства кръв по зъбите си. Погледът му се проясни малко. Опитваше се да диша нормално, въпреки че се задъхваше; сърцето му биеше така лудо, че му се струваше, че всеки миг кръвоносните му съдове ще се пръснат; нямаше как да издържат на тоя ритъм. После осъзна, че е по-добре да не издържат. По-добре да получи масивен инфаркт и да умре. По-добре.

Доневски изглеждаше не по-малко ужасен от вида на човека до него. Явно, въпреки че го познаваше по име, заставаше лице в лице с него за първи път. Подобно на Владимир, той отстъпи крачка назад и посегна да се опре на стената. Лицето му беше бяло като платно и кръвта на изгризаната му долна устна се червенееше зловещо.

— Добър ден, господин Доневски — каза зъбатият с нисък, лисичи глас.

— Добър ден — отвърна главният секретар глухо.

— Радвам се да ви видя — ръката му се протегна напред и главният секретар я стисна механично, — крайно време беше да се запознаем, нали?

— Сигурно — отвърна Доневски неопределено. Очите му обхождаха нервно стаята, сякаш се мъчеха да намерят друг изход от нея, освен вратата.

Мъжът присви вежди и кимна към Владимир:

— Това ли е птиченцето, дето сте си хванали?

Владимир отново изпита замайване; пикочният му мехур изведнъж се сви болезнено и през ума му мина кошмарната мисъл, че ще се напикае, ей сега ще се напикае пред всички тях; точно както се бе случило някога, много отдавна и групата момчета над него се хилеха, хилеха, хилеха…

— Ами… ъъъ… да, той… това е Владимир Ларовски — промърмори главният секретар.

— И какво, ще го караме да пропее ли?

— Ами… той крие… крие важна информация от мен.

— Каква информация? Какъв е той по-точно?

— Отстъпник е. Извършва подривна дейност с двама други. Подготвят терористичен акт и за да го спра, трябва да разбера… да разбера къде са съмишлениците му.

— Незаконни ли са? — попита мъжът.

— Не. Законни, но са се укрили на място, където сигналът им не може да бъде засечен.

— Аха. Ясно. А вие опитахте ли се да го убедите да говори?

— Да, опитах се.

— И нищо?

— Не, обаче ако искате, поговорете и вие с него…

— Аз не говоря, господин Доневски. За да ме извикате, това означава, че сте изчерпали всяка друга възможност. Потвърждавате ли ми, че е така?

Доневски се сви едва забележимо към стената.

— Да, така е.

— Искам да знам, че съм свободен да действам. Не желая недоразумения в бъдеще.

— Да. Да. Сво-свободен сте.

— Добре. Може ли да ви задам още няколко въпроса, които ще са ми необходими за качественото изпълнение на работата?

— Да. Питайте.

— Каква е причината, поради която крие съмишлениците си?

— Моля?

— Защо ги крие? Идея ли защитава някаква, или просто са му приятели?

Главният секретар го изгледа объркано.

— Какво? Какво по дяволите ме интересува това?

— Искам да съм наясно какви са отношенията му с хората, които търсите.

— Не знам — Доневски отново започваше да се поти; нови прозрачни струйки течност се стекоха по врата му. — И двамата са на неговата възраст. Единият е свещеник. Другият… тя е жена. Хубава жена, доколкото си спомням.

— Аха. Добре. Значи може и да е любовна история. А той какъв е, каква е професията му?

— Той е… ъъ… той е художник.

Мъжът повдигна вежди, после ужасните му зъби блеснаха отново в стаята и смехът му отекна в стените.

— Художник ли? Че откога художниците замислят терористични актове? Да не сте се объркал нещо, господин главен секретар?

— Не, не съм се объркал — Доневски стисна здраво устни.

— Добре — зъбатият поклати глава и все още смеейки се, попита, — какво е здравословното му състояние?

— Проверих досието му, преди да сляза. Там е и здравният му картон. Споменаваше се нещо за тахикардия и промени в кръвното налягане. Консултирал се е с психиатър и са му изписани седативи. Не е нещо органично, предполагам, психосоматични проблеми… може би… може би свързани със зависимостта му от алкохола.

— Това трябва да го проверим — зъбатият махна към другия мъж в черно. — Докторе, я вземи да го погледнеш, моля те! Самсон, Голиате, помогнете му.

Възрастният мъж с козята брадичка взе кожената чанта от шкафа и я остави на пейката до Владимир. Двамата близнаци грамади се приближиха. Владимир се отдръпна още назад, гърбът му се опря плътно в стената, а пръстите му се впиха с все сила в дървения панел.

— Ще се съблечеш ли? — каза единият с нисък, почти дружелюбен глас — до кръста. Можеш сам, нали? Да не помагаме?

Владимир стоеше без да помръдне. Ударите на сърцето му отекваха тежко в слепоочията като метален език, бумтящ в стените на църковна камбана. Лицето на мъжа се наклони още повече към него; стори му се, че вратът му проскърцва, като на внезапно раздвижила се каменна статуя.

— Е, хайде де, няма нищо. Докторът само иска да те прегледа. Не се дръж като бебе.

Христо, гледай го как циври! Като бебе е! Гледай го, пищи като бебе! Бебе, бебе, бебе…

Владимир посегна и бавно започна да разкопчава ризата си. Треперещите му пръсти едва успяваха да измъкнат копчетата от илиците. Най-сетне се справи, изхлузи ризата през ръцете си и я пусна на пода. После свали и долната си фланелка. Грамадата сграбчи дрехите му и ги запрати в другия край на стаята, до скрина.

— Браво на теб. Седни сега на пейката.

Владимир седна. Мъжът с козята брадичка се приближи до него и вдигна бинтованата му ръка. Владимир целият изтръпна от допира; едва се сдържа да не подскочи.

— Какво е това, да не си си рязал вените? — попита лекарят.

Владимир не отговори. Стискаше устни и усещаше всяко мускулче по изопнатото си тяло. Мъжът огледа дланта му, после вдигна другата му ръка, огледа и нея, опипвайки пулса му с опитни пръсти. Бръкна в чантата си, извади стетоскоп и опря студения накрайник до гърдите му. Владимир притвори очи и се вгледа в пода. Сега видя, че плочките всъщност не са съвсем бели. По тях се извиваха, като стръкове трева, тънки светлозелени линии. Интересно. Не ги беше забелязал одеве. По колко ли линии имаше на плочка? Една, две, три, четири, пет…

Той продължаваше да брои линиите, когато мъжът остави стетоскопа и стегна около ръката му маншон на апарат за кръвно. Апаратът забуча монотонно сред тишината в стаята.

Четиридесет, четиридесет и едно, четиридесет и две…

Маншонът се отпусна и мъжът го издърпа през ръката му. Надигна се и се отдръпна настрани.

— Всичко е наред — каза. — Няма шум на сърцето, ритъмът е правилен, няма нужда да му правя кардиограма. Пулсът му в момента е 100, а кръвното 90 на 140, но тези показатели са нормални за обстоятелствата. Ще му сложа после един „Каревидол“, за да сме напълно спокойни.

— Какво му е на ръката?

— Не знам, някаква порезна рана вероятно. Флекторното сухожилие на малкия пръст ми изглежда увредено. Пробвал е да се самоубие ли, какво…

Хищника се засмя тихо.

— Изобщо не ми прилича на самоубиец.

— А, знае ли човек.

— Е, хубаво, докторе, извинявай за притеснението, но трябваше да съм сигурен — зъбатият отстъпи, докато лекарят минаваше покрай него с чантата в ръка. Владимир спря да брои линиите и погледна нагоре. Доневски стоеше облегнат на отсрещната стена. Бе опрял длан на челото си и отново хапеше разранената си долна устна. „Горкият!“, помисли Владимир, изпълнен със странно, разтърсващо съжаление към него. „Боже, какво ли преживява! Добре, че не съм на неговото място!“

Мисълта внезапно го успокои. Идеята, че в момента Доневски вероятно се чувства по-зле и от него, бе толкова вдъхновяваща, че успя да уталожи донякъде дишането му и виенето на свят му попремина. Видя как зъбатият се навежда към Доневски.

— Бързате ли? — попита той.

— А? Ъъ… какво? — главният секретар се сепна и свали длан от челото си.

— Бързате ли, питам.

— А… ами… ъъъ… ами да, нямам никакво време.

— Добре. Значи ще използвам някой от кратките методи. Да ви кажа честно, предпочитам ги. По-чисти са, по-безопасни, а и винаги ефикасни.

— А, за това кое да използвате… всъщност казаха ми, че… че трябва да е… да е „Пътят към спасението“.

Зъбатият повдигна високо вежди, така че почти се сляха с падналата над челото му коса.

— „Пътят към спасението“ ли?

— Ами, да, така ми казаха, не знам…

— Кой ви каза?

— Това е без значение! — Доневски повиши тон, бузите му внезапно почервеняха. — Защо не ме оставите на мира! Правете каквото ще правите, и ме оставете вече на мира!

— Учудвам се, защото току-що ми казахте, че бързате. Този метод е бавен, а освен това е и доста… как да го кажа… доста живописен. Обикновено това го предпочитат хора, на които им харесва да гледат. Вие сякаш нямате слава на такъв човек, а, господин главен секретар?

Кръвта се отдръпна от лицето на Доневски и то отново стана смъртно бледо. Главният секретар залитна назад, опря се на стената; челюстта му се движеше, сякаш скърцаше със зъби. Владимир видя как дясната му ръка се свива в юмрук с такава сила, че кокалчетата му побеляха.

— Добре ли сте? — попита загрижено мъжът.

— Да! — изкрещя пресипнало Доневски — Добре съм, по дяволите! Дръпнете се от мен и не ме закачайте повече, казах ви!

— Значи това е изборът ви, така ли? Сигурен сте? Защото ще ни отнеме четиридесет, петдесет минути. Може и повече, зависи.

— Да, да! Сигурен съм!

— Дадено — зъбатият сви рамене, после се обърна към Владимир. Изгледа го отгоре до долу с преценяващи, хладни очи, сякаш оглеждаше парче свински бут в месарски магазин.

— Ти какво ще кажеш? Да започваме ли, или реши да споделиш с главния секретар каквото го интересува?

Владимир моментално сведе очи и ги впи в здраво сплетените си ръце. Видя разноцветните петна от боя по пръстите и под ноктите — колкото и да си миеше ръцете, все не изчезваха. „Ноктите ли ще ми изтръгнат?“, помисли внезапно. „Или ще ми отрежат пръстите? Или направо ръцете? Какво ще ми направят?“

„Не мисли! Божичко! Божичко, не мисли!“

След няколко минути тягостна тишина, жилестата длан на зъбатия мъж рязко се вдигна в посока към двамата близнаци:

— Добре! Събличайте го!

Бе сграбчен, тръшнат на пода и за по-малко от минута, кубинките, чорапите, джинсите и бельото му бяха свалени и захвърлени в същия ъгъл на стаята, където бяха и горните му дрехи. Владимир лежеше и гледаше фаянсовата плочка, на която се опираше бузата му. От това близко разстояние зелените линии бяха още по-ясни; сега видя, че не са изцяло зелени, по повърхността им плуваха миниатюрни сини точици. Зелени линии и сини точици. Отврат… Но оттук поне можеше да ги преброи без грешка. Можеше и да свери дали на всяка плочка са еднакъв брой. Докъде беше стигнал одеве? Всъщност по-добре да започне отначало, не помнеше точната линия, на която бе спрял. Едно, две, три, четири, пет…

Бе стигнал до двайсет и девет, когато въздухът над него изсвистя.