Невена Паскалева
Тайната на синия дим (29)

1.
Новата реалност

27 януари, сутрин

Събуди го силен писък. Той скочи от леглото и сърцето му отново задумка в слепоочията. Когато след минута фокусира погледа си видя млада жена с бяла униформа и триъгълно кепе на главата да се притиска до вратата на стаята. Дланта й беше залепена за устата, очите й — изцъклени.

— Ти… ти… — тя хъхреше, сякаш някой я душеше. Владимир направи несигурно крачка към нея. В стаята беше светло — слънчевите лъчи нахлуваха през дръпнатите сини пердета на малкия прозорец. Силната миризма на дезинфектанти се промъкна дразнещо в носа му.

— Всичко е наред! — проговори. Гласът му прозвуча странно, нереално. — Успокойте се, всичко е наред!

— Но, но… ти… ти как… как така…

— Елате! — Владимир се приближи до нея и обгърна рамото й с ръка. Сестрата бе нисичка, едва достигаше раменете му — Елате, да вземем да изчистим тези боклуци от пода и после да ми махнете абоката от ръката. Какво ще кажете?

Тя се подчини механично. Не отлепяше от него разширените си очи. Събра превръзките и бинтовете от балатума до леглото и ги изхвърли в коша. Рутинните действия сякаш й помогнаха да се вземе в ръце, което бе и целта на Владимир. Когато накрая пак се обърна към него, чертите на лицето й се бяха отпуснали малко, макар че тялото й още трепереше.

— Ще ми обясните ли какво става тук? — прошепна тя. — Вчера вечерта бяхте пред умиране. Бяхте загубили над трийсет процента кръв, преляха ви три банки… а раните ви… тези рани…

Не спираше да го оглежда, сякаш се мъчеше да проникне под дрехите му със скрит зад ирисите й рентгенов апарат.

— Чакайте, чакайте, спокойно. — Владимир видя, че треперенето й пак се усилва. — Не се страхувайте, случи се нещо… много хубаво — хвана я за ръката и я заведе до леглото. Седнаха. Той не пускаше дланта й — усещаше, че допирът му в момента е единственото, което държи разума й свързан с реалността.

— Как се казвате? — попита я.

— Аз… Т-Таня…

— Таня… Не знам как да ви обясня, но тази нощ…

— Какво? — тя притихна. Владимир видя на лицето й точно това неосъзнато очакване, от което се нуждаеше. Напрегнатата му длан се отпусна и той продължи по-уверено:

— Тази нощ, докато спях… нещо ми се случи. Бях някъде другаде. На някакво особено място. Беше страшно. Видях отвратителни неща, мислех си, че съм в ада, или нещо такова. После при мен дойде един човек. Един мъж. Беше целият в кръв и имаше рани по ръцете. Ръцете му… — той се пресече, пое си дъх — … ръцете му бяха прободени. Кървяха. Докосна очите ми с тях, спомням си как кръвта течеше по лицето ми. Каза ми да заспивам. Заспах и когато на сутринта се събудих в стаята, бях добре. Не ме болеше нищо, можех да се движа — съвсем като преди.

— К-какво? — заекна тя. Лицето й първо побеля, после придоби странен жълтеникав оттенък, сякаш се канеше да повърне. „Може и да я накарам да откачи, но не мога да мълча. Не мога.“

— Но това… Това е невъзможно…

— Да, така си мислех и аз. Всъщност, Таня, до преди седмица бях напълно убеден, че някои неща са абсолютна фантасмагория. Но се оказва… оказва се, че има много други реалности, освен тази, която познаваме. Вижте, нека да ви помоля нещо. Не слушайте какво говорят по телевизията в „Духовен наръчник“, нито на съборите и на ораторските трибуни. Слушайте само сърцето си. Разберете накъде ви води то и го последвайте. Нямате представа какъв пропаднал тип бях аз. Не знаете какви съм ги вършил и какво направих вчера. Но сега съм здрав. Сега просто съм… — пусна ръката й и изтри челото си с треперещи пръсти — … здрав.

В стаята настъпи дълга тишина. Накрая сестрата се обади с изтънял, пресекващ глас:

— И какво… какво ще обясним на лекарите, когато дойдат?

— Ами — той си пое дъх и се огледа, — кога е визитацията?

— Към десет.

— Мисля, че ще е добре да си тръгна преди това. С тях ще ми е по-трудно да говоря. Ще ми махнете ли абоката от ръката?

Тя се изправи бавно и излезе от стаята. Върна се след няколко минути със спирт, тампони и лейкопласт и прилежно удовлетвори искането на Владимир. Той сви лакътя си и въздъхна.

— Колко е часът? — попита, хвърляйки поглед към слънчевия прозорец.

— Девет и десет — промълви тя, нареждайки медицинските принадлежности върху таблата.

— Добре. Значи имам време да си събера нещата.

— Вижте… напускането на болницата ще е напълно на ваша отговорност. Да знаете, че аз не мога да взимам такива решения и… не съм сигурна, че…

— Не се тревожете, всичко ще е наред.

Силно почукване на вратата прекъсна разговора им.

— Сестра? — каза някой отвън. — Мога ли да вляза?

Тя подскочи — очевидно вече и подухване на вятъра по прозореца можеше да я стресне — и вдигна таблата в ръка.

— Момент — насочи се към вратата и я отвори. В стаята пристъпи висок светлокос мъж с дълго бяло палто. От джоба на палтото му се подаваха връхчетата на вълнени бежови ръкавици, а на врата му висеше бежов шал с отпуснати, извезани с преплетени триъгълници краища. Беше леко задъхан. Бялата му кожа искреше като полирана на слънчевата светлина.

— Добър ден — каза Асарих. Усмихна се на Владимир през рамото на сестрата. Владимир имаше чувството, че не човек, а самото слънце е влязло в стаята, така грейнаха изведнъж мебелите и стените. Той самият сякаш грейна отвътре — стори му се, че ръкавите на бялата му фланелка заблестяват и сиянието бавно се разпростира по лактите, по китките, по дланите, докато не достигна до самите върхове на пръстите му.

„Обичам това създание!“, помисли и усети как се ухилва като пиян. „Така лудо го обичам, че направо ще закрещя!“

— Кой сте вие? — попита тихо сестрата. Гледаше предпазливо новодошлия, долната й устна потреперваше.

— Аз ли? — Асарих се изкашля. — Аз съм ангел. По-конкретно, ангел вмешател, клас четвърти. Мога да се разхождам свободно в света ви и да приемам всяка една от живите му форми. В случая съм си избрал атрактивен представител на човешкия род от мъжки пол, тъй като съм установил, че винаги е по-резултатно, когато впечатлявам жените.

Челюстта на сестрата отново увисна. Тя стоеше и гледаше онемяла човека пред себе си. Владимир вдигна ръка и я притисна до устата си, за да не избухне в луд смях.

— Да — изрече той прегракнало, — да, така е, съвсем вярно е, сестра. Наистина е ангел. Асарих, защо не й посветиш, за да се убеди?

— Нямам време за фокуси — каза Асарих. Пристъпи напред и сложи ръка на рамото на жената. Тя не откъсваше от него замаяното си лице — Вижте, сестра Сотирова, аз говорих с дежурния лекар и подписах необходимите документи. Пациентът може да си тръгне веднага. Никой няма да ви обвини за нищо. Не се безпокойте.

— А-а… — тя заекна, възвръщайки най-сетне гласа си, — ами… ами щом е така, добре тогава. Ще-ще ви оставя, за да си събере господин Ларовски багажа и можете да… да тръг-тръгвате…

Но тя не помръдваше и продължаваше да се взира вцепенено в Асарих. Той й се усмихна и отстъпи настрани. Тя разтърси глава, после мина със залитане покрай него. След няколко секунди, Владимир чу несигурните й, отдалечаващи се стъпки по коридора. „Сега ще каже, че й е лошо и ще избяга от работа“, помисли той, „Кой знае дали в следващите няколко дни изобщо ще може да мръдне от леглото. Не е лесно да приемеш, че между хората през цялото време са се разхождали дегизирани индивиди от друго измерение, а ти не си го знаел.“

— Е? — каза Асарих, когато останаха сами. — Виждам, че някой тук пак ще може да рисува! Така ли е?

Владимир се спусна към него и го прегърна с все сила. Усети мириса на сняг и опушен въздух от палтото му, сля се с мекото сияние на кожата му. Асарих го притисна към себе си в отговор, после се отдръпна назад и сложи ръка на рамото му. Усмивката му се беше разширила.

— Благодаря — отбеляза той, — обичам прегръдките. Носят много топлина.

— Да ти имам аналитичната мисъл! — Владимир се засмя, без да откъсва очи от сияещото лице пред себе си. — Защо не кажеш просто, че се радваш да ме видиш?

— Добре, де. Радвам се да те видя, смелчаго. Много.

— И аз, макар че съм мъж и външността ти наистина не ме впечатлява кой знае колко.

Асарих се засмя.

— Реших, че е добре да внеса малко хумор в ситуацията — каза той, — че доста сериозно я беше подкарал.

— Да — каза Владимир, — постреснах го повечко момичето. Може би не трябваше да й казвам всичко така направо, но пък ми се стори, че е готова да го чуе.

— Така е. Готова беше. Ще й отнеме няколко месеца, докато го приеме напълно, но после животът й ще се промени — така, както се промени и твоят. В тази връзка, има още някой, който ще е много радостен да научи за случилото се. Чака те тук, на етажа, в една от стаите за придружители. Номер четири, ако трябва да съм точен.

— Кой? — Владимир повдигна учудено вежди.

— Петър Доневски.

На Владимир му се сви стомахът. Той отстъпи още назад и се отпусна рязко на ръба на леглото.

— До… доневски ли? — гласът му бе спаднал — Какво прави пък той тук?

— Той те доведе в болницата. Спаси ти живота. Той беше човекът, който прекрати онова безумие вчера, Владимир. Те щяха да продължат и аз нямаше да мога да ги спра, за съжаление. Петър обаче имаше невероятната смелост да направи правилен избор в много тежък момент. Сега разбирам, че и в миналото, при другите ми задачи, е имало хора, готови да направят подобни решаващи избори и е било нужно малко, съвсем малко побутване от моя страна, за да го сторят. Но аз не съм търсел помощта им. Не съм търсел Бог у тях. А е трябвало. О, как е трябвало…

Асарих наклони глава, унесен сякаш в спомени. Владимир го гледаше безмълвно. В съзнанието му проблеснаха смътни картини — Доневски, който маха с ръка, крещи: „Остави го!“, после залита, пак крещи; и някой друг също вика; после неясна фигура над главата му и после още много други хора, много хора и сирена на линейка, и…

— Да — промълви, — сега си спомням. Той беше. Наистина.

Асарих вдигна очи към него и кимна.

— Преди да тръгнеш, накъдето си се запътил, мини и се срещни с него. Стаите за придружители са в дъното на коридора. Лесно ще ги намериш. Той има нужда да те види.

— Добре, а иначе… там, където сега мисля да отида…

— А, искаш да се посъветваш с мен какво да правиш? Опари се и вече възнамеряваш да слушаш какво ти говоря? Така ли стана?

— А ти как мислиш? — промърмори Владимир.

— Добре — Асарих се усмихна. — В такъв случай, ще те уведомя, че одобрявам идеята ти. Отиди, където си решил. Намесвай се в събитията обаче само при крайна нужда. Нали така? Приятелите ти са вече напълно готови сами да свършат задачите си. Не прави повече бели, моля те.

— Разбира се! — Владимир въздъхна облекчено. — Колко се радвам, че не ме спря!

— Знам. Геройската ти душа просто не те свърта на едно място, това е ясно. Хайде, ставай и си събирай багажа. Трябва да си се махнал от болницата преди визитацията.

Преди да излезе от стаята, Владимир докосна рамото на Асарих.

— Благодаря ти, Асарих — промълви, — благодаря ти, че ми помогна.

Асарих му кимна.

— Благодари и на себе си, и на Петър — затова че и двамата бяхте с Бог. Това е, което всъщност ни доведе до добър край.

— Знаеш ли, сега се чувствам много добре. Не само физически, а и психически. Чувствам се толкова… завършен. Сякаш нищо вече няма да ми липсва на този свят.

— Няма да ти липсва — каза с усмивка Асарих. — Сега като се съберете и с Людмила и направо слагам на приказката един край: „щастливи за вечни времена“ и отивам на запой с амброзия на Олимп.

Владимир се разсмя.

— Ама и ти си в настроение днес!

Асарих също се смееше:

— Натрих носа на Таръс, как няма да съм! — той отвори вратата на стаята и даде път на Владимир. — Ето, тръгни вдясно по коридора. Виждаш ли в дъното черната врата? Там е.

* * *

Доневски му отвори и моментално отстъпи две крачки назад. После още една. И още една. Продължи да отстъпва, докато не се блъсна в малкото, покрито със син спален комплект, легло. Подскочи, залитна и посегна да се опре с ръка на страничната рамка на леглото.

Владимир го гледаше спокойно от вратата. Помисли си, че главният секретар изглежда доста по-добре от вчера. Бръчките на лицето му се бяха изгладили, чертите му бяха по-меки, по-симпатични. Сякаш и той бе излекуван — само че в неговия случай, лечението бе изцяло вътрешно, не външно. И все пак духовното пречистване се бе отразило и на физическия му облик, защото обичайно застрашителният му, ротвайлерски вид бе отстъпил място на благото излъчване на кротък санбернар. На слепоочията му блестяха капчици вода — явно току-що се бе измил — беше брадясал, а ризата и панталоните му бяха нагънати като хармоника. Не личеше обаче раздърпаното му облекло да го притеснява особено.

— Ти… — задъха се главният секретар. Надигна се, промъкна се до масата и сграбчи ръба й с дясната си ръка — ти… ти…

Владимир въздъхна. Хайде пак същото.

— Ти… — изхриптя Доневски. Повдигна лявата си ръка и я насочи отбранително напред — ти… ти… призрак ли си?

Напуши го смях и трябваше да се напрегне, за да запази непроменен израза на лицето си. „Поне е по-оригинален е от сестрата!“

— Да — потвърди той рязко, — призрак съм. Връщам се от алфа-измерението, за да те убия по особено зловещ начин.

Доневски пребледня. Очевидно възприе съвсем насериозно изречените думи, защото стисна масата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Взираше се във Владимир, сякаш очакваше всеки момент зъбите на човека срещу него да се издължат, а от ръцете и краката му да прораснат гигантски остри нокти, а от гърба му да се извие отровно жило. След като минаха две минути обаче и нищо такова не се случи, хватката му около масата се отпусна. Веждите му се присвиха, челото се набърчи.

— Момент — прошепна той, — чакай… ти… тук нещо…

— Може ли да седна? — Владимир кимна към един от дървените столове до масата.

— А? Какво? Чакай, ти…

Без да пита втори път, Владимир издърпа стола и се отпусна върху него. Доневски го гледа известно време, после придърпа боязливо другия стол към себе си и също седна.

— Не си призрак — заключи дрезгаво. Разширените му очи следяха всяко движение на Владимир, както котката следи и най-слабото потрепване на пернатата си плячка.

Владимир протегна към него ръце, с обърнати навън длани.

— Бих искал да мога да ти покажа белезите — промълви — но нямам. Останаха ми само тук — вдигна ръка и докосна сърцето си. — Нали разбираш?

Доневски закри устата си с длан.

— Господи! — възкликна глухо.

— Да — отвърна Владимир, — точно така.

— Но това истина ли е? Не халюцинирам, нали? Истина ли е? Кажи ми!

— Ами, ако изходим от предположението, че не халюцинирам и аз, истина е, да. До вчера вечерта не можех да мръдна от болки. Последно си спомням как сестрата ми мереше температурата, бях в някакъв делириум, толкова зле ми беше. После сънувах един… много особен сън… и като се събудих, бях здрав. Целият обинтован като мумия, но напълно здрав. И драскотина не ми е останала дори.

— Боже мили! — Доневски закри за известно време лицето си с ръце. Когато отдръпна длани настрани, Владимир видя, че очите му са пълни със сълзи. — О, Господи! Господи, това е… това е най-невероятното… най-прекрасното… Божичко… — той се разсмя задавено и изхлипа — това е най-уникалното нещо, което съм виждал в целия си скапан живот! Боже, благодаря Ти! Благодаря Ти! О, благодаря Ти!

— Ама и ти ревеш здраво — забеляза Владимир, — мислех си, че няма кой да ме бие по точки в реването, ама ти си сериозен кандидат.

Главният секретар се засмя.

— Извини ме — изтри очите си, — просто… Боже… така се разчувствах…

— Да, виждам — каза Владимир.

— Това направо е… — Доневски протегна ръка и я сложи върху неговата. Владимир усети, че пръстите му треперят — … о, човече, това е фантастично, това е приказка, истинска приказка! Колко се молих вчера да се оправиш, нямаш представа! Стоях тук в тая стая и се молех, молех… до края на живота си няма да мога да се отплатя на Бог за това щастие — да видя такова чудо! Никога!

— Е — каза Владимир, — ако се отдадеш на доброволен труд като санитар-хигиенист в болницата, да миеш тоалетни и подлоги в следващите двайсет-трийсет години, може пък и да Му се отплатиш. Имаш много полета за действие.

— Като нищо ще го направя! — Доневски се разсмя през сълзи.

— Това, което ми каза Той — Владимир се усмихна леко, — беше още днес да започна да се смея и да се шегувам. Заемам се, значи.

В стаята настъпи мълчание. Доневски отдръпна ръка от тази на Владимир, сви юмруци и наведе глава. Дълго време никой не проговаряше. Накрая главният секретар вдигна очи с тежка въздишка.

— Можеш ли да ми простиш? — отрони — Вярвай ми, през цялото време там… в онази ужасна стая… преживях всичко заедно с теб. Никога не съм изпитвал такава болка в живота си, никога! Знам, че вероятно е много да го искам от теб, но…

— А, и преди това знаеш ли какво ми каза — гласът на Владимир бе много тих — каза ми: „Аз съм ти простил. Въпросът е ти да простиш на самия себе си. Иначе, и при цялото ми добро желание, никога няма да мога да те измъкна от депресията.“ Не знам дали ти предавам съвсем точно репликата, но такава беше идеята.

Той се наведе напред и се взря в Доневски.

— Разбираш ли?

Доневски помълча, после кимна и се усмихна.

— Разбирам. Благодаря ти. Благодаря ти много. — Пресегна се и стисна отново ръката му.

— Остави всичко в миналото и продължавай напред — каза Владимир — Естествено, гледай да не повтаряш старите грешки. Това е, което ще се опитам да направя аз. Това е, което трябва да правят всички хора, ми се струва.

— Уникално добър човек си — каза Доневски. Гласът му се пресичаше, изглеждаше сякаш пак ще се разплаче. Владимир се изправи и сложи ръка на рамото му.

— Хайде, стига си циврил. Събирай си нещата и се махай от болницата, защото аз си тръгвам. Нямам време да вися тук повече.

— Къде ще ходиш? — главният секретар също се изправи и изтри лицето си с длан.

— А, това вече не те интересува.

— Слушай, сега съм на твоя страна. Имам желание да помогна на теб и приятелите ти… да доведете работата си докрай. Днес в десет започва заседанието, на което Алев ще внася Проектозакона за духовна чистота в Народното събрание. Мисля, че трябва да го спрем.

— Ние ли? — Владимир повдигна скептично вежди.

— Да, ние. Както може би се досещаш, вече съм лишен от свръхсилата си, но и без нея се бия отлично. Владея няколко бойни изкуства и физическата ми подготовка е идеална. А още вчера вечерта, преди да дойда тук при теб, се обадих да блокират сигналите от чиповете ни — моят, твоят, на Людмила Пеева и на Боян Денев. Така че, докато е необходимо, поне приятелите ти със сигурност ще бъдат невидими.

Владимир го изгледа, изпълнен, против волята си, с облекчение. Доста въпроси бяха минали през главата му през последния половин час и по-голямата част бяха свързани точно с опасността, на която щяха да са изложени Людмила и Боян, щом излязат на открито. Не знаеше дали полицията търси и Люси, но ако я търсеха и засечаха, с нея щяха да засекат и Боян. А от набъркване на полицията в живота ти никога не излизаше нищо добро — това вече беше съвсем ясно.

— Наистина ли си го направил? — попита тихо.

— Да. Вече няма защо да се тревожиш за тях.

— А на Алев и Дерев… вчера каза ли им за мен? Каза ли им за това, което стана?

— Не. Не съм се обаждал на Марий, бях прекалено афектиран. Лошото е обаче, че вероятно Таръс му е разказал за случилото се. Затова блокирах и следенето и на моя чип, както и на МУК-а ми.

— Таръс? Имаш предвид… това е онзи другият… онзи, с когото ти си общуваш…

— Вече не си общувам с него — каза Доневски ледено.

— Да, де. Искаш да кажеш, че той е уведомил Алев, така ли?

— Най-вероятно. Ангелите обаче нямат право да се намесват директно в събитията на земята, нали знаеш? Могат да използват само хора за целите си. Така че, предполагам, Таръс е накарал Марий да се обгради с цялата полиция на града. Сигурно стоят около Народното събрание, насъскани като кучета и само чакат да се появим.

— Министърът освен това бъркаше в мозъците на хората, доколкото си спомням — каза Владимир, — така че вероятно доста здраво ги е навил.

— Не може да е навил всички — каза Доневски — Ще проведа няколко телефонни разговора и ще проуча настроенията. Ще намеря поне една сигурна групичка, с която и ние да се обградим. Дай ми само двайсетина минути.

— Добре — Владимир погледна часовника на стената. Беше десет без двайсет и пет. — Има малко време.

Той отиде до масата и отново седна на стола. Главният секретар извади мобилното устройство за комуникация от джоба на палтото си и се облегна на стената.

— Май наистина трудно бих се оправил без теб — забеляза Владимир. — Не съм премислил сякаш много добре нещата.

— Ами то вчера стана ясно, че по принцип не ги премисляш много добре — отвърна Доневски.

— Да, да — промърмори Владимир. — Толкова ли се сближихме вече, че да започнеш и да ми натякваш?

— Ще ти натяквам винаги оттук нататък, щом става въпрос за сигурността ти — отвърна Доневски. — А сега искам малко тишина.

Точно след четиринайсет минути, главният секретар изключи „Global Call“-а си.

— Добре, Михаил Петров каза, че ще ни прати четиридесет души — той прибра МУК-а обратно в джоба на палтото си — ще са долу до петнайсет минути.

— Кой е Михаил Петров? — попита Владимир. Той беше слушал много внимателно, но не разпозна нито едно от имената, споменати от главния секретар по време на разговорите му.

— Директорът на „Военна полиция“ — обясни Доневски. — Струва ми се, че те са чисти. Алев не обича да се набърква с армията. Промил е мозъците на повечето служби към Министерския съвет и Министерството на вътрешните работи, но Отбраната сякаш не е пипал. Което и предполагах, всъщност.

— Ти защо не си в армията? — попита Владимир, докато главният секретар обличаше палтото си. — Защо си станал полицай?

— Това беше единственото, с което успях да се наложа над баща ми — каза Доневски. Двамата излязоха от стаята и тръгнаха надолу по коридора. Мраморните плочки блестяха като полирани, а стъпките им отекваха глухо в стените. — Той искаше да ме набута във военната академия, е, заплаших го, че ще се обеся на полилея и отстъпи… не че щях да го направя, естествено, но поне се наложих. Навремето полицията ми се струваше по-мирният вариант от армията. Представи си само — Доневски се засмя горчиво. Владимир също се подсмихна:

— Да, представям си. Идеалистичната идея за добрите полицаи и лошите военни.

— Смятах, че полицаите не убиват хора — промърмори Доневски.

— Виж ти.

— Да — двамата излязоха от коридора и се запътиха към асансьора. Голямата метална врата проблясваше на светлината, нахлуваща от прозорците на площадката. Доневски натисна бутона и той светна в зелено. — Винаги съм имал много наивен поглед към света. Смятах, че по принцип хората са добри едни към други. И че насилието е някакво случайно отклонение от общото правило. Е — за петнайсет години в полицията на такива неща се нагледах, че за цял живот ми стигат. А след последните два дни… — главният секретар поклати глава. Влязоха в широката кабинка на асансьора и той натисна бутона за нулевия етаж — … мисля, че ако изляза жив от тая история, директно заминавам в провинцията да садя картофи.

— Ще ти го напомня после — Владимир се усмихна.

— Не се шегувам.

— Хубаво. Дай да видим сега дали лошите военни ще ни свършат работа, а? Пък после ще мислим за саденето на картофи.

— Ще свършат — каза Доневски. — Каквото и да е внушил Марий на охранителите, няма да посмеят да вдигнат ръка срещу цял взвод. Петров каза, че могат да изпратят цялата осма рота, ако се наложи. Около двеста души са.

— Добре — каза Владимир, — но не ми се иска да се стига чак до гражданска война. Вярвам, че Людмила ще спре Алев преди нещата да загрубеят дотам. Стига да успее тя да се добере невредима до министерството, разбира се.

Двамата помълчаха малко. Електронното табло, показващо етажите, мигаше пред очите им — трети… втори…

— Обичаш ли я? — попита изведнъж главният секретар.

— Кого? — Владимир гледаше таблото и му се струваше, че червеният цвят на мигащите цифри става още по-наситен, сякаш се нагряваше от скрито зад панела, усилващо се електричество.

— Тази жена, писателката. Людмила Пеева.

— А ти как мислиш? — каза Владимир мрачно. Извърна поглед от таблото, върху което светеше цифрата нула и срещна косо очите на Доневски. Главният секретар трепна. Двамата излязоха от асансьора и се спряха в широкото фоайе. Беше студено. Владимир усети, че трепери. Не, не беше от студа. Беше се разтреперил още в асансьора, след последната реплика на главния секретар. Беше си спомнил как Доневски стоеше в онази ужасна стая; просто стоеше, стоеше, стоеше, докато той умираше от болка и се чудеше възможно ли е да повръщаш толкова много, че накрая и самият ти стомах да изригне на кървави парчета от устата ти; а Доневски просто стоеше, стоеше там и гледаше; и гледаше и не спираше да гледа. Владимир скръсти ръце и се отдръпна настрани. Погледът му обходи огромното, мраморно фоайе — от тавана се спускаха огромни декоративни полилеи, в ъглите горяха свещници, имаше молитвени олтари, групи хора минаваха забързано покрай тях — санитари, медицински сестри и лекари в униформи; цивилни, навлечени с кожени палта, шуби и вълнени шапки на главите.

— Владимир? — чу той прегракналия глас на Доневски до себе си. — Божичко, извинявай. Съжалявам, не исках да…

— Нищо — Владимир стисна зъби. — Да не говорим за това, а?

В този момент той осъзна едно — не беше достатъчно да простиш веднъж. Трябваше да можеш да простиш и втори път. И трети път. И всеки път, щом миналото те застигне и ти зашепне с лукавите си устни: „Отмъсти! Отмъсти!“ Човек не избира Бог само веднъж. Избира Го постоянно. Всяка минута. Отново. И отново. И отново.

Пое си дълбоко дъх и се вгледа в застиналата пред него фигура на главния секретар. Доневски стоеше вцепенен като статуя и хапеше напуканата си долна устна. Дълбока бръчка се впиваше между веждите му, очите му се взираха отчаяно в човека пред него.

Владимир пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.

— Хайде! — усмихна му се — Няма нищо, забрави. Всичко е наред. Хайде, да вървим.

Доневски въздъхна. Чертите му се отпуснаха облекчено.

— Добре. Съжалявам, не мисля като говоря понякога. Пълен малоумник съм. Ела, ще излезем от страничния вход. Ще ни чакат на булеварда.

— Добре.