Невена Паскалева
Тайната на синия дим (38)

1.
Петър

27 януари, обед

Идва време, в което съществуването ти среща същността ти.

Идва време, в което се чувстваш толкова жив, че усещаш плъзгането на кръвта по тънките капиляри на пръстите ти. Време, в което всяка поета глътка въздух те прави толкова лек, че се издигаш нагоре като изпълнен с хелий балон.

Идва време, в което всяко действие, което си извършил през живота си — добро или зло, претеглено или необмислено, забравящо се или запомнящо се, нежелано или жадувано — се намества в световния пъзел и картината му става поразяващо ясна.

Идва време, в което разбираш защо е било всичко това.

Идва време, в което смисълът на живота ти се оказват онези дни, в които се учеше да тичаш в пълна тъмнина и да избягваш препятствия, които могат да ти струват живота. Онези дни, в които правеше разтягания, лицеви опори и коремни преси, докато ти прималее; когато след стотния висок скок имаше чувството, че стомахът ти ще изхвърчи през устата, а очните ти ябълки ще се разтекат по бузите; тогава, когато се тресеше от ридания и лицето ти се обливаше в сълзи, а треньорът ти крещеше: „Още веднъж! Още веднъж, слабако! Още веднъж!“ и ти се подчиняваше, защото иначе вкъщи щеше да има наказания, лоши наказания и се чудеше какъв е смисълът на целия този ужас, но сега разбираш.

Сега разбираш всичко.

— Като в парка! — извика Людмила до него. Очите на Петър привикваха към тъмнината с изумителна бързина. Видя как Владимир я прегръща с една ръка и впива пръсти в рамото й. Току-що бяха влезли в Главната зала на Ораторията и мракът се бе спуснал в момента, в който вратата се затвори зад тях. Сякаш потънаха в дълбока, непрогледна пещера. Тренираното зрение на Петър обаче различаваше всичко в залата — купола, стените, видеотаблата, хората, които седяха спокойно на местата си — твърде спокойно. Може би техните умове не регистрираха случващото се, или просто бяха в шок. До трибуната, Кирил се бе изправил и се оглеждаше объркано, а свещеникът Денев, седнал до него на стола, притискаше длани в безмълвна молитва.

— Какво означава това? — Людмила се задъхваше, въртеше глава насам-натам. Петър видя как Владимир се навежда към нея:

— Шшт, тихо, Люси! Тихо! — после, над главата й, художникът срещна очите му.

— Трябва да измъкнем Боян — каза му Владимир хрипливо — става нещо лошо. Случи ни се веднъж с Люси. Това е…

— Да — чу Петър гласа си. Стори му се твърде висок, като думтенето на река, отекващо в стените на пещерата. — Таръс е тук.

— Можеш ли да вземеш няколко военни и да отидете да доведете Боян? — попита Владимир. — Ще се справите с полицаите, не са много. Не искам да оставям Люси сама.

Петър не отговори. Гледаше Кирил. Бившият му съдружник слезе от трибуната и залитайки, се приближи до един от служителите на реда, които я ограждаха. Дори и в тъмнината, Петър виждаше бледнината на лицето му.

Кирил започна да говори с полицая. Петър премести поглед към Боян Денев. Свещеникът все така стоеше без да помръдва, вглъбен в молитвата си.

— Не — отвърна Петър тихо.

— Какво? — Владимир присви объркано вежди.

— Не, не ми трябват военни — поясни Петър. Очите му обходиха разстоянието до трибуната. Не повече от трийсетина метра. Трийсет метра без препятствия. Каменният под пред него бе чист и гладък, като полиран. Точно пред трибуната щеше да се натъкне на кордона от полицаи, но колегите му стояха и зяпаха като зомбирани. Нямаше да са голяма пречка.

Пет секунди.

Толкова му трябваха.

Всъщност, едва ли щеше да има повече.

Петър се наведе, пое си дълбоко дъх и както Владимир по-рано в Пленарната зала, се затича напред.