Мари Лу
Батман (9) (Нощният хищник)

Глава 8

Денят на завършването.

Във въздуха летяха шапки, а над просторните зелени морави на гимназията се разнасяха радостните възгласи на събраните ученици.

Брус стоеше до Алфред и Лушъс и отговаряше на усмивките им, докато те го поздравяваха, като изпълняваше всичко, което се очакваше от него — ръкостискания, прегръдки и опити да се отърве от купчината гирлянди и медали, които Алфред непрекъснато слагаше обратно на шията му. Отдавна чакаше края на гимназията и тримата с Даян и Харви отброяваха дните до завършването.

Предполагаше се, че това ще бъде най-важният ден в живота му досега.

Но мислите му бяха хаотични, докато оглеждаше двора на гимназията. Думите на Мадлен продължаваха да отекват в съзнанието му.

„Не приличаш на останалите.“

Дори в този момент ясно чуваше гласа й в мислите си, все едно тя стоеше пред него, затворена зад стъклото. Тя знаеше кой е той — и очевидно му беше посвещавала вниманието си поне от момента, в който я бе забелязал той самият. Защо беше направила това усилие?

— Брус.

Брус с усилие насочи вниманието си обратно към Лушъс, който му говореше нещо.

— Да се уговорим да го направим по-скоро рано, отколкото късно, става ли? — каза той и го потупа по рамото. — Истинска демонстрация на дроновете, които разработваме, фондацията „Уейн“ организира мащабна благотворителна галавечеря, за да ги покажем в действие.

Той оправи спортното си сако, преди да продължи:

— В списъка с поканените има някои доста важни хора — от градския съвет, от властите в Метрополис, фамилията Лутър… Всички се интересуват от това, което правим, Брус.

Лушъс кимна към един мъж в далечината, застанал по средата на групичка от полицейски служители.

— Включително и кметът.

Брус се напрегна. Ако кметът беше тук, това вероятно означаваше, че и Ричард е наблизо.

Даян и Харви се приближиха към тях, натоварени със собствени купчини гирлянди и медали Даян улови погледа на Брус; свали един от медалите си и го сложи на шията му.

— Идеята е да ги носиш, Брус — усмихна му се тя. — Ето, виждаш ли? Харви дава добър пример.

Харви се обърна към Алфред и му стисна ръката с официален жест, от който медалите му се раздрънчаха.

— Здравейте, сър.

Изглеждаше така, сякаш се чувства неудобно на това място, където бяха дошли роднините на всички ученици — с изключение на собствения му баща. Това накара Брус да пристъпи по-близо до него, все едно искаше да го защити.

— Сигурно и двамата се гордеете с Брус — добави Харви.

— Гордея се и с вас — отвърна с усмивка Алфред и добродушно му намигна. — Поздравления, господин Дент.

Даян докосна Харви по лакътя и се зае да го дърпа настрани. Зад нея се беше събрала огромна тълпа от роднини, които надаваха оглушителни радостни възгласи и махаха с ръце към нея, за да я накарат да се приближи.

— Хайде, Харви, Брус. Семейството ми няма търпение да ви види, момчета.

Харви отвори уста, за да възрази, но Даян вече го влачеше натам. Когато Харви пристигна при тях, нейните роднини избухнаха във въодушевени приветствия, а после го удавиха в прегръдки за добре дошъл. Той се изчерви, но настроението му сякаш започна да се подобрява.

— Иди да си поговориш с тях — каза Лушъс, като побутна Брус натам. — Аз ще правя компания на Алфред.

Брус му благодари и се отправи към останалите. Но не беше стигнал далеч, когато на пътя му се изправи кметът Прайс, следван плътно от Ричард.

— Брус Уейн! — възкликна мъжът, като отпусна ръка на рамото му и го посрещна с топла усмивка, която разтегли луничките по лицето му. — От години не съм те виждал. Погледни колко си пораснал! Поздравления, синко — не че някой от нас се е съмнявал как ще се справиш. Нали така, Ричард?

Той хвърли на медала на собствения си син един равнодушен кос поглед и Ричард се стегна като тирбушон.

Брус сковано кимна. Кметът винаги се беше отнасял добре с него.

— Благодаря ви, сър — отговори той и му стисна ръката. — Поздравления и на вас, както и на Ричард.

Кметът дори не се усмихна, когато чу това.

— Ти си добро момче, но аз няма да приема поздравления за този тук, докато не си ги заслужи.

Изражението на лицето на кмета бе толкова пренебрежително, че Брус почти не повярва, че става дума за собствения му син. Ричард неловко стоеше до тях и мълчеше, докато баща му говореше така, все едно го няма.

— Жалко е, че вече не те виждаме толкова често у нас, Брус.

— В последно време бях твърде зает, за да идвам, с работата през лятото и времето, което трябва да прекарвам в „Аркам“.

— А, да — каза кметът и махна с ръка. — Мен ако питаш, ти прояви истинска инициатива, като спря онзи Нощен хищник. Ти си роден да бъдеш лидер. Спомням си още когато беше малко момче. Най-умното дете, което съм виждал. И още си такъв.

Той плесна с ръка Ричард по гърба — веднъж, но доста силно. Ричард се олюля, без да вдигне очи.

— Можеш да научиш този тук на едно-две неща.

Вниманието на Брус отново се насочи към Ричард, който вече активно избягваше да участва в разговора. Едва сега в паметта му намериха мястото си няколко спомена от времето, когато Брус ходеше на гости на Ричард, за да си пишат домашните заедно. Баща му винаги хвалеше Брус — и винаги така, че Ричард да го чуе. По онова време, и дори сега, това не изглеждаше чак толкова важно, че да му обръща внимание — понякога Алфред също беше доста остър в критиките си към Брус, често в присъствието на приятелите му. Но сега в думите на кмета и в дистанцираното държание на Ричард имаше нещо, което накара Брус да се замисли за онези спомени. Може би пропастта между тях двамата беше по-дълбока, отколкото си мислеше.

— Разбрах, че това лято ще работиш с Лушъс Фокс.

— Точно така, сър.

— Е, това можеше да се очаква от дете чудо като теб! — каза кметът и усмивката му се разшири. — Ела, когато искаш, в кабинета ми, за да ти покажа какво правим за този град заедно с вашата фондация. Ти ще направиш много за този град, синко. Не се съмнявам в това.

„Синко.“ Застанал до кмета, Ричард изглеждаше по-нещастен от всякога, и Брус усети как собственият му стомах се свива от неудобство. За пръв път се запита дали начинът, по който кметът нарочно не обръщаше внимание на Ричард, а сипеше похвали върху Брус, не беше част от причината за катастрофата в тяхното приятелство.

— Благодаря ви, сър — отговори той, като не знаеше какво друго да каже.

Кметът му кимна, после сложи край на разговора, за да махне на някого от другата страна на двора. Без да каже и дума на Ричард, той го остави и се отдалечи.

— Стандартите на татко за теб винаги са били доста ниски — отбеляза Ричард, като пъхна ръце в джобовете си. — Дори да му откраднеш портфейла, той пак ще те похвали за това.

Брус се замисли за отчаяните опити на Ричард да го изпревари, така че единственото му успокоение беше измамата.

— Затова ли не се виждаме вече? Заради баща ти?

Ричард сви рамене, макар че погледът му разкри, че от тези думи го бе заболяло повече, отколкото показваше.

— Снощи му показах къде съм в класацията с успехите на випуска. Знаеш ли какво ме попита… без дори да ме погледне? Попита ме къде си ти в тази класация.

Лицето на Брус се сви.

— Съжалявам. Не знаех за това.

— Да, никога не си знаел за това — продължи Ричард, като се намръщи още повече. — Но от друга страна, на теб не ти се налага да слушаш такива неща всеки ден, нали? Защото си имаш Алфред.

— Говориш така, все едно Алфред никога не ме критикува.

— Той е просто твоят иконом, а не…

Мимолетното съчувствие, което изпита Брус, се стопи при тези думи.

— Алфред ми е настойник. Много добре знаеш това. И ако се канеше да кажеш нещо за родителите ми, спри веднага.

Предупредителният тон на Брус сякаш само накара Ричард да се подразни още повече.

— Защо? Не съм казал, че ти си виновен.

Брус поклати глава.

— Кажи ми… какво те притеснява наистина?

Ричард замълча за миг. После пъхна ръцете си по-дълбоко в джобовете и погледна настрани към мястото, където баща му се беше спрял да си говори с няколко от другите родители.

— Разбрах, че баща ми е заличил името ми от доверителния си фонд.

Изведнъж всичко си дойде на мястото. Доверителният фонд на името на Брус беше отворен наскоро — собствените му родители му бяха предали ключовете от империята си — без дори да се замислят, макар и Брус да усещаше по-скоро отговорността за това, отколкото ползите. Но ако Ричард наскоро беше разбрал, че неговият баща бе решил да не го включва в завещанието си, новото богатство на Брус сигурно му се беше сторило като лична обида.

— Съжалявам за баща ти. Виж, не знам какво искаш да ти кажа.

Изражението на Ричард се промени — вече излъчваше жестокост.

— Не ми трябва твоето съчувствие. На теб поне не ти се налага да изпълняваш ролята на резервен син. Баща ти вече дори не е сред живите.

Брус настръхна от гняв.

— Внимавай.

— Просто ти казвам. Можеш да си правиш каквото си искаш, все едно си получил благословията на родителите си.

— Да не искаш да кажеш, че животът ми е по-лесен, защото ги няма?

Яростта на Брус започваше да го изпълва, така че размиваше границите на периферното му зрение.

— Да не мислиш, че всеки ден не ми се иска да им върна всичко, което притежавам, просто за да бъда с тях?

— Престани да се преструваш, Брус.

Намръщеното изражение на Ричард се смени с подигравателна усмивка, а в гласа му също се появи заплашителна острота.

— Признай си, че ти харесва да не се налага да печелиш одобрението на родителите си. Всички обичат горкия Брус Уейн, защото неговите мама и татко са на два метра под…

Брус не знаеше какво е станало после. В един миг стоеше срещу Ричард, в напрегната поза, като свиваше и отпускаше юмруците си и се опитваше да вкара малко здрав разум в главата на едновремешния си приятел; в следващия вече и двамата бяха на земята, а той беше затиснал гърдите на Ричард с едното си коляно. От носа на момчето бликаше кръв — Брус сигурно го бе ударил силно, защото когато сведе очи към юмрука си, по кокалчетата му беше размазана кръв. Той неясно чу стреснати крясъци около себе си, но му звучаха приглушено, все едно идваха изпод водата. Мястото около тях, другите хора — те се стопиха и за миг той отново се изправи срещу онова момиче в килията — срещу Мадлен — и тя отвърна на погледа му с тъмните си очи.

„Не се сдържай“, беше му казала тя.

После всичко свърши — толкова бързо, колкото беше започнало. Ричард се държеше за носа, от който течеше кръв. Някакви ръце сграбчиха Брус и го издърпаха настрани, докато той риташе по земята. Отне му още един миг да осъзнае, че ръцете бяха на Даян и Харви, а по лицата им се четеше страх.

Харви беше стиснал зъби и здраво държеше Брус за рамото. Брус изпита прилив на вина, когато си даде сметка, че Харви сигурно бе свикнал с подобни сцени. Но когато се обърна към своя приятел, Харви само поклати глава.

— Знам — каза му просто той. — Дишай дълбоко. Знам какво е.

— Ей, няма нищо — каза тихо Даян в ухото му, докато го държеше за другата ръка.

Брус спря да се съпротивлява и отново погледна към Ричард, който продължаваше да притиска разбития си нос с ръка, а в очите му се четеше истинска омраза. Сърцето на Брус биеше като чук в гърдите му, докато в главата му се въртяха последните думи на Ричард. Целият свят му се струваше потънал във вакуум, който удавяше всички звуци, а той стоеше от другата страна на стъклото и се взираше в едно приятелство, от което вече не бе останало нищо.

Ричард бавно се изправи на крака от мястото, където го беше проснал на земята. Ръкавът му беше изцапан с кръв от носа, но за изненада на Брус, устните на момчето бяха разтеглени в тънка усмивка, а по лицето му се четеше мрачно задоволство.

— Ще съжаляваш за това — каза му Ричард.

И преди Брус да успее да отговори, той му обърна гръб и се отдалечи.