Невена Паскалева
Тайната на синия дим (19)

1.
Отложената среща

26 януари, 2044

В неделя температурите паднаха до драстичните минус петнайсет. Владимир, който предния ден бе отскочил до дома си, за да си вземе някои дрехи и тоалетни принадлежности, погледна през прозореца и прокле през зъби. Валеше ситен, но толкова плътен сняг, че закриваше напълно съседните сгради от погледа му. Прииска му се да отвори прозореца, да протегне ръце и да разтвори бялата дантелена пелена, за да се увери, че градът е още на мястото си.

— Миличка — обърна се към Люси, която сновеше зад него по пижама, с чаша кафе в ръка. Пухкавите й бели пантофи тупкаха по паркета, разрошената й руса коса бе затъкната небрежно зад ушите — Забрави за официалните ботуши. Няма да стане.

— Толкова ли силно вали? — тя се доближи до него. Протегна се на пръсти и присви очи срещу стъклото. Той я прегърна и потърка брадясалата си буза във врата й. Тя смръщи вежди.

— Ау! Бодеш ужасно! Вземи се обръсни, как ще влизаш така в министерството!

— Утре сутринта. Не ми се занимава сега.

— Утре сутринта няма ли да сме в бункера?

— Е, да, и какво? Там няма ли да има мивка?

— Кой знае какво ще има там — промърмори тя. Владимир я усети как потреперва и веднага я притисна към себе си. Почти не бе спал тази нощ — лежа в леглото до нея; галеше я и я прегръщаше, докато тя се въртеше и стенеше насън. Не бе знаел, че необходимостта да се грижиш за някой друг може да премахне напълно целия ти собствен страх.

— Спокойно! — прошепна в ухото й. — Ако излезе злият змей изпод земята, за да те изяде, ще му отсека и трите глави. Една по една.

— Много ти е смешно, а? — тя се дръпна от него и остави чашата си на масата. Пое си дълбоко въздух и хубавите й, закръглени гърди се надигнаха под тънкото горнище на пижамата. Владимир усети леко замайване.

— Изобщо не ми е смешно — обърна се и отиде до кухненския плот. Постави празната си чаша под водната струя и прекара насапунисаната гъба по гладката порцеланова повърхност. Чувстваше болезнено напрежение в слабините, сърцето му се бе разтуптяло. Не искаше обаче да докосва Люси. От вчера следобед, откакто Асарих си тръгна, бе ограничил физическия си контакт с нея само до утешаващите прегръдки. Изпитваше нужда от чистота в отношенията им, непозната за него до този момент; не можеше да си я обясни. Искаше целият този кошмар да свърши и да се люби с нея чак след като се ожени за нея. Не й бе споделил тези мисли, но тя явно ги долавяше и одобряваше, защото също пазеше непривична дистанция от него.

— Не ти ли е? А защо тогава ръсиш глупост след глупост? — тя тръшна в мивката и своята чаша и той я взе.

— Ръся глупости, за да не откача — изми чашата й. — Хайде, отивай да се обличаш. В дванайсет и половина трябва да сме на центъра. Като гледам какво е времето, поне час ще се влачим дотам.

— Ще вземем такси! — провикна се тя, докато се отдалечаваше към двукрилния гардероб до леглото. Владимир тръсна ръце от водата и ги изтри в кърпата.

— Какво такси, днес е Съборът — запъти се към дивана, където стоеше сакът му с багажа. — Няма да има пукнато такси. В моменти като този страшно ме е яд, че не живеем в миналото, когато всеки е можел да има кола, а не само скапаните министри и военни. Облечи нещо по-дебело, моля те, не се конти, че ще умреш от студ.

— Имам един хубав вълнен панталон — Люси ровеше в гардероба. — Става за репортерската ми роля. Ще сложа риза и вълнен пуловер. И с бялото ми палто и белите ботуши.

— Бели ботуши?? — той повдигна вежди, докато вадеше от сака си по-дебели дрехи. Свали долнището на пижамата и започна да нахлузва джинсите.

— Е, да. Те са кожени, не пропускат вода. Много топлят.

— Ще станат на задник от локвите бе, коте.

— Говори по-прилично! — сряза го тя. Съблече горнището на пижамата си и той извърна поглед от нея. Измъкна една риза от сака и я огледа. Поизмачкана. „На кого му пука, да няма да ходя на банкерско събрание!“ Докато закопчаваше ризата, стоеше с гръб към Люси. Тя пуфтеше, докато се обличаше, той чуваше шумоленето на дрехите й.

— Леле… тоя панталон ми е тесен. Напълняла ли съм, или се е свил от прането?

— Ами, като те видях вчера как пазаруваш в магазина, естествено е да ти отеснеят панталоните — Владимир навлече тъмносивия си пуловер над ризата.

— Ще ти кажа аз на тебе! — измърмори тя. Продължаваше да се бори с дрехите. Най-накрая шумоленето спря и Люси възкликна с доволство:

— Ето, готово! Виж ме, добре ли ми стои? — той се обърна към нея. Панталонът й бе тъмносин, тясна кройка и прилепваше по стегнатото й дупе и дългите крака. Отгоре бе със светлосиня риза и бял пуловер. Дългата руса коса се диплеше върху белия пуловер и проблясваше като слънце, спуснало лъчите си върху заснежен планински връх.

— Ау… фантастична си! — той пристъпи към нея, наведе се и обгърна тънкия й кръст с ръце. Тя издаде доволен мъркащ звук и потърка чело в неговото.

— Не съм дебела, а?

— Не, миличка, страшно си сладка. Синьото много ти отива — той я целуна по слепоочието, по бузата, по устните. Притиснаха се един към друг и целувката им се задълбочи; Владимир усети как се задъхва и коленете му отмаляват, докато плътните й сочни устни поемаха неговите като пролетна почва, която попива жадно в недрата си буйния, напоителен дъжд. Опипа с ръка рамото й като слепец, бутна я назад, откъсна се с мъка от нея.

— Недей, че няма да мога да се удържа… Дай да излизаме.

— Добре — тя го погали по бузата и той потръпна. — Ама и аз като те гледам с тая риза и тоя пуловер… толкова си секси такъв елегантен…

— Чак пък елегантен! — той си пое дълбоко дъх и остана за минута неподвижен, докато се успокои сърцето му. Взе сака си, обърна се и се запъти към шкафа за обувки.

— Да. Страхотен си. Имаш хубаво тяло, отиват ти такива дрехи. Ще изглеждаш супер с някое готино палто, примерно.

— Да, да, някой друг път — Владимир нахлузи кубинките си, облече канадката и метна сака си през рамо. Люси обу белите ботуши, които й стигаха почти до коляното, сложи бялото палто и взе раницата с багажа.

Излязоха.

Квартал „Света Богородица“ беше близо до центъра. Тръгнаха покрай булевард „България“, който щеше да ги изведе до Централния храм за поклонение. Денят бе сумрачен, прорязван от светлината на фарове и запалени улични лампи; раздиран от боботещия шум на двигатели и отекващи от видеотаблата новинарски емисии. Снегът се стелеше монотонно и унило във въздуха и се трупаше по качулките и ръкавите им, докато вървяха. Сградите, улиците, тротоарите, паркираните коли — всичко бе побеляло. Десетки хора се бяха запътили пеша към центъра — очевидно, също като тях, в опит да избегнат неистовото блъскане в метрото и по автобусите, типично за дните на Събора. Въздухът бе толкова студен, че на Владимир му изтръпваше гърлото, докато дишаше. Люси го държеше под ръка, със стряскащо зачервени бузи под качулката. По едно време той измъкна ръката си от джоба и пипна кожата на лицето й.

— Хич не ти понася студа, миличка! — промърмори притеснено и потърка бузата й — Гледай какви петна ти избиха!

— Нищо, след малко ще стигнем! — тя притисна ръката му към лицето си — Я, какво дават тук?

Пред тях, група хора надигаха глави към едно видеотабло. Картината показваше дълга мраморна площадка. В средата на площадката се издигаше голямо каменно огнище, пълно с наредени една върху друга дървени трупи. Трупите образуваха висока платформа, заградена с железни колони, от които висяха стоманени вериги. От върха на всяка колона стърчеше дървената дръжка на огромен нож, украсена с раззината змийска глава.

— Жертвеният център? — в гласа на Люси прозвуча учудване — Ще започват ли вече, не е ли рано?

— Рано е — той прегърна през рамото. — Може просто да са го пуснали, за да го зяпат хората. Нали е такава красива гледка!

Не можа да сдържи иронията в гласа си, въпреки че стояха близо до други хора. Знаеше, че в деня на Събора всяка доловена приказка против ритуала се наказва сурово — и до затвор можеше да се стигне дори. Но в този момент отвращението, обзело го при вида на кладата, веригите и ножовете бе толкова силно, че го накара да забрави за предпазливостта.

— Да тръгваме! — той я дръпна — Какво ще стоиш тук да го гледаш!

— Не, чакай, виж! Кой е този?

Нисък, изключително грозен мъж се бе появил пред камерите. Жертвената площадка се отдалечи малко и стана ясно, че мъжът е застанал на ораторската трибуна пред площадката. Носеше дълго черно палто и черна шапка, която закриваше ушите му. Лицето му бе толкова гротескно, че на Владимир, както всички други пъти, в които го бе мярвал по телевизията, му се прииска да го нарисува. Мъжът бе идеален пример за всичко, което природата можеше да обърка у човека. Издадена долна челюст, обратна захапка, която му придаваше вид на булдог; дълъг, месест нос, извит като клюн и хлътнали, дълбоко поставени очи. Челото му бе високо, но твърде полегато и дори шапката не можеше да скрие факта, че е напълно плешив. Преждевременни бръчки прорязваха челото и слепоочията му, а в ирисите му бе излята някаква неопределена цветова помия, като онази, която изхвърляше в мивката, когато миеше палитрата си.

На Владимир му се искаше да нарисува не толкова лицето, колкото тъгата, която виждаше в тези дълбоки очи с кален цвят — защото това бе тъга, която сигурно и цялата вселена не можеше да побере. „Защо, Асарих?“, отправи той внезапен, безмълвен въпрос към невидимия им покровител. „Защо се е родил този човек така? Защо се е родил, за да страда? Защо има милиони хора, които се раждат само, за да страдат?“

Той осъзна, че се е заковал на място и не откъсва очи от екрана. До него Люси също стоеше като хипнотизирана.

Мъжът се прокашля. Наведе се към микрофона, поставен на висока стойка пред него.

— В името на Бог Отец, Неговия Син Исус Христос и Светия Дух!

Гласът му бе силен, мощен, звучен. Изля се през видеотаблото, помете като лавина групичката наблюдаващи и те подскочиха като в едно, а после отново застинаха неподвижно. Владимир усети как, без да иска, е отстъпил крачка назад.

„Откъде го изкопа този глас бе, човече? И защо направи така, че изведнъж цялото ми състрадание да се изпари и да ми се иска на секундата, ама на секундата да се омета оттук преди да е станало твърде късно…“

Той се опита да дръпне Люси за ръката, но тя стоеше, вкаменена като статуя. Владимир се почувства безсилен да се бори и се отказа.

— Там, където е Бог, ние сме само прах и пепел! — гласът на оратора отново изкънтя като грохот на титанично природно бедствие. — Там, където е Неговата мощна ръка, ние можем само да чакаме да удари, без да имаме право на избор. Ние сме слаби, жалки, нищожни. Ние сме грешни пред Неговата безкрайна правота. Нашите жертви могат да Му покажат как смирено стоим пред Неговото лице и сме готови да понесем всички наказания за нашите беззакония. Нашите жертви измолват малко милост от Неговия страшен гняв всеки месец. Нашите жертви правят възможно за кратко отлагането на удара, така че дори и да сме грешни, да не бъдем наказани според това…

Той продължи известно време да обяснява смисъла на жертвоприношението, с който Владимир, както и всеки друг жител на страната бе добре запознат. Всъщност този смисъл бе фиктивен и това бе ясно на почти всички. Причината, заради която всяка предпоследна неделя на месеца духовният министър и свитата му влачеха агнета или кози на площада и ги колеха зрелищно пред очите на тълпите, бе една-единствена — на хората, на които им бе отказан всякакъв достъп до филми, литература или музика с насилие; хората, които ежедневно се възпитаваха в сдържаност и идеален етикет, имаха нужда да отпушат напрежението поне един ден в месеца. Имаха нужда да видят кръв, да дадат воля на агресията, която се събираше у тях и която в противен случай можеше да прерасне в бунт. Жертва пред Бога, друг път. Проклето замазване на очите, ето това правеха.

Владимир стоя известно време, треперещ и от студа, и от гнева, който съборите винаги предизвикваха у него. Постепенно думите на министър Дерев отново започнаха да достигат до ума му:

— … и понеже този месец грехът ни бе голям, голяма трябва да бъде и жертвата. Стотици хора, бунтовници, се изправиха вчера срещу Божия закон. Открито потъпкаха устоите, които ни държат живи, благодарение на които сега сме се събрали тук и можем да се чуваме и виждаме; да вървим напред, да създаваме семейства! Бунтовниците Отшелници бяха наказани и опасността за жителите на страната ни — премахната, но това не отнема нашия грях. Защото тези бунтовници са продукт на нашето общество и ние споделяме част от тяхното безумие. Днес министър Алев ще доведе на жертвеника, вместо животните, две човешки деца. Те бяха избрани сред заловените по време на потушаването на бунта. Тази неделя те ще бъдат душите, които ще Ти предадем, Господи, и с чиято помощ ще изкупим безумието, заплашващо да разруши съвършената ни система на поклонение към Теб! С отнемането на тази невинна кръв, ние ще се пречистим и отново ще застанем — макар и за малко — достойни пред лицето Ти! Тези същества, заблудени от злото, не носят в себе си истинско зло, защото то не може да се развие в такива млади души. Затова те са чисти пред Теб и с тяхната кръв днес ще изкупим себе си!

Ораторът протегна ръце нагоре; остра, протяжна мелодия се изви над мраморната площадка като писъка на есенен вятър. На Владимир му се стори, че ножовете се поклащат в поставките от невидимия вятър, сякаш готови да излетят навън и да се забият в камерите, оставяйки черни капки дигитална кръв да се стече по екрана.

„Деца ли? Деца-жертви? Това ли каза?“

Той погледна струпаните пред таблото хора в търсене на шокирани изражения, на реакции на ужас, но не видя такива. Хората стояха с погледи, впити в екрана, и лицата им бяха безизразни като лицата на манекени от витрина за модно облекло. Някои поклащаха глави — дали в такт със странната музика, или някаква друга мелодия, която звучеше в собствените им глави, не бе ясно.

(Хората са като упоени. И знаеш ли защо? Защото днес сутринта, още преди да започнат репортажите за случилото се, оратор Дерев говори цял час по телевизията. По всички канали, по всички видеотабла. В интернет. Няма човек, който да не е чул поне пет минути от речта му. Промил е мозъците на всички хора. С говорене.)

„Промил е мозъците на всички хора.“

„С говорене.“

„А защо на теб Дерев не ти повлия?“

„Не знам, предполагам, че имам някаква защита. Вероятно ангелът ни пази. Как иначе бихме могли да свършим задачите си?“

Владимир си представи как в този момент хиляди хора стоят пред телевизорите, пред видеотаблата, пред екраните на компютрите си и лицата им имат същото зомбирано изражение като на тези, които виждаше пред себе си. Представи си зрителите, които вече бяха насядали по местата си в огромния амфитеатър, където се провеждаше Събора, как зяпат министър Дерев, застанал долу на трибуната, и поклащат глави в такт със зловещия танц на ножовете.

„И медиите ще повторят речта. И ще я потретят. Ще я пускат дотогава, докато не остане и човек в държавата, който да не я е чул. И после това, което Алев ще направи, ще им се стори не само редно, но и необходимо.“

Треперенето му се усилваше. Почувства, че ако не се раздвижи, ако не тръгне веднага напред, ще се сгромоляса на земята като строшена статуя от лед.

— Влади! — прошепна Люси до него. Той я погледна. Лицето й беше смъртно бледо. Ярката червенина на бузите й така поразяващо контрастираше с неестествената белота на кожата й, че той изведнъж се сети за приказката за Снежанка. Младата царица се убола и върху снега капнали три капки алена кръв… о, как искам да си имам едно момиченце… с кожа бяла като сняг и бузи алени като кръв…

„Откачаш!“, помисли си ужасено. „Тотално изперкваш!“

— Влади! — повтори Люси едва чуто — Това наистина ли ще се случи? Тези хора наистина ли ще убият деца?

Владимир грабна ръката й и я дръпна напред. Движението му струваше огромно усилие; дланта му сякаш бе от лед и едва успя да се свие около нейната.

— Да тръгваме!

— Момент… той наистина ли каза това?

— Да се махаме оттук, моля те!

— И ти ли чу същото? — тонът й стана отчаяно настойчив. Той разбра, че тя търси от него потвърждение, че си е въобразила. Искаше й се той да й каже: „Ти луда ли си, какви деца? Ей, на тия жени, като навършат трийсет и само едно нещо им се върти в главата!“ Само че Владимир не можеше да я излъже. Никак не го биваше в това.

— Слушай, я говори по-тихо! Виж, почти единайсет и половина е, ако не побързаме, скоро тук ще стане такава навалица, че няма да можем да се доберем до ресторанта!

— Не! — изстена тя. — Истина е! И ти си го чул!

— Люси, моля те!

Тя се остави той да я извлече на десет метра надолу по тротоара, после изведнъж, до стълбите на големия подлез, който разделяше булеварда от градината зад Централния храм, се дръпна рязко от хватката му.

— Отивам на Събора!

— Какво? — той я изгледа смаяно.

— Влади, трябва да видя! Трябва да разбера това сериозно ли е! Разбираш ли, просто е невъзможно… невъзможно е такова нещо да се случи…

— Люси, горе в планината е имало жени, стари хора, имало е и малки момчета и момичета! — той стисна здраво ръката й — Убили са всички! Лудостта вече започна. Просто сега продължава. Нищо не можем да направим. Поне не и в момента.

— Не, не… такова нещо не може да се случи… не трябва да се случи…

— Моля те, да тръгваме! Ще ги спрем, миличка, само че не сега! Утре! Моля те!

Тя клатеше отрицателно глава, подобно на единствен оцелял от семейна катастрофа, който, седнал в кабинета в спешния медицински център, току-що е научил от лекаря, че целият му свят е отишъл по дяволите. Очите й бяха лишени от израз, приличаха на стъклени топчета за игра. Владимир осъзна, че тя въобще не го вижда; и той, и всичко друго на земята очевидно бе изчезнало за нея и това, което бе останало пред очите й, бяха само образите на невинните същества, които Алев очевидно възнамеряваше само след половин час да заколи пред очите на цялата държава.

— Не — повтори тя. — Ти… ти тръгвай. Отиди при Боян в ресторанта и ме чакайте. Аз… аз ще дойда по-късно.

— Ти луда ли си? И какво смяташ да правиш?

— Трябва да отида. Трябва да… да го спра.

— Люси! — той я хвана за лакътя и я разтърси; към нетърпението му започваше да се примесва ужас. Какво, щеше да се наложи да я влачи до ресторанта ли? Боже, защо децата й бяха толкова слабо място; каква беше тази лудост, която я обземаше при мисълта, че някой може да ги докосне? Защо превърташе до такава степен, че вчера едва не бе накарала една майка да се самоосакати, а сега бе готова да отиде и да…

да осакати други хора

… да се изложи на безумна опасност, която можеше да провали изцяло мисиите им?

— Люси, моля те! Забрави ли какво каза Асарих? Никакво мотаене напред-назад по улиците! Срещаме се с Боян и отиваме директно на адреса, който ни даде. Каза ли ти да ходиш да се биеш с Алев днес? Не, изрично ни забрани да правим каквото и да било, преди нощта в бункера! Забрави ли това?

— Влади, остави ме! Трябва поне да видя!

— Идвай! — той рязко я дръпна за ръката, но тя се отскубна от него и направи крачка към стълбите на подлеза. Бялото й палто и качулка бяха така плътно покрити със сняг, че изглеждаха двойно по-големи; за миг му заприлича на оживял снежен човек от филм на ужасите.

— Не ме закачай! — очите й светнаха с внезапен студен блясък под надвисналата качулка; устните й се сгърчиха като на бясно куче — Казах ти, че ще отида и ще отида!

— Съжалявам, но няма да те оставя да се самоубиеш!

— За да ме спреш, ще трябва да ме нараниш! — тя протегна ръце напред за защита — Имаш ли желание да ме нараниш, за да ме спреш, а?

Гласът й, леден почти колкото пронизващия белите му дробове въздух, го накара да се закове на място. Владимир се поколеба. Край тях минаваха групи хора, хвърляха им кратки, въпросителни погледи, после се спускаха надолу към тъмнината на тунела, едва-едва разпръсквана от бледата светлина на подземните лампи.

— Добре! — каза той изведнъж. Осъзна, че ако продължава да спори с нея, може да им навлече много по-големи проблеми отколкото ако все пак й угоди временно — Добре, ще отидем. Но за малко! Само хвърляме един поглед и се махаме. Нали?

Тя свали ръце надолу, чертите й веднага се отпуснаха и погледът й се смекчи.

— Ти няма нужда да идваш, Влади. Върви при Боян и ме чакайте. Ще се справя сама.

— А, не. Тук не си познала. Тук вече ти ще трябва да ме нараниш, за да ме спреш! — пристъпи към нея, хвана я под ръка и я дръпна към стълбите — Имаш ли желание да го направиш, а?

— Не — промърмори тя и двамата заслизаха надолу по хлъзгавите стъпала. Владимир я държеше здраво, за да не залитне. — Влади, извинявай, че се държа така. Просто има някои неща, които са толкова важни за мен, че… че не мога просто да…

— Да. Разбрах вече. Само искам да ми обещаеш, че ще кротуваш.

— Да. Да, добре.

— Добре.

* * *

Дванайсет часа.

Стояха, плътно притиснати до високите железни пръти на оградата. Тази ограда заобикаляше целия амфитеатър; прътите стърчаха нагоре като дървета, оголени от зимата, ярко контрастиращи с потъналия в сняг площад. Зад тях, на стълбите, се тълпяха хора, стотици тела, издишващи горещ въздух; мълчаливи, застинали в очакване, вперили очи в огромния екран над оградата. За тези, които стояха извън амфитеатъра, заобикалящите го екрани бяха единственият начин да станат свидетели на събитието. Музиката, биенето на барабаните и пищенето на животните, обаче, се чуваха достатъчно добре и отвън. Хората гледаха жертвоприношението през камерите, но го слушаха директно.

А Люси бе направила така, че да ги настани на място, откъдето не само щяха да могат да слушат, но и да виждат директно.

Амфитеатърът бе покрит с висок брезентов навес, който пазеше от снега. През пролуките на оградата и през редиците кожени седалки, където седеше елитът на обществото — политици, духовници, шефове на големи фирми и известни културни дейци — Владимир ясно различаваше ораторската трибуна пред мраморната площадка с кладата и колоните с вериги около нея. Острата, протяжна музика, съпътствала речта на оратора преди половин час, пак се носеше във въздуха. Приличаше му на писъци на човек, когото изтезават в някое подземие. Той прегръщаше Люси с една ръка и сърцето му тътнеше в слепоочията. Министърът на ораторията Дерев стоеше пред микрофона на трибуната вече мълчалив. Зад него, пред кладата, се бе изправил духовният министър Марий Алев. Носеше черно расо, тежък златен кръст висеше на врата му, на главата му проблясваше златна корона. Отстрани до колоните стояха други свещеници — по един пред всяка колона — и нареждаха неразбрани молитви.

Всеки момент щяха да започнат.

Чакаха довеждането на жертвите.

От няколко минути Владимир се чудеше как да измъкне Люси оттук. Започваше да разбира, че вероятно наистина ще се наложи да употреби сила, за да я изведе извън зоната на Събора. „А дали ще й надделея?“, зачуди се. За втори път през последния половин час го обзе страх от евентуалното му съприкосновение със способностите й. Само преди десетина минути Люси бе накарала с ума си поне сто човека да се дръпнат настрани и да им направят път да минат, за да се изкачат по стълбите до оградата. Като нищо можеше да накара и него просто да замръзне на място и да не реагира, докато тя свърши глупостта, която си бе наумила. Всъщност, той най-вероятно имаше защита и срещу нейното влияние, както срещу това на Алев и Дерев, но все пак…

Свещениците продължаваха да нареждат молитвите си. Измъчената мелодия продължаваше да разцепва леденият въздух. Министър Алев стоеше в очакване. И тогава… се случи.

Водеха ги за ръце — момче и момиче на около шест години, облечени в малки бели роби. Вървяха до придружителите си покорно, без съпротива — изглеждаха като упоени. „Дали са дрогирани, или министърът ги е зомбирал?“, зачуди се замаяно Владимир. Качиха децата върху кладата и те легнаха покорно върху дървените трупи. Всеки от четиримата свещеници до колоните вдигна по една от веригите. Кръстосаха ги върху кладата, блокирайки всеки евентуален опит за движение от жертвите.

— Не! — проплака в този миг Люси до него. — О, не! Не!

Владимир се сепна, гласът й го изтръгна от транса, в който бе започнал да изпада. Сграбчи я за ръката. Сети се през колко полицаи бяха минали, докато разбутваха тълпата, за да се качат. Полицаи със зорки като на хищници очи.

— Люси, да тръгваме! — прошепна той в ухото й. — Трябва да се махаме! Чуваш ли! Видя достатъчно!

— Не! — изкрещя тя и няколко човека се обърнаха удивено към нея. — Не, не мога да го оставя да направи това! Не мога!

Стори му се, че викът й проехтя през целия амфитеатър. Владимир изпита такъв ужас, че му се стори, че ще припадне. Дръпна я за ръката и я повлече с все сила надолу по стълбите. Блъскаше хората с лакти, настъпваше ги, удряше ги. Те го засипваха с гневни проклятия. Людмила се дърпаше като обезумяла от ръката му.

— Не мога! — продължаваше да крещи тя. — Не мога да ги оставя да го направят! Не мога!

— За Бога, млъкни! — той я сграбчи пред себе си и запуши устата й с една ръка.

— Моля ви, дръпнете се да минем! Приятелката ми не е добре… има психични проблеми… моля ви да минем…

Люси се извиваше в прегръдката му и мучеше отчаяно. Двамата напредваха трудно, но успяха да прекосят половината площад. Владимир тъкмо си помисли, че все пак ще успеят да се измъкнат, когато ги заградиха четирима полицаи.

— Спрете! — извика единият. — Извършили сте нарушение! Изразявате устно несъгласие с ритуала за Пречистване!

— Налага се да ви задържим — каза другият студено. Приближи се до Владимир, който продължаваше да държи Люси в прегръдката си. Момичето бе застинало и наблюдаваше полицаите с разширени очи под затискащата устата й ръка. Владимир осъзна, че тя е в пълен шок от видяното на амфитеатъра и в момента е абсолютно неспособна да се защити. Хвърли бърз поглед наляво и надясно — хората бяха стотици. Стотици свидетели на това, което евентуално щеше да направи.

Асарих нямаше да го одобри. Изобщо.

— Слушайте! — проговори той с глас, дрезгав от студа. — Приятелката ми има психични отклонения. Има пристъп. Не е искала да каже нищо лошо. Ще я заведа вкъщи.

— Това ще установим в управлението — тонът на полицая бе все така леден. С едно рязко движение, той вдигна нагоре черна шокова палка и я опря във врата на Люси. Тялото на момичето се разтресе конвулсивно, после се отпусна тежко надолу; Владимир едва успя да я удържи. Главата й клюмна на гърдите, косата падна пред спуснатите клепачи.

— Не! — изрева Владимир. Дръпна Люси нагоре, отстъпи заедно с нея крачка назад. — Не, свине проклети! Не!

Загрижеността му за реакцията на тълпите около него започна да се оттича от ума му като мръсна, отходна вода, оставяйки съзнанието му кристалночисто, изпълнено със зловеща решителност. В момента, в който наклони глава в подготовка за контраудара си обаче, рязка болка прониза тялото му. Пред очите му причерня; смътно видя как ръцете му се отпускат надолу и тялото на Люси се свлича тежко на заснежената земя.

После мрак.