Невена Паскалева
Тайната на синия дим (27)

2.
Молитвата

26 януари, вечер

Петър седеше на черното кожено кресло в чакалнята и се взираше в саксията в ъгъла. Прекрасен, почти двуметров лировиден фикус. Едрите му, тъмнозелени листа блестяха като полирани на силната луминесцентна светлина. Прииска му се да отиде да погали листата, да притисне лице в тях. Да вдъхне от зеленото им ухание, за да се откъсне поне за момент от мириса на дезинфектанти и спирт, който се носеше из коридора като отровен смог.

Винаги бе искал да стане градинар. Не си купи къща в провинцията просто защото не разполагаше с време да я стопанисва. Превърна обаче в градина малката тераса у дома си. Имаше бегонии, арабски теменужки, орхидеи, гардении, фикус бенджамин, аспарагус, ховеи, кактуси. Инсталира система за капково напояване и използваше най-качествените торове. Най-любимият му момент от деня беше отпускането на плетения стол сред цветята — гледаше ги, говореше им, вдъхваше от диханието и аромата им.

А баща му продължаваше да го подиграва за това.

Всеки път, когато отидеше да го посети в старческия дом, където живееше — по негова собствена воля, иначе Петър би го взел в дома си, — диалогът бе един и същ.

— Разкара ли проклетите цветя от къщата си?

— Не. Нямам и намерение.

— Ти затова си такъв женчо и мухльо и до ден-днешен. Цял живот се мъча да те направя човек, ама на теб ти дай да си завираш носа в кокичета, а не да управляваш мъже.

— Каквото и да направя, ти все няма да си доволен.

— Защото вършиш все глупости.

— Слушай, ще играем ли проклетата ти партия шах, или да си тръгвам? Защото на мен не ми се слушат твоите глупости!

Тук баща му млъкваше, поради простата причина че шахът му беше голяма страст, а така и не си беше намерил партньор сред другите старци. Прекарваха два разгорещени часа над шахматната дъска, после Петър му оставяше храната, която му бе донесъл, и си тръгваше.

Баща му беше бивш военен. Майка му го бе напуснала много рано — буквално бе избягала, зарязвайки и невръстния си син. Сега, като си помислеше за постъпката й, Петър осъзнаваше, че не я вини. Как да я вини, с такъв откачалник като баща му кой би издържал? А бе оставила и детето си вероятно защото знаеше, че съпругът й няма да я остави да го вземе. Имаше връзки, влияние, щеше да спечели делото за попечителство. Петър не я бе виждал никога — може би живееше някъде в същия град, с друго семейство и деца. А може и да бе мъртва. Не се бе опитвал да я издири.

От малък баща му го възпитаваше в желязна твърдост. Налагаше му ежедневна сурова дисциплина във всички дейности, изискваше идеален ред вкъщи, пълен успех в училище и отлични резултати във всичките бойни изкуства на които го беше записал — таекуондо, джудо, бокс, кендо. Неизпълнението на бащините му изисквания завършваше с лишаване от храна и принудително затваряне в стаята му; скриване на компютъра и телевизора му. Баща му рядко го удряше, но го наказваше много често, отнемайки безмилостно малкото удоволствия, които правеха живота му поносим — разходките в парка, разглеждането на картини в мрежата и четенето на градинарски наръчници. Баща му също така му беше внушил, че жените са пълна загуба на време, че единственото, което могат да направят с един мъж, е да го размекнат, да го превърнат в лигльо и да съсипят живота му. Беше му внушил неясен страх от женския пол, от който и до този момент не можеше да се отърси; може би и затова връзките му до този момент бяха все повърхностни и краткотрайни. Лишен от способността да създава сериозни отношения, Петър бе зарязал жените и бе прехвърлил любовта си към цветята. Той не обичаше да се бие. Постигна съвършенство в бойните изкуства, но с много мъка. Не обичаше да прилага знанията си — всеки път, когато, в пристъп на ярост, го направеше и неволно наранеше някого, после не можеше да спи нощи наред. Не обичаше полицейската академия, в която бе принуден да се запише. Колко по-щастлив щеше да е, ако можеше да учи парково строителство и озеленяване, например. Но за такова нещо и дума не можеше да става. И той премина през шестте години на обучение, взе комисарската си титла, и пак — с натиск от баща си — започна да се издига, докато накрая не стигна до поста генерален секретар. Баща му употреби цялото си влияние, за да се добере той това място. Петър осъзнаваше, че сам никога не би се борил за него. Хилядите отговорности, легнали на плещите му, му тежаха. Твърдите решения, които трябваше да взима всеки ден, го смазваха психически. Непрестанният страх, който изпитваше да не направи така, че някой да пострада заради него, бе непоносим. И той бягаше. Бягаше в парковете, в художествените галерии, в цветарските магазини. Бягаше в градината на малката си тераса. Бягаше и сега, докато гледаше високия, лъскав фикус в болничната чакалня и погледът му се разтваряше в нежната му, мъхеста зеленина. Бягаше, за да не мисли какво става в интензивното отделение зад стъклените врати в края на коридора. И какво ще му каже лекарят, когато излезе от тези врати.

Вероятно бе задрямал за момент, защото равният, твърд глас го сепна и го накара да подскочи.

— Господин Доневски?

Той разтърка очи. Пред него стоеше възрастен мъж със зелени дрехи и смъкната на врата зелена маска. Кожата му бе набръчкана като на гущер; очите вдлъбнати, с отпуснати, изморени клепачи. Но погледът му бе твърд като гласа и по подобен начин, не издаваше нищо от вътрешните му емоции.

— Да… да. — Петър се изкашля и се изправи — Извинете ме, заспал съм…

— Аз съм доктор Атанасов. — Петър протегна ръка към него, но лекарят не направи движение да я стисне. Петър се поколеба, после прехапа устни и свали ръката си.

— Искате ли информация за пациента? — попита рязко лекарят.

— Да… разбира се. — Петър снижи глас. Идеше му целият да се свие, така силно го притискаше обвинителният поглед на човека пред него. Не бе и очаквал друго — в тази болница се приемаха много пациенти с тежки травми от неизяснен произход и на лекарите им се плащаха огромни суми, за да мълчат. Но въпреки това раменете му се смъкнаха, сякаш стокилограмова тежест се стовари отгоре им — Да, как е… как е той?

— Не е добре — каза лекарят сухо.

— Но ще… ще се оправи ли?

— Тъй като, както може би ви е известно, това не е първият такъв случай, който виждам, мога ясно да ви отговоря на въпроса — не, няма да се оправи. Поне не и психически. Този човек е свършен. И всичките психиатри на света да се съберат, пак не могат да му помогнат. За съжаление.

Погледът на лекаря го притискаше, притискаше, докато накрая краката му не издържаха и Петър не се свлече обратно върху креслото. Прехапа устни, за да не изстене; ръката му се стрелна към челото.

— Колкото до физическото му състояние — продължи неумолимо лекарят над него, — и то не е цветущо. Няма фатални увреждания на вътрешни органи, но травмите по кожата, мускулите и сухожилията му са много сериозни. Ще са необходими месеци за възстановяването му, по време на които ще му е нужен болногледач. Дълго време трябва да приема антибиотици, за да не развие инфекция; плюс лекарства за анемията, която е получил вследствие загубата на кръв. Трябва да използва външни антисептични средства, да му се сменят всеки ден превръзки. Ръцете му са в много лошо състояние. Поне два месеца няма да може да ги използва изобщо, което означава, че няма да може да се обслужва — да се храни сам, да се облича и всякакви други елементарни дейности. С добра физиотерапия след три-четири месеца може да стигне дотам да държи лъжица, но за фината моторика не ви гарантирам нищо. Засегнати са медиалните нерви по дланта, които понякога не се възстановяват изобщо. Все още науката не е напреднала дотам, за съжаление. Не знам каква е професията му, но ако е свързана с фина моторика… — лекарят замълча и многозначително сви устни.

Такава безнадеждност. Такава мрачна безнадеждност в картините му.

Докато се разхождаше с часове сред столичните галерии, Петър често се натъкваше на картини на Владимир Ларовски. И не можеше да откъсне очи от тях. Все едно виждаше собствения си живот на платната — тъжните си, изгубени дни. Страхът от света. Постепенно започна целенасочено да ги търси. Разглеждаше ги и в мрежата; съзерцаваше ги часове наред. Плачеше. Един ден видя различна негова картина. Първата, която го накара да се почувства по друг начин. Тя бе оптимистична. Сякаш Ларовски бе открил изход от ужаса, в който живееше. Ако това бе така, значи и той самият, Петър, можеше да го открие. И го видя веднага — в бледата, неясна фигура върху платното. Тя нямаше точна форма; нямаше физически, нито психологически характеристики, които да я вкарат в определено житейско русло. Не — тя можеше да бъде всичко! А това значеше, че и той самият можеше да бъде всичко! Можеше да надделее над проклетия си баща, над хилядите страхове, които спъваха пътя му напред. Можеше да постигне нещата, за което мечтаеше.

Цената на картината бе висока, но той я плати веднага. Още същата вечер, докато седеше пред платното в дома си и се чудеше къде точно да го закачи, видя от десния ъгъл на рамката да се извива син дим.

На другия ден, няколко часа след като бе осъзнал, че може да вдигне масата в хола с един пръст, се появи Таръс.

И кошмарът започна.

„Господи!“, помисли сега Петър, опрял длан на креслото в чакалнята. Стисна очи, за да удържи сълзите. „Не стига, че вчера станах отговорен за избиването на стотици хора в планината, ами сега се оказва, че съсипах живота на единствения човек, от когото някога искрено съм се възхищавал! Какво направих!!“

Защо бе слушал онзи проклет демон толкова време! Защо си бе помислил, че тази свръхестествена сила му е необходима? За какво му беше? За да прекърши по-лесно врата на баща си ли? Да се отърве от тормоза на колегите си? Да дочака безкрайните обещания на Таръс за свободата в новото общество, която ще му позволи да зареже полицията, да си купи най-голямото имение и по цял ден да се занимава с градинарство? Как бе могъл до такава степен да си загуби ума?!

Силата му вече я нямаше — беше изчезнала в момента, в който изгони черния ангел от главата си, — но не му липсваше изобщо. Вместо нея сега усещаше нещо друго. Нещо, по-силно от всички дарове, с които Сатаната можеше да го отрупа; нещо, за което бе копнял цял живот и с което знаеше, че може да постигне много повече.

Любов.

Петър изтри насълзените си очи.

— Докторе — той се изправи, — вярвайте ми, ще си понеса наказанието за това, което извърших. Вярвайте ми, че ще платя за всяка секунда болка, която този човек е изпитал и ще изпитва в бъдеще. Но междувременно, ви давам думата си, че ще направя всичко възможно, за да се възстанови. Ще бъда постоянно до него. Ще се грижа за него. Ще му наема най-опитните медицински сестри, ще дам всичките си пари за лечението му. Вярвайте ми, че ще преобърна света, само да го видя, че е добре.

Лекарят мълча известно време; наблюдаваше го със студените си, неразгадаеми очи. После кимна.

— Хубаво. След два часа ще го преместим в обикновена стая, на горния етаж. Утре ще можете да го посетите, ако искате, но сега не го закачайте, сложили сме му успокоително.

— Мога ли да прекарам нощта тук? Има ли къде?

— Да, горе има стаи за придружители. Да кажа ли да ви приготвят една?

— Да, моля ви.

По-късно същата вечер Петър лежеше в тъмнината на стаята си и се вслушваше в шляпането на чехлите на медицинските сестри в коридора. Стаята бе малка, но топла и уютна, а матракът на тясното легло се извиваше по тялото му, сякаш го прегръщаше.

Не заслужаваше такива удобства.

Стана от леглото и коленичи на пода. Опря брадичка на сплетените си ръце и затвори очи.

Господи… не знам как да говоря с Теб, не съм го правил никога, но… виж, искам да Те помоля нещо. Може ли да сключим сделка? Да направиш така, че той да се оправи, а да пострадам аз? Вземи ми живота, не го заслужавам, но му върни неговия. Той има за какво да живее. Има защо да е добре. Аз нямам. Моля Те. Давам ти себе си за него. Моля Те. Моля Те.

Моля Те.

Светлина, спускаща се през мрака, като падаща звезда, която разсича вълшебното нощно небе.

Моля Те.

Топлина, вливаща се в кръвта му, която кара сърцето му да забива по-бързо, а лицето му да се огрява от ненадейна, радостна усмивка.

Моля Те.

Сърцето му подскочи още два-три пъти забързано в гърдите, после се укроти, като изморено от игри дете. Светлината се разстилаше в съзнанието му като нежна, копринена завеса, подухвана от морски бриз. Петър си пое дълбоко дъх. Молеше се за първи път в живота си и не бе знаел, че човек разбира, когато молитвата му е чута.

„Всичко ще се оправи.“

Изведнъж разбра, че няма за какво да се тревожи повече.

Легна отново в леглото и почти веднага потъна в сън. Спа непробудно, а на другата сутрин, докато закопчаваше ризата си пред огледалото, някой почука на вратата му.