Невена Паскалева
Тайната на синия дим (41)

4.
Владимир

За разлика от предния път, сега не му се мърдаше. Страхът му за Люси бе толкова силен, че не искаше да я остави даже за момент. Усещаше треперенето на тялото й под защитния заслон на ръката му и това заковаваше краката му още по-здраво за земята. Като дърво, което прикрива любимото си цвете от буря.

Присвиваше силно очи, но въпреки това различаваше само силуети. Топлината, която ги бе посрещнала на влизане в Ораторията, се беше отдръпнала под напора на изненадващо леден въздух, който сковаваше гърлото му и щипеше болезнено кожата му.

— Какво става? — зъбите на Люси тракаха.

— Не знам. Да се доверим на Петър, а? — гласът му отново бе спаднал и едва се чуваше.

— Защо тръгна сам тоя човек? Да идем да му помогнем!

— Люси, виждаш ли нещо в тая тъмница? Стой тук, че не мога да те мисля! Петър сякаш добре се ориентира.

Наистина — главният секретар тичаше така уверено напред, сякаш за него мракът не представляваше никакъв проблем. Владимир го загледа с неволен интерес. На тръгване от болницата Петър му бе споделил, че има отлична физическа подготовка, но едно е да го чуеш на думи, друго — да го видиш с очите си. Това не бе изява на онази свръхестествена сила, с която се бе сблъскал в Министерството на вътрешните работи. Това бяха просто човешки умения, но развити до такова възхитително съвършенство, че Владимир не можеше да откъсне очи от фигурата му. Как тичаше само! Краката му едва докосваха земята; движението на мускулите напомняше грацията на гепард, набиращ инерция при преследване на плячка. „Ще скочи!“, помисли внезапно Владимир. „Увеличава скоростта, за да скочи, но защо? Какво ще се случи?“

В следващия миг видя.

Полицаят.

Пистолетът.

Безмълвната фигура на застаналия встрани от трибуната Дерев; седящият Боян. Повдигането на ръката на полицая, която държи пистолета (как вижда? Как вижда накъде точно да го насочи??), проблясването на метала в мрака и после скокът на тичащия мъж. Петър се приближаваше от дясната страна на Боян и повече от три метра го деляха от платформата. Той се хвърли напред; буквално излетя във въздуха с наклонено тяло и събрани, изпънати напред ръце, сякаш самият беше куршум, разцепващ пространството и времето. Владимир никога не беше виждал такъв великолепен скок — дори в нелегалните екшън филми, които понякога гледаше в мрежата. Моментално разбра, че този човек е учил бойни изкуства цял живот само заради това — само за да направи този скок, тук и сега. Дъхът се пресече в гърлото му, от устните му излетя нечленоразделно възклицание. Направи крачка напред, дърпайки Люси със себе си, после се закова на място, сепнат от проехтелия изстрел.

Полицаят бе стрелял точно в момента, в който Петър се приземяваше от въздуха върху Боян и го блъсваше заедно с тежкия дървен стол на земята. Едрата му фигура се отметна встрани и заедно с тази на Боян, се срути зад трибуната.

И Боян, и Петър, изчезнаха от погледа на Владимир.

За няколко секунди настъпи пълна тишина. Хората в залата продължаваха да стоят безмълвни и сковани в тъмнината. Полицаят свали ръката си и без да пуска пистолета, отстъпи назад. Кирил, напротив, направи три залитащи крачки напред към трибуната.

Качи се на първото стъпало. Спря, сграбчи главата си с ръце и застена високо.

Владимир внезапно се отърси от вцепенението. Сграбчи Люси за ръката и я дръпна напред.

— Бързо! Бързо! — двамата хукнаха като обезумели към трибуната. Когато стигнаха, заобиколиха микрофоните и Владимир видя двете фигури на пода. Лежаха една до друга, на мраморния под зад платформата. Боян тъкмо се надигаше, пъшкайки, от земята и се оглеждаше объркано, с паднала пред лицето коса. Петър лежеше проснат по гръб пред него и тялото му се свиваше спазматично.

Мракът изчезна.

Също като в парка онзи ден — Боже, колко далечно му се струваше това време! — светлината изведнъж се върна в залата. Ярка като юлско слънце, тя почти го ослепи. Владимир премигна, разтри очи и усети как тялото му се отпуска от топлината, нахлула заедно със светлината в огромното помещение.

С проясняването на погледа му картината пред него се откри в потресаващи детайли. Боян беше разчорлен, черната му къдрава коса закриваше очите, пурпурната калимавка се бе смъкнала от главата му при падането и се бе търколила зад платформата. Свещеникът се опираше с една ръка на преобърнатия стол, за да се надигне. На земята върху платформата, Петър лежеше, свиваше пръстите на ръцете си и дишаше тежко. Цялата предна част на униформата му беше обляна в яркочервена кръв.

Владимир пусна ръката на Люси, хукна към Петър и коленичи бързо до него. Задъхваше се, устата му пресъхваше, сърцето му бумтеше.

— Този… този човек… — чу смаяния, дрезгав глас на Боян отстрани — … той… той пред мен ли се хвърли? Спаси ли ме?

Владимир не отговори. Нямаше време да отговаря. Посегна и разкопча трескаво униформената риза на Петър. Отметна я настрани. Входът на раната се виждаше ясно върху разкъсаната му долна фланелка — беше горе, в лявата част на гърдите. Куршумът вероятно бе минал през белите дробове. И бе засегнал артерия, защото кръвта изригваше на потоци; буквално за секунди оплеска целите му ръце и неговия пуловер.

Стомахът му се надигаше, пареща киселина се плъзгаше в гърлото му. Ръцете му изтръпваха, схващаха се. „Художниците са половин лекари“ мярнаха се смътно в ума му думите на професора им по анатомия в Академията, Михаил Добрев. Фъфлещият Добрев, който идваше да им изнася лекции от Медицинския факултет. „Ще се учудите как знанията, получени тук, могат някой ден да спасят вашия живот или живота на ваш близък!“

„Мога ли да го спася? Мога ли?“

Владимир стисна дланта на Петър с една ръка, после посегна и сложи другата на челото му. „Господи, моля Те! Моля Те!“ Веднага усети как го изпълва познатата живителна светлина; любовта, която изгражда всяка една мъничка клетка на вселената. Тази любов изригна, преля от тялото му като златен водопад, но в момента, в който се опита да достигне до тялото на лежащия на земята мъж, се блъсна в невидима прозрачна стена. Заобиколи стената от всички страни, заблъска искрящи пръсти в нея, помъчи се да я разбие, но стъклото явно бе много здраво, защото я отхвърли рязко назад.

Владимир опита пак. И пак. И пак. И всеки път, златните струи отскачаха безсилно настрани, неспособни да преминат бариерата. Любовта светеше на човека на земята, успокояваше го, галеше го с топлината си, но не можеше да достигне до тялото му.

Не можеше.

Не можеше просто защото земният път на този човек бе приключил.

Владимир си пое задавено дъх. Отдръпна дланта си от челото на Петър. Напиращи сълзи горяха очите му.

— Аз съм виновен! — избъбри отчаяно — Как можах да те оставя… не трябваше да те оставям да тръгваш сам!

— Не… — чу слабия глас на Петър — Така трябваше… така трябваше да стане…

Въпреки че напълно осъзнаваше безполезността на действията си, Владимир посегна, свали пуловера си и го сгъна бързо на няколко ката. Понечи да притисне импровизирания тампон към гърдите му, но Петър го спря с ръка:

— Сти-стига, няма смисъл… — той шепнеше. От устата му блъвна струя кръв, бледото му лице се изкриви от усилието, което бе положил, за да проговори.

— Млъкни! — каза Владимир през зъби. Обърна се и извика — Някой да повика линейка! Бързо!

Зад него хората шумяха. Присъстващите се раздвижваха, измъкваха се от изкуственото вцепенение. Един от близкостоящите полицаи веднага извади МУК-а от колана си. Владимир се наведе към Петър и хвана отново ръката му.

— Няма… няма време за линейка… — Петър изви леко глава встрани, за да срещне шокираното лице на Боян — той… той добре ли е…

— Да, той е добре.

— Знаеш ли… имах сделка… — Петър се усмихна едва забележимо — имах сделка…

— Какво? — Владимир се наведе още повече към него.

— Моят живот за твоя… това беше молитвата ми… изтъргувах те…

Владимир стисна устни и ръката му се сви по-силно около тази на Петър.

— Какво говориш? — задушаваща буца се надигна в гърлото му.

— Нищо… — Петър се закашля, нови струи кръв бликнаха от устата му — просто финална… драматична реплика…

Бяла светлина бухна в ъглите на залата като млечна пяна, събра се в малък облак и се претърколи весело във въздуха, докато застана точно над тях. Стече се към лицето на мъжа на земята, сля се с кожата му и я направи нежна и мека като на тримесечно бебе. Сякаш Петър не умираше, а тепърва разцъфтяваше за приключенията и безкрайните предизвикателства на живота.

— Знаеш ли, радвам се, че се запознах с теб — Владимир стисна и другата му ръка, — и се поправям — приемам те за приятел. Никакви други животи не ти трябват. Наистина.

Петър се усмихна отново.

— Благодаря ти — той извърна лице и присви очи, сякаш се вглеждаше в нещо. После пое дълбоко въздух и остана неподвижен.

Докато се вглеждаше в скования гръден кош на човека пред него и в бялото, отпуснато лице, застинало в маската на смъртта, Владимир усети ново присъствие над себе си. Пусна безжизнените ръце на Петър, изтри насълзените си очи и вдигна глава.

До тях, вкопчил длани една в друга, стоеше Кирил Дерев. Изглеждаше съвсем различно. В първия момент Владимир не можа да разбере на какво точно се дължи разликата във вида му, после замаяно осъзна, че тъгата, изпълвала доскоро облика на оратора, е изчезнала. „Онази тъга, която исках да нарисувам!“, спомни си смътно, „Онази, загрозяващата. Няма я.“

Да — неясно как, Дерев бе смъкнал деформиращата маска и я бе захвърлил някъде далеч. Отдолу блестяха истинските му черти — пак не особено правилни, но симпатични, дори, по един техен си начин, мъжествени. Дълбоките му тъмни очи за момент силно напомниха на Владимир на очите на Боян — имаха същия съчувстващ, пълен с любов израз.

Дерев гледаше надолу към мъртвия мъж и кокалчетата на пръстите му белееха от стискане.

— Той… той… от колко време е с вас? — обикновено силният, ясен глас на оратора сега глъхнеше, сякаш се губеше в дебрите на новата вселена, в която бе попаднал.

Владимир се опря с една ръка на пода, после полека се изправи.

— От вчера — отвърна тихо. Заливаше го страшна умора, причерняваше му, мускулите му трепереха. Едва се задържаше на крака.

— Не знаех — прошепна Дерев. — О, Боже… нищо не съм разбирал. Нищичко.

— Изгони ли го? — Владимир го погледна.

— Кого?

— Онзи демон. Онзи, който докара тъмнината. Бил е в главата ти, нали? Изгони ли го?

— Да. Да. Изгоних го. Тръгна си. Беше на косъм… на косъм да ме убие, но си тръгна. Мисля… мисля, че вече няма да се върне.

— Хубаво. Това поне е хубаво.

— Той… — Дерев се пресече. Пое си дълбоко въздух, пусна ръце, прекара ги през косата си. Опря длан на челото си. — … Петър… Петър беше добър човек. Винаги съм го знаел.

— Така е. Такъв беше.

— Бил е дори по-достоен, отколкото съм смятал.

— Достойните постъпки ни изненадват, нали? — Владимир чу шум зад себе си и се обърна. Видя как Боян коленичи до Петър, прави кръстен знак на челото му, спуска клепачите му и поставя ръцете една върху друга на гърдите. „Благодаря!“, промълви свещеникът. Изправи се. Очите му се срещнаха с тези на Дерев през тялото на мъртвия мъж.

— Съжалявам — изрече Дерев сковано. — Прости ми, аз… бях си изгубил ума.

Боян го измерваше с поглед известно време, после явно разбра, че злото вече е напуснало оратора. Чертите на лицето му се отпуснаха и той кимна.

— Всичко е наред — промълви. — Важното е, че ти успя да се спасиш. За това се радвам.

— Трябваше да се осъзная по-рано. Три минути по-рано да се бях усетил, това нямаше да се случи.

— Всичко идва с времето си. Нито по-рано, нито по-късно. Недей да се виниш.

В залата се бе вдигнал невъобразим шум. Хората обикаляха, крещяха, оглеждаха се. Военните също нахлуваха в залата, тичаха към трибуната. Владимир се огледа. Люси стоеше два метра встрани от платформата, свила ръце пред гърдите си. Фигурата й изглеждаше страшно крехка сред надигналото се множество и в същото време, силна като оцеляла векове лиана сред тропическа джунгла.

Владимир заобиколи трибуната, прескочи стъпалата и хукна към нея. Доближи я и я прегърна. Зарови лице в рамото й, а тя го притисна с все сила към себе си, залюля го като малко дете. Той усети как раменете му се разтрисат, а надигащата се буца в гърлото му се пръсва в горещи, неудържими сълзи.

— Съжалявам — прошепна тя в ухото му. — Съжалявам. Чувстваше го близък, нали?

— Да. Да, така е. Така го чувствах. Не знам как стана, но…

— Знаеш, че не е краят, нали? — тя галеше косата му — Смъртта не е краят.

— Да, Люси. Да, но е ужасно… толкова е ужасно… толкова…

— Ще бъдем заедно с всички, които сме изгубили. Там, където ни каза Асарих. На онова място. В другия свят.

— Да. Да. Знам.

— И ще е хубаво.

— Да. Да. Да, Люси. Да, знам.

Тя го прегръща още дълго време, галеше го, топлеше го с тялото си. Накрая отметна нежно косата от челото му.

— Хайде, миличък. Спри да плачеш и вземи да се облечеш. Моля те. Навън не е за къс ръкав.

Той се отдръпна от нея и огледа тялото си със замъглените от сълзи очи. Беше забравил пуловера си на пода до трибуната.

— М-мислиш… мислиш да си тръгваме ли?

— Да. Наложително е да си тръгнем. Поне за малко трябва да се откъснем от всичко. Никак не си добре.

Той изтри окървавените си ръце в панталоните. Видя, че е изцапал и нейната риза с кръв. „Няма значение.“ Прегърна я и двамата се върнаха бавно до трибуната. Около тялото на Петър вече се беше събрала тълпа — полицаи, военни, политици. Самият президент се мяркаше някъде назад, ръкомахаше, разменяше реплики с околните — Владимир не разбираше и дума.

До Кирил Дерев стоеше нисичка, хубава тъмнокоса жена. Шепнеше нещо в ухото му, а той стискаше ръката й.

— Бояне? — обърна се Владимир към свещеника — П-пускаш… пускаш ли ни с Люси да се приберем вкъщи? И аз, и тя имаме… трябва ни малко… почивка.

— Разбира се! — Боян, който говореше с един от военните, кимна — Всичко свърши вече, приятелю. Няма защо да се тревожиш. Ние с Кирил ще се оправим тук.

Ораторът, дочул репликите им от другата страна, също кимна.

— Да! — потвърди той. — Прибирайте се. Ние ще се погрижим за всичко.

Владимир им се усмихна с благодарност. Взе пуловера си от земята и го облече. Прегърна отново Люси и двамата се запътиха бавно към полуотворената врата на залата.