Невена Паскалева
Тайната на синия дим (13)

3.
Титаните — I

24 януари, 2044

Откакто бе в бета-измерението, не можеше да достигне до никого, освен чрез сънища и молитви. Затова спеше често. И се молеше.

Тази нощ прекара свит в гнездото си в тъмния Западен парк. Въпреки убийствения студ, който вледеняваше капките мъгла и ги превръщаше в падащи към земята твърди кристали, гнездото беше топло и уютно. Бе построено през есента от меки, но здрави клончета, споени с глина и пръст, които изолираха напълно студа и отвътре застлано с шума. Имаше формата на гърне; отворът, който служеше за вход, бе съвсем малък, точно колкото да провре дребното си тяло на сив европейски гълъб. Асарих сам донесе едно голямо сухо листо с човката си и след като се напъха в гнездото, го закрепи под отвора, за да го затвори напълно. Колкото и слаби струйки ветрец да се провираха през входа, те все пак можеха да нарушат спокойствието на съня му.

От всички телесни форми, които бе опитвал с вековете в бета-измерението, най-много обичаше формата на птица. Птиците виждаха света през уникална цветова призма; а техният полет в земния въздух му напомняше на полета, с който алфа-тялото му преминаваше през невъобразимите за човешкия ум пространства. С две думи, като птица се чувстваше най-близо до дома си.

Тази нощ, в гнездото, сънува Бог. Бог му каза:

„Знам, че този път ще се намесиш когато и както трябва.“

„Благодаря Ти, че ми вярваш.“ отвърна Асарих.

„Ще усетиш момента. Достатъчно зрял си. Дошло е времето ти.“

„Не знам как продължаваш да имаш търпение с мен.“

„Това е защото и ти имаш търпение с Мен.“ каза Бог. Шеговитите нотки в тона Му накараха Асарих да се усмихне в съня си. Сгрян от друга, много по-мощна топлина от физическия уют на гнездото, той помръдна щастливо с криле. „Обещавам ти, че скоро ще застанеш редом с Визал, Дриа и другите си учители. И вече ти ще си този, който ще учи по-младите.“

„Визал ще е особено радостен да чуе това!“ каза Асарих. После Бог се оттегли, а той продължи да спи и вече сънуваше птичи сънища — паднали клонки, первази с трохи, щръкнали черни мустаци, потрепващи в мрака.

Преди обед на другия ден направи голяма грешка.

След като почисти набързо перата си с клюна, той излетя от гнездото и настръхнал от студа, се спусна към черната земя, за да потърси семена. Беше сънен, гладен и твърде опиянен от хубавия сън, за да забележи навреме опасността. Докато ровеше с човка коравата пръст, котката връхлетя отгоре му.

За да поддържа временното си бета-тяло, Асарих се нуждаеше от огромно количество алфа-енергия. Цялата му алфа-същност бе впрегната в работа и буквално „погълната“ от бета-формата. Съответно ставаше лесно податлива на разпад. Убиеха ли го в този свят, Асарих щеше да се върне в своето измерение, но загубил досегашната си идентичност. Трябваше да започне живота си отначало, като новороден ангел. Не му се искаше да се прости с целия си жизнен опит; с всички знания, които бе придобил и затова много внимаваше. По принцип бе трениран срещу изненади. Мина дълго обучение в Училището за контрол, имаше стотици човешки години опит. Но този път не усети котката навреме. Тя заби нокти в тялото му и болката го раздра като мълния. Веднага разбра — ако не напуснеше бета-формата, сегашната му същност щеше да бъде унищожена.

И той се разтвори за секунди във въздуха, разля се като късче лед под струя вряща вода. Стотици бели мехурчета се пръснаха из сребърната утринна зора, завъртяха се около оста си, отдалечиха се едно от друго, после изчезнаха.

Котката се огледа недоумяващо. Чудеше къде се дяна птицата, която току-що бе пред очите й. Потрепна с мустаци, опипа с лапа въздуха, после реши, че вероятно е сънувала закуската си и се скри зад близкото дърво, за да дебне за друга плячка.

Асарих прелетя над парка, залян от алфа-усещания — мъката на дъба по мъртвите му листа, любовта на две катерици, сгушени в хралупата си, тихата нежност, с която бе изпълнен снегът, прегърнал крехките клони на дърветата. Усещанията бяха прекрасни, като река от злато; онази река, в която плуваше непрестанно у дома. Прииска му се просто да усили скоростта и да се прибере. Там, където нямаше бета-обвивки и тленни ограничения. Още не бе започнал истински задачата си, а вече се чувстваше изморен. „Зрял ли каза Бог? Направо съм старец!“

Естествено, веднага отхвърли тези мисли. Всъщност те вече бяха изместени от силната тревога, свързана с осъзнаването, че е разкрит. Той се зачуди за момент какво бета-тяло да си избере, после се преобрази на сокол-скитник със стоманено сиви криле, кремав корем, жълти крака и жълта човка. Разтвори мощните си криле и се издигна на върха на един висок бук. Насочи острото си зрение към безбройните върхове на жилищните блокове зад парка и зачака.

Бе прекарал само два микромилона в алфа-формата си, но знаеше, че те са достатъчни на Таръс, за да го локализира. Само при мисълта за конфронтацията, която го очакваше, ноктите му се свиха рязко около клона и крилата му потрепнаха. Без проблем се справяше физически с Таръс, но поне досега, злобните му и саркастични психологически нападки го оставяха безпомощен. Асарих не разбираше злобата и сарказма. По тази причина поведението на Таръс винаги предизвикваше у него болезнено, напрегнато недоумение. Ако бе във формата на човек, след срещите си с Таръс винаги плачеше. Всъщност точно така разбра защо хората плачат — скритата у тях алфа-същност не можеше да проумее злото.

Таръс долетя след шест микромилона. Бе приел формата на голям ястреб с черни криле и тяло на черни и бели линии. Кацна на съседния клон и известно време го фиксира с кръглите си черни очи. Асарих веднага долови болното, жълто-зелено излъчване на алфа-същността му. Бе типично за всички черни ангели и за човешките души, преминали в Черния праг. Материя, пълна с гной, обречена да загине. Стомахът му се обърна, клюнът му се разтвори в отвращение. Стотици човешки години общуване с Таръс и все още не можеше да свикне с вида му. Не можеше да свикне с вида на никой от падналите ангели.

Асарих веднага усети и друго — в парка стана по-студено. Перата му бяха плътни, но въпреки това въздухът започна да боде нежната кожа под тях като метални игли. Клонът, на който бе кацнал, помръдна и се заклати. Дървото застена — и на него не му харесваше, че Таръс е отгоре му.

— Пак си тук, значи! — изкънтя присмехулният, леко креслив глас на черния ангел в главата му. — Много се забави този път, братко! Усетих аз още преди няколко дни противните ти вибрации, но не бях съвсем сигурен. Добре се криеш този път. Задобрял си!

— За съжаление, не бях предвидил да се откривам и сега — отвърна спокойно Асарих, въпреки че птичият му стомах продължаваше да се гърчи от отвращение. — Нямах никакво желание да слушам и за момент приказките ти, но уви. Явно още не съм чак толкова добър.

— И никога няма да бъдеш! — кресна Таръс. Той плесна с криле и внезапна чернота обви парка, скривайки блесналото над тях слънце. Чернотата бе гъста, смрадлива и лепкава. Асарих се задави, закашля се и въпреки перфектното си птиче зрение, трябваше да напрегне очи, за да различи клоните наоколо. — Какво става, събра ли вече екипчето си от бойци? Колко са, трима ли? Естествено, щом моите са трима, и твоите ще са толкова — какво ли те питам! Кои са този път, бяло ангелче? Надявам се да не са пропаднали типове като оная депресирана учителка, дето се занимаваше с момиченцето последния път… горката мижитурка, как се срина само!

Асарих отново се объркваше, усещаше как отчаянието се плъзва между перата му като стотици невидими пиявици. Те впиха зъби в кожата му и засмукаха кръвта му. Той се сгърчи отчаян, опита се да се отърси от тях, но насмешливият поглед на Таръс му пречеше, пречеха му мракът и стенещите дървета около него, пречеха му писъците на алфа-същностите на животните в парка, които тичаха като полудели напред-назад, усетили болното, нечисто присъствие. Бе готов да стане и да излети, просто да се махне; но тогава си спомни отново топлотата от съня тази нощ. Спомни си думите на Бог: „Знам, че този път ще се намесиш когато и където трябва. Дошло ти е времето!“ и увереността, която тези думи му бяха вдъхнали. Същата увереност сега се върна и го обви като щит от светлина, отблъсна надалеч всички неприятни усещания, отблъсна и разстройващото излъчване на Таръс. Черният ангел се смали пред очите му до бледа зелена светлинка, потрепваща на клона срещу него, по-безпомощна и от умираща светулка.

— Кои са те, а? — продължаваше язвително Таръс. — Хайде, кажи ми, де? Криеш ги, нали? Нищо, те ще се появят. Все ще изникнат по някое време и тогава ще ги смачкам като изгнили картофи. Спомняш ли си Кемал Шарах? Беше призован да доведе християнството в Турция, после да го разпространи из целия близък Изток — каква велика мисия имаше само — а се поддаде на лъстивия чар на моята Бену и ти не успя да го измъкнеш от влиянието й. Заряза идеите си, заряза всичко и се самоунищожи. Ами Тюринг — колко се опитваше да го предпазиш от приказливото му, самовлюбено приятелче, но не ти стискаше, нали; не ти стискаше и накрая да го измъкнеш от ония касапи, които го мъчиха и го кастрираха, помниш ли, и после се отрови, бедничкият, ха-ха-ха. Ами малката Христина? Какви неща щеше да напише, щеше да прослави Бог по целия свят — но моят Сванте й размъти главата… е, и тя умря накрая. Да продължавам ли?

— Млъкни! — изкрещя изведнъж Асарих и гласът му проехтя из невидимите полета на алфа-материята, мощен и величествен като звън на вселенска камбана. — Прекрати смешните си опити да ме дразниш, нищожество, защото ще те помета като боклук, какъвто си! Търпението ми си има граници!

— Да, знам, можеш да ме пометеш — съгласи се Таръс. — Можеш с един нокът да ми изтръгнеш сърцето, хиляди пъти по-силен си. Бог обаче няма да ти позволи — нали така, бяло ангелче? В това измерение хората водят битките Му, ние помежду си не трябва да се закачаме. А хората винаги се провалят. Винаги. Как не схвана досега? Жалки същества! Каква е тая надежда в тях, каква е тая вяра, ей това не мога да разбера! Хората Черният праг ги влече като магнит, колко от тях, кажи ми, му устояват? Поне в нашите случаи, процентът е нула. Това не е дразнене, това е статистика, Асарих.

— Този път — каза Асарих сдържано — те ще устоят.

Той стоеше спокойно, съвсем неподвижно, усилил до максимум защитата си срещу проникването на Таръс в мислите му. Преди няколко секунди бе усетил в парка присъствие. И то не кое да е, а на Владимир и Людмила. Тези, които досега бе крил с толкова усилия и до които Таръс вече се чудеше с какви хитрини да се добере предварително.

„Няма да стане!“, помисли Асарих. И последните капки гняв се оттекоха от него, за да отстъпят място на тихо съжаление към черния ангел. „Няма да успееш, жалко същество. Бъди сигурен!“

— И защо смяташ, че тези ще устоят? — попита Таръс презрително. — С какво са по-различни от всички други досега?

— Те не са по-различни — каза Асарих благо. — Аз съм по-различен, братко. Не знам дали погледът ти е достатъчно остър, за да видиш това.

Той вдигна криле и излетя, разцепвайки тъмнината с полета си. Бе усетил кучето в парка, обзето от лудост поради присъствието на Таръс, бе усетил нападението му над Владимир и Людмила и знаеше, че трябва да се намеси. Летеше като светкавица, чистеше лепкавия мрак около себе си и пускаше нов, свеж въздух на мястото му. Освободи притиснатото слънце, то издигна облекчено мишци и пръсна отново живителната си светлина над парка. След две пълни обиколки на Асарих над дърветата тъмнината бе напълно изличена, кучето се гушеше успокоено в краката на стопанина си, а Владимир и Людмила се отдалечаваха към изхода на парка. Вбесен от намесата му, Таръс плесна с криле, излетя по посока към града и се скри от погледа му.