Джери Уайкоф, Барбара Юнел
Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина (3)

Въведение

Предучилищните години са първите години в живота на човека, когато той израства физически, емоционално и интелектуално. Най-хубавото в тях е, че в тази възраст децата са любопитни, изобретателни, нетърпеливи и енергични, а най-лошото, че са упорити и опърничави, липсват им задръжки и са дълбоко привързани и зависими. И двете им подобни на хамелеон индивидуалности, както и неспособността им да боравят с логиката на възрастните, ги правят трудни възпитаници на желаещите да им предадат уроци по житейско поведение. Децата в предучилищна възраст живеят в свят, изпълнен с предизвикателства както за самите тях, така и за техните родители, и ученето им — каквото всъщност представлява дисциплината — е нещо подобно на обработване на плодородна почва, но понякога напомня блъскане на глава в стената.

Това едва ли ви изненадва особено. Родителите и децата им в тази възраст имат поне двайсетгодишна разлика и малко по-малка разлика в годините откъм опит, способност за проява на здрав разум и самоконтрол. Освен това те имат голямо разминаване в идеите, чувствата, очакванията, правилата, убежденията и ценностите за самите себе си, едни за други и за света. Например децата се раждат, без да са наясно, че не е редно да се драска по стените. Те научават къде точно могат да изразяват артистичните си умения, когато родителите им с много постоянство започнат да ги приучват къде е най-удачно да рисуват, а после да оценяват усилията им, щом малчуганите следват инструкциите им, или пък да отбелязват последствията, когато правилата не се спазват.

Същевременно децата имат свои собствени нужди, желания и чувства, повечето от които трудно са в състояние да изразят. През първите пет години от живота им те се борят да се превърнат в независими човешки същества и се бунтуват срещу факта, че се налага да бъдат „отглеждани“ от по-възрастни хора.

Крайните цели, които родителите си поставят за децата си в предучилищна възраст, всъщност са непосредствените цели, стоящи пред самите тях — самоконтрол и независимост. Затова е изключително важно майките и татковците да разберат, че се движат в график, съвършено различен от този на малчуганите, и че способността за заучаване, т.е. придобиване на познания, е уникална при всяко дете. Това разбиране позволява на родителите да проявяват съчувствие, доверие и уважение като основа за здраво семейно общуване.

Задача номер едно на родителите на деца в предучилищна възраст е да ги научат на подходящо поведение на ниво, което те могат да разберат. Например, когато се справят с нервните им кризи, родителите не само че са склонни да възстановят спокойствието и реда вкъщи, но и да ги научат как да овладеят разочарованието и гнева си по по-адекватен начин. Много е важно родителите да моделират типа поведение, което искат да внедрят в децата си. Те трябва и да предават ценностите си по начини, които правят ценностите толкова важни за децата им, колкото са и за самите тях.

Изграждане на емоционално силни деца

Деца, които вярват, че са господари на съдбата си, убедени са, че принадлежат на някого и се чувстват компетентни, имат по-големи шансове да се превърнат в по-силни и устойчиви личности с течение на времето. Този житейски факт е безспорна истина и днес, така както беше безспорна истина и през 1984 г., когато излезе първото издание на „Възпитание без крясъци и шамари“. В тази книга ние ви помагаме да разберете, че децата виреят в обстановка, в която родителите:

• Възприемат факта, че децата им се появяват на бял свят със своя самоличност и темперамент.

• Помагат им да развият чувство за отговорност за действията си.

• Създават атмосфера на любов и сигурност, изградена върху взаимно доверие.

• Научават децата да вземат решения и да разрешават проблеми.

• Показват им как да приемат грешките като предизвикателство, вместо като бедствие.

Бащинството и майчинството са проблематични по природа

Тъй като детството по природа е изпълнено с проблеми и конфликти, се налага родителите да си зададат редица въпроси, преди да квалифицират, което и да било поведение на децата си като „проблемно“.

Колко често се случват проявите на лошо поведение? И колко наситено е то? Например, ако детето ви често се ядосва, е възможно гневът да е естествена реакция срещу разочарованието. Само че, ако то се ядосва толкова, че рискува да нарани себе си или останалите, трябва да намерите начини поне да намалите интензитета на този гняв.

Аз ли толерирам лошото поведение на детето си?

Вашите пристрастия, нужди или правила могат да ви накарат да толерирате или дори да намерите за изумителни някои видове поведение, които другите родители тълкуват като неприемливи. Веднъж зададете ли си въпроса „Какво ще си помисли съседката?“, пренасяте проблема извън семейството. Родител, който приема за нормални дадени дейности на детето у дома, би могъл да открие, че не всички родители биха ги одобрили. Тогава родителят би решил, че трябва да предприеме мерки срещу лошото поведение.

Така детското поведение се превръща в проблем или предмет на спор от родителска гледна точка или от гледната точка на другите родители. От друга страна, децата не смятат, което и да било свое поведение за проблемно — те просто още не са научили по-подходящи или изискващи повече самоконтрол начини да намират удовлетворение.

За да се справят по-адекватно със свързаните с поведението на децата си проблеми, е добре самите родители да станат малко по-дисциплинирани (тук под дисциплина се разбира процес на преподаване и обучение, който води до спазване на определени норми и самоконтрол). Родителското поведение трябва да се промени преди поведението на децата им и съответно майките и татковците трябва да се превърнат в дисциплинирани родители, преди децата им да се самодисциплинират.

Дисциплина на самотните родители

Да отглеждаш малко дете сам е изключително трудна задача дори за най-умелия родител. Защото майчинството и бащинството не са само работа, заемаща двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, изискваща безпределно търпение, а и защото в основата си те предполагат отборно или екипно усилие. За да създадат независими, удовлетворени, любящи, състрадателни деца, най-добре е родителите да работят заедно в тази насока, да планират стратегии, да споделят ангажиментите и задълженията и да създават правилата. Но това, разбира се, невинаги е възможно.

В случай, че сте самотен родител, вместо да се фокусирате върху това какво трябва и какво не трябва да прави другият родител (който вероятно живее в друг дом, друг град или друга държава), е много по-добре да се опитате да развиете най-ефективния дисциплинарен план, който да научи детето на отговорно поведение, да поощрява позитивната му нагласа към нещата и да го зарежда с емоционална сила. Повече от всички други родители самотният родител трябва да организира система от детегледачи, роднини или помощници в домакинството, за да се чувства пълноценен и в други поприща.

АБВ на дисциплинирания родител

Над четирийсетгодишния опит и проучванията в областта на поведенческата психология, извлечени от теорията и базирани върху работата с хиляди семейства, ни показват, че е изключително важно както от практична, така и от философска гледна точка да се научим да отделяме детето от неговото поведение, когато се налага да се справяме със свързани с поведението му проблеми. Ако му крещим за това, че не е подредило играчките си, няма да накараме играчките да се подредят сами, или пък да го научим на ред и прибраност. Единственото, което можем да постигнем по този начин, е да му внушим нездрава представа за него, както и за нас самите. Най-добрият вариант за изграждането на детското самочувствие е да се концентрираме върху специфични, конструктивни начини за промяна на поведението. Ето и нашите съвети:

Съсредоточете се върху специфичното поведение, което искате да промените

Ако се фокусирате върху нещо конкретно, а не върху нещо абстрактно, ще се справите много по-добре. Например не казвайте на детето си, че трябва да е чисто и подредено, а му обяснете, че искате да прибере нещата си, преди да излезе да играе.

Оценявайте поведението на детето си

Оценявайте не детето си, а това, което прави. Например, вместо да му кажете „Ти си добро момиче, защото седиш мирно“, му кажете „Хубаво е, че седиш мирно“. Насочете одобрението или неодобрението към поведението на детето си, защото именно то е важно, когато става дума за справяне с проблемни ситуации.

Продължавайте да хвалите детето си, за да задържи то доброто си поведение

Като оценявате добрите постъпки, напомняте на рожбата си какви са очакванията ви и подсилвате собствения си модел за добро поведение. Похвалите ще мотивират детето да продължи да се държи прилично.

Опитайте се да избегнете битките за надмощие с децата си

Като прибягвате до техники от типа на „победи часовника“ (по-нататък в книгата) в моменти, когато желаете детето ви да си легне по-рано например, ще избегнете до голяма степен конфликта родител-дете, защото така прехвърляте властта към неутрална фигура — в случая часовника.

Бъдете там

Това не означава, че родителите не трябва да се откъсват от децата си дори за секунда, а означава, че децата се нуждаят от постоянно наблюдение. Ако родителите не отделят достатъчно внимание на децата си, много поведенчески проблеми ще протекат незабелязани и некоригирани.

Не се превръщайте в историци

Оставяйте лошите прояви в историята и не ги вадете на бял свят при всеки удобен случай. Ако детето ви направи грешка и вие започнете да му я натяквате постоянно, ще предизвикате единствено отвращение и не е чудно подсъзнателно да му се прище да ви противоречи. Стореното — сторено. По-добре да работите за по-добро бъдеще, отколкото да се ровите в миналото. Като натяквате на децата си какви грешки са направили, им напомняте какво не трябва да правят; това не им казва обаче какво трябва да правят.

Неефективността на крясъците и шамарите

Принципите, изведени в тази книга, отразяват това, което трябва да правим като родители, когато надигаме глас срещу лошото поведение на децата си. Това, което често правим обаче, е да крещим или шамаросваме децата си, особено ако сме уморени или разсеяни, или пък разочаровани от отказа им да ни се подчиняват. Крещенето и шамаросването са доста естествени реакции на лошото поведение — особено на продължителното лошо поведение, но по-важното в случая е, че те са практически неефективни — никога не учат на подобаващо поведение, което всъщност е задача номер едно за родителите. Всъщност те учат детето точно на обратното:

• как да крещи;

• как да удря;

• как да се превърне в подлизурко;

• как да се страхува;

• как да се срамува;

• как да предизвиква гняв у другите.

Всички степени на крещене или удряне — леки, умерени, спорадични, редки, чести — подават на детето грешната проява на отношение и се оказват най-лесният начин да се накара то да започне да се държи зле, за да бъде забелязано. Освен това родителите невинаги са наясно дали от боя има смисъл, защото всъщност не изследват сериозно ефекта от него върху детското поведение. Боят като наказание просто вади наяве „подземното“ неприемливо поведение — то спира да се проявява пред родителите, но в никакъв случай не го предотвратява като цяло. Децата по-скоро се превръщат в експерти в областта на това как да не бъдат хващани на местопрестъплението. Родителите могат да кажат само: „Гледай да не те хвана отново в издънка!“

В йерархията на моралното израстване, както е дефинирана от Лорънс Колбърг, най-ниското ниво е „следване на правилата, само за да се избегне наказанието“. Най-високото ниво е „следване на правилата, защото са правилни и редни“. Когато родителите посягат срещу децата си заради лошото им поведение, те ги спират на най-ниското ниво на морално израстване. Отрочетата им имат интерес да избягват наказанието, а не да правят правилното и редното.

Освен това удрянето е първият досег на детето с насилието. Чрез него, черпейки пример от възрастните, то възприема насилнически модели и това е изключително важна причина да се избягва боят, особено откакто децата са подложени на все по-агресивен досег с насилието чрез филмите и средствата за масова информация. (Виж Фалшивите оръжия.) С други думи, трудно е да поучавате детето с фразата „Не удряй!“, докато му посягате за това, че самото то е ударило.

Децата възприемат света конкретно. Когато виждат, че на възрастните им е позволено да удрят деца, те остават с впечатлението, че и на тях би трябвало да им е позволено да удрят възрастните или други себеподобни. Боят води след себе си бой, точно както и до гняв, отмъщение и провал в общуването между родители и деца.

Основното послание, което родителите изпращат на децата си, докато им крещят или им посягат, е, че възрастните са по-големи, по-силни и притежават по-голяма власт и следователно могат да внушават страх или да причиняват болка, когато не са доволни от нещо. В резултат от всичко изредено тук децата започват да живеят с усещането, че са безпомощна жертва пред лицето на по-големия и по-силния и това предизвиква у тях повишено ниво на тревожност, както и непреодолимо желание да прибягват до насилие, когато са разстроени.

Боят не би довел до каквито и да било позитивни последици. Всъщност връзката между превръщането на детето и жертва и възникналите впоследствие проблеми, свързани със справянето с гнева (както са разгледани в книгата на Джей Бариш и колектив), недвусмислено подчертават доказателството за създаване и налагане на политика на нулева толерантност при насилнически прояви в дома или пък в хода на ежедневните грижи както в предучилищна възраст, така и във всички останали фази на отглеждане на подрастващи. Само че налагането на въпросната политика на нулева толерантност няма да доведе като резултат криминално наказание вследствие на побоя. Вместо това вашата политика трябва да е израз на собствените ви убеждения, че дисциплината е система на обучение, изграждаща подобаващото поведение.

Заученото естество на насилието

Много изследвания са проведени, с цел да се установят причините за насилническото поведение, проявите на насилие при децата и възрастните. Въпреки че резултатите са все още противоречиви, творбата на д-р Лони Атенс излага силни аргументи, свързани с развитието на прибягващите до насилие възрастни.

Д-р Атенс провежда задълбочени интервюта с хора, попаднали зад решетките заради насилническо поведение. Интервютата разкриват, че децата, които често са били жертва на насилие, били са заплашвани с насилие или пък са били свидетели на сцени, в които се е прилагало насилие, много по-лесно решават, че насилието е начин за разрешаване на проблеми, че чрез него могат да постигнат каквото поискат, или че е начин да изградят защитна стена към целия останал свят. Щом насилието постигне тези цели, децата си изграждат репутация от типа „никой не може и няма право да се будалка с мен“. Те търсят слава в моралното си падение и за тях насилието се превръща в начин на живот. Ние сме убедени, че е от изключително значение всеки родител или настойник да е наясно с тези опасни последици от употребата на насилие, под каквато и да е форма — било то заплаха, или директно посегателство над дете или възрастен. Твърдо вярваме, че щом родителите и настойниците осъзнаят този риск, те ще се откажат да прибягват до шамарите като възможност за дисциплиниране.

Важността на състраданието при дисциплинирането

Състраданието е способността да се идентифицираш със или да проумяваш ситуацията, чувствата и мотивите на другите. Всички хора се раждат със способността да бъдат състрадателни. Проучванията сочат, че това качество варира в хода на растежа на различните индивиди и че възможностите на момичетата да разчитат емоциите са значително по-големи. Въпреки това до двегодишна възраст както момичетата, така и момчетата са способни да разбират чувствата на околните. До четиригодишна възраст децата притежават способността да разбират и причините за чувствата на другите. Но за да се развива чувството за състрадание, родителите трябва да го подхранват.

Най-важният фактор при изграждане и поддържане на чувство за състрадание у децата е уважаването на тяхната индивидуалност чрез моделиране на съпричастност, разбиране и грижовност, без значение колко трудно е поведението на съответното дете. Например, като се противопоставите на неприемливото поведение с репликата „Съжалявам, но ти избра да направиш така…“, вие показвате на рожбата си, че ви е грижа за чувствата й и й съчувствате за неудобната ситуация. Освен това родителите могат да развиват потенциала за състрадателност у децата си, като им показват въздействието на тяхното поведение върху околните.

По обратен начин, прибягването до крясъци и шамари за справяне с лошото поведение руши способността на детето да проявява съчувствие. Когато реагираме с гняв на децата си, ние ги учим да действат, без да се съобразяват с чувствата на другите — последствие, което трябва да избягваме на всяка цена. Изследвания, проведени от д-р Джоан Робинсън от Университета в Колорадо, потвърждават това правило. Тя докладва, че майчината топлина се асоциира с повишаване на чувството за състрадание у детето през втората му година и че деца, чиито майки ги контролират с гняв, показват по-ниско ниво на състрадание. Ако децата не притежават това чувство, ще е почти невъзможно да се научат да споделят играчките си, да играят добре с другите деца, да не им отвръщат с гневни или насилнически реакции, както и да поемат отговорност за собствените си действия.

Като използвате позитивните стратегии за възпитание, поместени в настоящата книга, не само ще задържите собствения си коефициент на състрадание висок, но и ще развиете потенциала на детето си да се превърне в състрадателен, обичащ и грижовен възрастен.

Разговорът със самите себе си

Ние окуражаваме родителите да разговарят със самите себе си, за да не им стане навик да прибягват до ирационални действия, защото това, което човек изрече сам на себе си, би направлявало неговото поведение впоследствие. Например ако родителят си каже: „Не мога да понасям да слушам как детето ми хленчи!“, то нивото му на толерантност спрямо хленченето на детето моментално ще се понижи. Ако обаче си каже: „Не ми харесва как хленчи детето, но ще го преживея!“, той не само ще е способен да проявява толерантност към хленченето по-дълго време, но и ще е по-склонен да намери ефективни начини да промени поведението или ситуацията.

До разговор със самите себе си трябва да прибягваме, за да се настроим по-скоро за победа, отколкото за провал. Това, което казваме на себе си, представлява най-важното послание, което получаваме, така че да се научим да разговаряме със самите себе си е най-великото оръжие на родителя. Ако в момент на стрес родителят е в състояние да се самоуспокои, разговаряйки със самия себе си, разумните и отговорни действия, които би предприел впоследствие, са далеч по-гарантирани.

Понякога родителите са в състояние да саботират самите себе си, като водят вътрешен диалог, който би ги подтикнал да „следват тълпата“. Например ако родителите на другарче на детето ви му позволяват да използва леглото си като трамплин, може да се почувствате принудени да направите същото, като си кажете, че „не членувате в клуба на добрия родител“, но подобно чувство за вина би могло само да ви изиграе лоша шега. Вие купувате определен вид фъстъчено масло, защото другите родители го купуват, но би се оказало доста опасно да удряте детето си или да му крещите, само защото другите майки и татковци правят така. Вместо да следвате тълпата, послушайте сърцето си и здравия си разум и вложете всичките си познания относно най-ефективните и грижовни начини за отглеждането на отговорни, независими и проявяващи състрадание деца.

Различията между момчетата и момичетата

За да разберете по-добре поведението на детето си в предучилищна възраст, е добре да проумеете в дълбочина различията между момчетата и момичетата. Тази информация ще ви помогне да отличите нормалното поведение и поведението, което трябва да се определи като дисциплинарен казус. Познаването на естествените различия между момчетата и момичетата ще ви помогне да избягвате да сравнявате децата си, ако те са от различен пол. (За повече информация виж още „Етапите на развитие“)

Изследванията сочат, че мозъчната структура, химията на тялото и хормоните при момичетата и момчетата са различни и именно тези различия обуславят несходствата в поведението при двата пола. Например мозъкът на момчетата се развива по-бавно от мозъка на момичетата. При момчетата лявата мозъчна половина, която контролира мисленето, се развива по-бавно от дясната половина, която контролира пространствената ориентация и образите. В резултат на това връзката между двете полукълба не е напълно формирана при момчетата, които като цяло проявяват по-голям талант в математиката и логиката, отколкото в езика и четенето.

Мозъкът на момичетата се развива по-равномерно, като това им носи способността да използват двете му полукълба за дейности като четене и емоционално осъзнаване. Женският мозък работи през повечето време, което прави момичетата по-многопланови. Момичешкият мозък произвежда повече серотонин — невротрансмитер, възпрепятстващ агресията.

От друга страна, мозъкът на момчетата произвежда повече тестостерон — хормон, който отключва агресията. В резултат на това момчетата са по-склонни да търсят бързо удовлетворение (да ядат по-бързо, да се хвърлят от една дейност към друга), да разрешават по-бързо сложни казуси (дори в изключително емоционални ситуации) и да се включват в занимания, създаващи напрежение (спортове, състезания и игри). Подобни дейности им помагат да освобождават натрупаното напрежение.

Други чести различия^[1] между момчетата и момичетата са:

• Момчетата предпочитат да се фокусират върху една задача и реагират по-агресивно на прекъсванията;

• Двигателната дейност на момичетата отслабва по-бавно, протича по-енергично и продължава по-дълго;

• Момчетата изобретяват и играят игри, изискващи по-големи пространства и имат по-голяма нужда да прекарват повече време на открито;

• Вниманието на момичетата към предметите е по-дълготрайно, но по-малко активно;

• Момичетата се осланят повече на петте си сетива;

• Момчетата се справят по-добре с визуалната информация, представена на лявото око, което захранва дясното полукълбо;

• До петгодишна възраст момичета изпреварват момчетата с шест месеца в общото развитие;

• Момчетата, които възприемат себе си като физически силни, ще търсят грубата игра;

• Момчетата, които се чувстват сигурни и компетентни, ще търсят независимост по-рано от момичетата.

Преминаването към началното училище при вас и детето ви

Децата от една до шест години се смятат за деца в предучилищна възраст, защото това е стадият, в който те стават самодисциплинирани или „цивилизовани“ чрез предобразователния процес, който от своя страна ги подготвя за организирания и регламентиран свят на началното училище. И така, кой всъщност извършва този процес на цивилизоване? Родителите, детегледачите, учителите в детските градини, треньорите, семейните приятели, роднините, съседите и всички останали възрастни, които всъщност играят основна роля при възпитаването на малчуганите в такива качества, като състрадание, търпение, самоконтрол, отговорност, уважение, сътрудничество, кураж, самосъхранение и честност.

Един стабилен морален компас на добродетелите би направлявал децата в тяхното пътешествие, превръщащо ги от „малки“ деца в предучилищна възраст към „големи“ деца в началното училище. За родителите е от изключително значение внимателно да подберат първите учители на децата си — тези, които биха внедрили в тях всички гореспоменати добродетели.

Децата трябва да се научат и да играят в екип, и да повишат нивото си на самостоятелност, отделяйки се от своите майки и татковци за по-дълго време. Годините в предучилищна възраст практически са основата на приучване на децата към готовност за това.

В книгата си „Осемте сезона на майчинството и бащинството“ (Times Books, 2000) ние описваме как поведението на децата в предучилищна възраст кара родителите да възприемат идентичността на „семейни мениджъри“, докато учат децата си на подобаващо поведение. Докато отрочетата им се превръщат от безпомощни, хоризонтални човешки същества в изправени, мобилни самостоятелни индивиди, родителите извървяват пътя от мениджъри на живота на рожбите си към магьосници организатори, които жонглират с работа, готвене, чистене, шофиране и игра — и през цялото това време основната им роля е на първи и най-важни учители. Да се превърнеш в майка или баща е процес, много по-сериозен от самия акт на създаване и раждане на детето. Практически това е еволюционен процес, който оттук нататък ще съпътства живота на всеки родител до самия му край.

Етапите на развитие

Следващата таблица описва някои от етапите на детското развитие, които родителите могат да очакват при децата във възрастта им между една и шест години. Тези етапи са представени според възрастта, в която обикновено се проявяват. Тъй като всяко дете е уникално и има свое индивидуално „еволюционно разписание“, е възможно някои деца леко да изпреварват или да изостават от статистическите данни. Ако вашето дете системно изостава от поместените тук осреднени етапи, или пък ви притесняват някои други аспекти в развитието му, се консултирайте с детски специалист.

 

1–2 години: Изследва обкръжаващата го среда; пипа различни неща; всеки следобед спи продължително; заиграва се само за кратки периоди; от време изследва тялото си

2–3 години: Тича, катери се, бута, дърпа; проявява изключителна активност; храни се само с пръсти, лъжичка и купичка — може да съблича само някои от дрехите си — изследва гениталиите си; спи по-малко, буди се по-лесно; харесва режима си; разстройва се, когато мама не е до него през нощта; държи да прави нещата само; често е стреснато и нерешително; често сменя решенията си; често променя настроенията си; имитира възрастните; играе с по-големи деца, но не и с деца на неговата възраст; не е способно да споделя, да чака и да отстъпва; обича да играе с вода; удължава ритуала за лека нощ; борави с единични думи, кратки изречения; често е негативно настроено; „не“ е любимата думичка; разбира повече, отколкото може да изрече; проявява изблици на гняв

3–4 години: Тича, скача и се катери; храни се само; отпива от чаша, без да разлива; носи неща, без да ги разсипва или разлива — може да се облича и съблича само; по време на обедната почивка е възможно да не спи, а кротко да си играе; проявява отзивчивост към възрастните, търси тяхното одобрение; чувствително е към забележки, критика и неодобрение; харесва му да сътрудничи; обича да изпълнява дребни поръчки; сега е във фаза „Искам и аз!“; иска да участва във всичко; проявява любопитство относно хора и предмети; демонстрира въображение; възможно е да се страхува от тъмното или от животни; възможно е да има въображаем компаньон; възможно е да става от леглото през нощта; по-разговорливо е — използва кратки изречения; може да изчаква реда си; склонно е да проявява търпение; в състояние е да поема някаква отговорност, като да прибира играчките си; играе си добре само, но груповата игра може да е доста бурна; по-привързано е към родителя от противоположния пол; ревниво е, особено към новородено бебе; демонстрира чувство за вина; отприщва емоционалната си несигурност чрез вой и рев и непрестанно иска да е убедено, че го обичат; освобождава напрежението, като си смуче палеца или като си гризе ноктите

4–5 години: Продължава да наддава на ръст и тегло; става все по-координирано; храни се и спи добре; проявява изключителна активност; подхваща определени дейности, но не е задължително да ги довърши; обича да се разпорежда и да се хвали; играе с другите, но обича да се налага; влиза в кратки пререкания; говори ясно; води добре разговор; разказва истории; склонно е да преувеличава; използва неприлични думички по неуместен начин; изобретява безсмислени думички с голям брой срички; смее се, кикоти се; тутка се и се размотава; мие се само когато му се напомни; сега е във фаза, в която задава въпросите „как“ и „защо“

Дисциплинарен речник

Следващите термини са дефинирани според това как са използвани в книгата:

„Победи часовника“

Мотивираща техника, която борави с вродения състезателен дух на детето ви, за да го насърчи да изпълнява задачи според вашето разписание. Ето как работи тя: нагласете таймер на определено време, за което детето ще трябва да изпълни поставената от вас задача. Попитайте го: „Можеш ли да свършиш, преди да е звъннал часовникът?“ Тъй като децата обичат да побеждават, това ще ги накара да спечелят състезанието срещу времето. Нещо повече, детето ще се втурне да изпълни задачата, без да прибягвате до борба за надмощие.

Нашият четирийсетгодишен опит с хиляди деца и семейства показва, че играта „Победи часовника“ намалява конфликтите между родители и деца, тъй като прехвърля властта върху неутрална фигура — таймера.

„Правилото на баба“

Договорното споразумение, което следва модела „Когато свършиш Х (нещото, което родителят иска да бъде свършено), ще можеш да направиш и Y (нещото, което иска да направи детето).“ „Правилото на баба“ трябва да е по-скоро позитивно насочено, отколкото негативно. Затова никога не замествайте „когато“ с „ако“. Това ще накара детето да ви отвърне с „Какво пък, ако не направя Х?“ Старото правило на баба, изведено от аксиомата „Когато поработиш, ще хапнеш“, има безспорен ефект върху поведението, тъй като налага установени последици (възнаграждения, положителни развръзки) за подобаващото поведение.

Неутрално време

Времето, в което не се случват конфликти, например, когато моментите след нервна криза са отминали и рожбата ви си играе кротко. Неутралното време е най-доброто време за учене на ново поведение, тъй като детето е най-спокойно и е възприемчиво към учене.

Похвалата

Необходимо е да хвалите удачното поведение, което искате да поощрите. Абсолютно задължително в случая е хвалбите ви винаги да са насочени към самото поведение, а не към детето. Вашата цел не е да научите детето, че стига да се държи подобаващо, вече е добър човек, иди пък, че ако направи грешка, е лошо момче/момиче. Ние вярваме, че децата са добри по природа. Тяхното поведение е такова, каквото го преценяват родителите и всички носят в себе си стремежа да бъдат по-добри и да се справят по-добре.

Порицаване

Кратко изявление, което включва следното: 1) команда да се спре конкретно поведение, 2) причината защо това поведение трябва да спре и 3) предлагане на алтернатива за поведение.

Например можете да кажете на детето си: „Спри да удряш. Ударите нараняват хората. Помоли другарчето си учтиво да ти даде играчката.“

Правило

Предварително определено поведенческо очакване, включващо конкретно изискване и съответни последици. Например едно от правилата ви може да бъде: „Когато свалим дрехите си, ги слагаме в коша за пране, за да държим дома си чист и за да не ги събираме от пода през цялото време. Добре е да помагаш на мама домът ни да изглежда спретнат.“ Установяването на правила е чудесна техника за разрешаване на проблеми. Дългогодишният ни опит с деца и семейства показва ясно, че децата се държат по-добре, когато светът им има ясни очертания и когато предугаждат последиците от поведението си.

Методът „изнасяне“

Изнесете детето от ситуацията за определен времеви период, особено когато се държи зле. Типичното изнасяне ще рече да го отведете в съседно помещение или да го сложите да седне на стол, да нагласите таймер (приблизително на една минута за всяка от годините му — максимум 5) и да му кажете, че трябва да остане там, докато часовникът звънне. Ако то излезе от стаята или стане от стола преди уреченото време, пренавийте таймера и му кажете спокойно, че трябва да остане там, докато часовникът звънне. Повтаряйте процеса, докато детето се справи със задачата. Една от най-големите ползи от тази техника е, че тя ви отделя от детето в момент на бушуващи страсти, като дава възможност и на двама ви да възвърнете самоконтрола си.

Как да боравим с тази книга

За да използвате книгата по-ефективно, възприемете всяко едно от т.нар. предложения Как трябва да се постъпи нито разрешение на определен поведенчески проблем. Преценете сами за себе си сериозността на проблема и тогава започнете с налагане на най-безобидната мярка. Водещият принцип за промяна на детското поведение е „първо приложи възможно най-мекия подход“. Това обикновено ще рече да му покажете какво трябва да прави и да го окуражите да го прави. Ако това не проработи, опитайте се да приложите следващата най-мека стратегия и продължете, докато се получи. Изключително важно е и да знаете какво не трябва да се прави в момент на поведенческа криза, така че обърнете специално внимание на раздела „Какво не трябва да се прави“, където ще намерите конкретни предложения. Това ще помогне да предотвратите както новата поява на някои поведенчески проблеми, така и по-бурното им протичане.

Тъй като родителите и децата са различни индивиди, някои думи или действия, изречени или направени в специфичните ситуации, описани по-нататък в книгата, ще бъдат възприети по-добре от едни, отколкото от други. Сменете дума или две, ако те не пасват на речника ви и не ви е комфортно да ги произнасяте. Децата от една до пет години са изключително чувствителни към настроенията и реакциите на родителите си. Правете това, което казвате, и имайте истинско доверие в рожбите си — само така ще повишите готовността им да възприемат дисциплинарните ви подходи.

Съветите в книгата са предназначени да внушат на детето ви, че трябва да ви уважава, наблюдавайки уважението, което вие самите демонстрирате към него и останалите членове на семейството си. То се учи да проявява уважение, когато към него се демонстрира уважение. Отнасяйте се с него сякаш е скъп гост, посетил дома ви. Това в никакъв случай не означава, че то не трябва да спазва правилата, или пък да бъде порицавано, а че трябва да бъде научено по деликатен и уважителен начин да следва наложените от вас правила.

От 1984 г. тази книга се явява дисциплинарен справочник за хиляди родители и детегледачи. За нас е чест да се окажем такава важна част от началната глава на всеки семеен живот. Вашето пътуване е и наше пътуване — наше общо пътуване, защото заедно възпитаваме деца в предучилищна възраст.