Невена Паскалева
Тайната на синия дим (3)

3.
Боян

Сутринта в осем камбаните на църквата забиха продължително. Боян излезе на терасата по халат и в първия миг се скова от студа. После притвори очи и остави щипещото усещане да се разпростре по всеки открит сантиметър плът. Кожата му настръхна, лицето му изтръпна. Той нави ръкавите на халата до лактите и студът запълзя нагоре, вмъкна се под мишниците му. Пръстите му докоснаха замръзналия сняг на перваза.

„Днес ще умра.“

Мелодичният звън на камбаните внезапно се накъса. Боян сключи ръце пред гърдите си, наведе глава и устните му замърдаха в престорена молитва. Някога беше искрен в тези молитви. От няколко месеца правеше каквото правеха повечето хора — играеше театър.

Звънът отново се успокои, после постепенно затихна. Боян влезе обратно в апартамента.

Взе си горещ душ и само по долни дрехи отиде в кухнята. Протегна се към кутията на полицата — издуващото фланелката му шкембе затрудняваше движенията му — и извади хляба. Взе голяма буца сирене и го разбърка в една купа заедно с масло, парчета шунка и пет яйца. Добави магданоз, червен и черен пипер. Докато изсипваше сместа за омлета в половин пакетче врящо масло и го подравняваше в краищата с дървената лъжица, в съзнанието му се мярна лицето на майор Пенев. Пенев оглавяваше наблюдателния отдел на Духовното министерство, имаше жълтеникава кожа и изпъкнали, мравешки очи. „Отец Денев“ каза му той преди седмица, „извиках ви в кабинета си, защото напоследък получавам изненадващи доклади за поведението ви по време на хранене. Прекаляването с храна е едно на ръка — за него можете да се обърнете към медицинско лице, което ви и съветвам с оглед на здравето ви.“ насекомоподобното лице се наведе към него и го огледа внимателно. „Все още сте в рамките на допустимите килограми, но сте тръгнали към опасната зона и ще навредите на работата си. Това обаче, което истински ме тревожи, е, че се храните некултурно. Цапате масата и пода, тъпчете се безогледно, не ползвате нож и вилица, омазвате дрехите си, с две думи — държите се като прасе.“

Боян се бе стреснал от думите на майора. След раздялата с Ана, през последната година от живота му, вътрешният му гняв непрекъснато растеше. Пламтеше като пожар и единственият начин да го потушава, бе да яде. Всяка хапка бе като вода, която падаше върху огъня и намаляваше силата му. Ядеше с такава отдаденост, сякаш от това зависеше спасението на света. Забравата, в която изпадаше по време на хранене, очевидно му пречеше да осъзнае как точно се държи. Да, виждаше, че после има много за чистене, но чак пък да стигне до ушите на самия майор Пенев.

„Благодаря за забележката.“, каза той смирено на майора. „Предполагам, че сте прав. Ще коригирам поведението си.“

„А мога ли да попитам на какво точно се дължи то?“

„Ами… не съм сигурен. Предполагам, лека емоционална нестабилност след личната травма, която преживях преди време. Ще се консултирам с психиатър.“

„Запазете си час още другата седмица. Помнете, че сте част от Обединената църква и виден неин представител. Ако държите да си запазите позицията, погрижете се за себе си.“

„Ще се погрижа, не се съмнявай, къртицо!“, помисли сега Боян и ръката му бясно заудря с бъркалката по тигана. Изключи котлона и блъсна тигана настрани. Стисна слепоочията си с ръце и за миг остана неподвижен. После се втурна в хола, с изненадваща за килограмите му скорост. Босите му крака потънаха в мекия килим. Отвори рязко капака на пианото. Тръшна се на стола и затвори очи. Пръстите на дясната му ръка се плъзнаха по лъскавите клавиши.

Огън. Огън. Когато има огън, не го потушавай. Разгори го още.

Разгори го.

Боян започна да натиска клавишите на пианото. Отначало предпазливо. Ре. Ре диез. Ди диез. Фа. До. До бемол. И после пак. И пак. Нагоре, надолу. Нагоре, надолу. Сол. Фа бемол.

Пръстите му забързаха, станаха по-уверени. Накъсаните звуци постепенно се сляха, зазвучаха като мелодия. Рязка. Отчетлива. Страшна.

По едно време Боян се спря и повтори композицията отначало. После трети път. После посегна и взе нотната тетрадка от поставката. Започна да записва. Не ползваше компютърни програми за бележките си, винаги пишеше на ръка. До този момент го ценяха достатъчно, за да го снабдяват с този крайно ценен и рядък продукт на съвременното общество — хартията.

Писа ноти, докато по челото му не изби пот, а навън отново не зазвъняха камбаните за молитва. Той се откъсна с мъка от тетрадката. Със сподавена ругатня навлече палтото си от коридора.

Когато молитвата свърши, се върна в кухнята и стрелна поглед към масата. Закуската му бе изстинала. Изяде я без обичайния апетит. Бе погълнат от мелодията, която продължаваше да се върти в ума му. Тя непрестанно нарастваше и се допълваше, като река, събираща поточета от всяко кътче, през което минава.

„Остави я. Проклета да е и тази музика. Какво се занимаваш? Утре няма да си жив.“

„Ще се занимавам. Това не е за тях. Това е за мен. За този, който ще го разбере, когато го намери. Може би целта на тетрадката е да стигне точно там, където отивам тази вечер.“

Боян писа и свири през целия ден. Не хапна почти нищо. Отдавна не бе получавал такова вдъхновение. По принцип пишеше музика рутинно, без да влага емоция и благодарение на интелекта си, успяваше да скалъпва прилични композиции, които се приемаха в църквата. Но сега беше друго. Тялото му тръпнеше, също като деня, в който се натъкна на потребителя василборев 204 във форума за здравословно хранене. Сърцето му биеше със сила, която сигурно му помагаше да изгори повече калории от неколкоседмични тренировки във фитнеса. Не спираше да се поти и да трие челото си с ръкава на фланелката.

Най-сетне, към шест вечерта, реши, че е готов.

Облече се грижливо, така че да не предизвика подозрение. За камуфлаж, приготви пазарската си чанта и сложи вътре списъка с храни, препоръчан от ръководителите на платформата за здравословно хранене. Докато нагласяше шапката си пред огледалото, си повтори наум адреса — улица „Железарска“ 5. Тази бе улицата, написана в коментара от василборев 109, член на същата платформа за здраве. Преди четири дни, докато дискутираха във форума ползите от суровите зеленчуци, този потребител бе пуснал странен коментар:

„Също може да намерите покой на улица «Железарска» 5.“

Нищо повече. На пръв поглед се връзваше с темата за духовния мир, която обсъждаха в този момент — покрай зеленчуците — но на Боян въпреки това думите му бяха прозвучали особено. Вероятно бе някоя от молитвените сбирки, които се организираха от доброволци къде ли не из града. Все пак по-късно той провери адреса на картата. Оказа се, че улицата се намира в Затворения квартал.

Дълго време бе стоял, без да може да проумее случилото се. Нелегален коментар с престъпна цел, на това ли беше свидетел? Вместо да докладва на администраторите на здравната платформа за откритието си, той намери съвременен речник на уличния жаргон и пусна в търсачката израза „намирам покой“. Отговорът, който излезе, накара бузите му да пламнат.

„намирам покой“ — получавам сексуално удовлетворение, бивам физически задоволен. Пр. Изразът е забранен за употреба сред Законните и може да бъде чут само сред жителите на затворени квартали.

Веднага затвори речника. Освен че имаше камери в дома си, бе наясно, че следят и цялата му интернет комуникация. Можеше да се измъкне с обяснение за търсенето на подобни изрази в речника, но не и ако го държеше твърде дълго отворен. Не и ако задълбаеше по темата.

Решението му бе взето в момента, в който се отдалечи от компютъра.

Боян беше на трийсет и една години и досега не бе спал с жена. Напоследък страшно му се искаше. Отношенията му с Ана, за двете години, в които бяха заедно, си останаха платонични. Той чакаше съгласието й да се оженят. Тогава все още носеше призванието в сърцето си — не само беше свещеник, но и се чувстваше и държеше като такъв. Когато завърши богословската академия стана част от най-елитната съвременна класа — духовната. Пазеше и старите, и новите религиозни предписания не защото го караха, а защото сам го искаше. Ухажваше Ана с предаността на средновековен рицар и бе също така внимателен и търпелив. Въпреки подигравките й с ценностите му, той търпеше и чакаше. Цели две години.

Глупак.

През цялото това време тя бе искала да дойде в дома му, да се люби с него както правеха всички останали, но той не й позволяваше. За обикновените Законни сексът преди брака бе нещо обичайно, но за духовните лица бе забранен. Ана го караше да се откаже от титлата си, заради нея. Казваше му, че не я обича достатъчно, щом не го прави. Че е смешен. Гавреше се с избора му на живот, с вярата му. А Боян просто искаше чисти, искрени отношения и брак, благословен от Бога. Знаеше, че ще получи благословията Му само ако спазва докрай наредбите Му.

Глупак.

Погледна златния часовник на ръката си — шест и петнайсет. Поколеба се, после го свали и го пъхна в чекмеджето над шкафа за обувки. Потърка китката си, за да създаде впечатление на наблюдаващите го, че кожата му се е разранила и затова го сваля. Всъщност беше добре да се отърве от всички ценности по себе си, преди да влезе в Затворения квартал.

Не че това щеше да го спаси. Почти сигурно бе, че още преди да се е добрал до публичния дом на улица „Железарска“ 5, ще бъде пребит и изнасилен, а дрехите и парите му отмъкнати. Щеше да замръзне до смърт в някоя вмирисана канавка.

Нека. Нали точно това чакаше от четири дни насам — смъртта си.

Пое си дълбоко дъх и излезе от апартамента.

Във вътрешния джоб на палтото му стоеше свита нотната тетрадка.