Мари Лу
Батман (20) (Нощният хищник)

Глава 19

По предното стъкло на колата на Алфред се разбиваха дъждовни капки, докато караше към „Аркам“. Пейзажът наоколо изглеждаше още по-злокобен в тъмното, все едно беше някакво чудовище, оживяло в нощта — с разкривени крайници, остро очертани сенки и заплаха, която се криеше зад всеки ъгъл.

Последния път, когато беше разследвал с помощта на Мадлен, бе успял да разкрие цяло подземно скривалище на Нощните хищници и да ги принуди да преместят операцията си на друго място. Ако сега успееше да поговори с нея и да се сдобие с някаква следа, ако успееше да разбере с кого поддържаше комуникация самата тя, може би щеше да открие докъде води следата от престъпленията. Може би щяха да стигнат до ръководителя на организацията.

Разбира се, въпросът — както винаги — си оставаше доколко може да се довери на Мадлен. Но точно в този момент тя беше единствената му следа, а Нощните хищници току-що бяха вдигнали залозите.

Трябваше да помогне на полицията да стигне до дъното на всичко това, преди съдбата да почука и на неговата врата.

„А освен това може би тя беше невинна?“ Беше арестувана на местопрестъплението на последното убийство, а кръвта на жертвата беше по ръцете й — но може би това не беше всичко?

Когато Брус пристигна пред входа на „Аркам“, проливният дъжд бе понамалял и той различи ясно силуета на психиатричната болница през предното стъкло. Някои от прозорците светеха в жълто. Той мина през двата портала, спря пред входа на сградата и излезе, като се сви от напора на вятъра, който го посрещна. Бързо сканира картата си за достъп и изтича вътре, когато се отвори двойната врата.

— Тази сутрин започваш по-рано, Уейн? — подхвърли пазачът, докато се записваше на рецепцията.

Мъжът го беше виждал толкова често, че дори не се учуди.

— Аха — отвърна Брус. — Трябва да говоря с доктор Джеймс.

— Толкова спешно, че си карал в тази буря?

Пазачът отхапа от поничката си и отново се обърна към метеорологичната прогноза по телевизията.

— Влизай — добави той. — Сигурно е в столовата.

Брус не изчака втора покана, за да забърза през фоайето към асансьора, който слизаше на подземното ниво.

Вече нямаше работа там, но Джеймс нямаше да го забележи поне няколко часа. Колкото до Дрейкон, тя сигурно изобщо нямаше да се появи — не и сега, когато новината за убийството на кмета вече бе достигнала до всички медии. В момента най-вероятно се намираше в дома на семейство Прайс. Дори нямаше да се сети за Брус Той пъхна ръка в джоба си и пръстите му се свиха върху честотното устройство.

Двамата затворници, които се бяха измъкнали от килиите си по време на краткия опит за бягство, вече не бяха тук — бяха ги преместили някъде другаде. На тяхно място имаше други престъпници, които приличаха на тях — с измъчени погледи и заплашителни физиономии Брус спря в началото на коридора, точно преди първата охранителна камера на тавана, и включи устройството.

Устройството не издаде нито звук — или поне такъв, който Брус да чуе. Той го накара да сканира всички честоти, до които имаше достъп. Секундите изминаваха една по една.

Най-сетне устройството откри подходящата честота; Брус чу слабо прещракване от близката охранителна камера. Останалите я последваха, като плочки на домино; червената светлинка, която светеше обикновено под всяка камера, беше угаснала. Брус зачака. Когато на нейно място грейна синя светлинка, която показваше, че системата се рестартира, той отново натисна активното поле на устройството и настрои всички камери на грешната честота, така че да не записват картина от коридора.

После се отправи към килията на Мадлен.

Тя беше будна и внимателно наблюдаваше какво става. Беше вдигнала глава към тавана, все едно пак се взираше в охранителните камери, и Брус се запита дали вече не бе разбрала какво е направил. Така не само тяхната среща нямаше да бъде записана; ако тя наистина използваше камерите като примитивна система за комуникация с външния свят, той беше прекъснал временно и този канал.

Мадлен се обърна към него, когато той се доближи до прозореца на нейната килия.

— Мислех, че вече не те пускат тук.

— Нощните хищници нанесоха нов удар едва преди няколко часа — каза Брус и отпусна ръката си на стъклото, свита в юмрук — Убит е кметът. Но ти може би вече знаеш за това, нали?

Той кимна нагоре — към повредените камери.

— Нали ги използваш като някаква система за комуникация?

Ако Брус вече не беше свикнал със загадъчното спокойно изражение на Мадлен, сигурно дори нямаше да забележи рязкото й примигване, когато чу това — почти недоловим признак на изненада.

— Тази сутрин идваш толкова рано, Брус, а вече си толкова разтревожен — каза му тя. — Явно мислиш за мен.

Думите й толкова приличаха на онези, които му беше казала в неговия сън, че Брус неволно отстъпи една крачка от прозореца, все едно допълнителното разстояние можеше да го предпази от нея. Надяваше се, че тя не е забелязала поруменялото му лице и няма да се досети веднага какво е сънувал — но дори в този момент не можеше да откъсне поглед от устните й. Сънят му се беше сторил толкова истински.

— Престани, Мадлен — каза той, като сниши глас.

Точно в момента не можеше да си позволи да влезе в спор с нея — трябваше да направи така, че да изглежда уязвим в нейните очи. Така че самата тя да свали гарда.

— Не сме ли говорили достатъчно, за да прескочим тези игрички? Виж, кметът беше приятел на баща ми.

Той извърна очи за момент, после отново пристъпи напред, за да сложи ръка на стъклото.

— Ти вече ми помогна веднъж, като ми подсказа следа, която ме отведе до едно от скривалищата на Нощните хищници. Ако знаеш нещо, каквото и да е моля те, кажи ми.

Мадлен въздъхна. За един съвсем кратък миг изглеждаше едва ли не ядосана, все едно не беше очаквала да чуе новината, която й съобщи Брус. После тя се изправи и се доближи до прозореца, който ги разделяше. Близостта им отново напомни на Брус за неговия сън — за ръцете й, обвити около врата му, които го придърпваха към нея, за устните й върху неговите — и той преглътна тежко, като се опитваше да се отърси от тази мисъл.

— Аз не смятам, че ти си извършила онези убийства — продължи той. — Мисля, че си замесена — и знаеш кой го е направил, но по някаква странна причина не го издаваш. Поемаш вината върху себе си. И освен това мисля, че можеш да ми помогнеш да предотвратя убийството на нови невинни хора, ако просто ме допуснеш до себе си.

Думите му сякаш отново я изненадаха. Тя се взря в лицето му, този път замислено — и поне за миг блесналите й очи наистина приличаха на очите на момиче на нейната възраст.

— Брус Уейн — прошепна тя.

В очите й вече грееше някаква необичайна топлота, а лешниковите оттенъци в тях проблясваха в тъмното.

— Нали знаеш, че след като хората преживеят някаква лична трагедия, те излизат от нея по един от два възможни начина? Ти си от хората, които излизат от трагедията с повече светлина в себе си.

— А ти от кои си? — попита я той.

Мадлен го изгледа втренчено, без да отговори, и по тялото на Брус пробяга ледена тръпка. Дали не се държеше като пълен глупак?

После тя пристъпи толкова близо до стъклото, колкото беше възможно, така че повърхността му се замъгли от дъха й.

— Слушай внимателно — каза тя.

Говореше толкова тихо, че той едва чуваше гласа й. Брус също се наведе към стъклената преграда.

— Първоначалният план на Нощните хищници беше да проникнат в банковите сметки на кмета едва след няколко седмици. Явно са получили сигнал и помощ от вътрешен човек.

— Вътрешен човек? Кой? — попита Брус тихо и напрегнато.

Мадлен поклати глава и продължи:

— Няма значение. Ако вече са атакували, това означава, че са изместили напред във времето целия си план — и в такъв случай ще атакуват по-рано и останалите мишени от списъка си.

„Списък?“ Брус затаи дъх; през цялото това време Мадлен беше знаела какво ще се случи, но беше укривала тази информация от всички тях.

— Значи съзнателно не си казала за предстоящото нападение на полицията? Ако знаехме за това, можехме да го спасим.

— Планът не включваше да бъде отнет и животът на кмета.

— Значи все пак си член на организацията на Нощните хищници?

— Знам достатъчно, за да те предупредя.

Сякаш менгеме стисна стомаха му.

— За какво?

— За теб. Внимавай, Брус Ти също си в списъка.

— Какъв списък? — прошепна той, като се страхуваше от отговора.

— Списъкът с мишените на Нощните хищници. Всеки от тези хора е плащал на кмета, за да си затваря очите, докато е присвоявал обществени средства. Разбираш какво означава това, нали? Говорим за милиони, които е трябвало да помогнат на бедните, да платят за лечение на болните, за образование на децата, за повече сигурност по улиците на града — но вместо това са били отклонени с един замах на вълшебната пръчка на кмета. Времето му просто е свършило.

Корумпирани служители на властта, филантропи, замесени в тъмни сделки. Самият кмет, който беше взимал подкупи и беше участвал във финансови измами.

— А аз? — попита рязко Брус. — Какво правя аз в този списък? Не съм направил нищо подобно. Родителите ми бяха добри хора — те използваха богатството си за истинска промяна. А аз не правя нищо друго, освен да се опитвам да продължа делото им.

— Компанията „УейнТех“ ще спечели милиони от договора за оборудване на полицията в Готъм Сити. Не е ли така?

Изражението на Мадлен вече беше строго.

— Нощните хищници се борят срещу скандалното богатство, което контролира властта — срещу оковите на онези, които са твърди слаби, за да се защитят сами. Те вярват, че нито един човек няма право да притежава толкова много пари и власт. Смърт на тираните.

Тя произнесе последните думи като девиз и Брус отново усети ледена тръпка, когато разпозна фразата от съобщението, оставено от Нощните хищници на мястото на убийството, на кмета.

— Те се борят срещу хора като теб — независимо дали си попаднал случайно в тази среда. Досега не беше включен в списъка на мишените им, защото не беше навършил осемнайсет и все още нямаше достъп до богатството си. Но сега вече си на мерника им. Разполагаш с богатството, което те искат.

Тя замълча за миг, преди да добави:

— Ти си следващият, Брус.

Думите й прозвучаха по-скоро като заплаха, отколкото като предупреждение.

— И какво предлагаш да направя? — попита той.

— Махни се от Готъм Сити — отговори веднага Мадлен. — Замини някъде; отиди в Таити и остани там до края на лятото. И без това скоро ще приключиш с изпълнението на присъдата си в „Аркам“, нали? Това ще означава край на нашите разговори. Не заставай на пътя на Нощните хищници.

Брус объркано поклати глава.

— Защо правиш това? — попита той. — Държиш се така, все едно искаш да им попречиш; опитваш се да ми помогнеш. Но сега казваш, че не искаш да заставам на пътя на Нощните хищници. Помагаш ли им, или не? Какво правиш, Мадлен? Кого защитаваш?

Мадлен само го изгледа, все едно й се искаше да има някакъв друг начин. Той усети нещо невидимо в себе си, което го притегляше към нея, докато тя се навеждаше срещу него. После тя се извърна.

— Съжалявам — каза тя, като му хвърли последен поглед през рамо.

И това беше всичко.

— Почакай — извика той след нея, но тя не се обърна.

Значи беше в опасност? Беше в списъка на бъдещите жертви?

— Трябва да ми кажеш нещо повече. Ти знаеш какво ще…

— Брус.

Той рязко се обърна и видя детектив Дрейкон, която бързо крачеше към него от края на коридора, така че дългото й палто се развяваше след нея. Придружаваше я доктор Джеймс.

— Какво правиш тук, по дяволите? — избухна доктор Джеймс, когато го видя.

Очите й се стрелнаха нагоре към охранителните камери, които отново примигваха в червено.

— Вече не участваш в разследването — добави Дрейкон. — Край.

Брус хвърли поглед обратно към килията на Мадлен. Тя не гледаше към него, но стоеше толкова неподвижно, че явно слушаше какво става зад гърба й. Когато детективът и главният надзирател стигнаха до него, Мадлен обърна глава само толкова, колкото да зърне профила й. По устните й играеше лека усмивка.

— Вие не разбирате — каза им той, като посочи към Мадлен. — Тя знае нещо повече за убийството на кмета. Каза ми, че аз…

— Ти идваш с мен — прекъсна го Дрейкон, като го сграбчи за лакътя. — И ако още веднъж те хвана дори да поглеждаш към това момиче, аз лично ще те изправя обратно пред съда.

По предното стъкло на колата на Дрейкон се стичаха дъждовни капки, докато тя го откарваше по-далеч от „Аркам“. Когато влязоха в завоите, от двете страни на които се редяха голите дървета, подобни на скелети, тъмните очи на детектива светнаха от ярост на оскъдната светлина.

— Ами колата ми? — попита Брус, като хвърли поглед през рамо към психиатричната болница.

— От полицейското управление на Готъм Сити иде ти я докарат след няколко часа — отвърна рязко Дрейкон, като му подаде един сгънат лист. — След смъртта на кмета и твоите действия по-рано тази сутрин не ми беше никак трудно да се сдобия със съдебно нареждане за обиск на колата ти. Освен това искам да те видя с очите си как се прибираш у дома. Кой знае в какво друго ще се забъркаш, ако те оставя сам.

— Подозирате ли ме в нещо?

— Нямам ли право на това след днешната ти демонстрация? — отговори тя, като му хвърли един поглед. — Изрично те предупредих да не се връщаш там. Защо го направи?

— Трябваше да задам един последен въпрос на Мадлен — настоя Брус — Мадлен може да ни насочи към убиеца на кмета, детектив. Тя знае истината. Мисля, че Нощните хищници са планирали нещо голямо, и искам…

— Знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че ти е мъчно да я оставиш. Кажи ми нещо, Брус — съвпадение ли беше това, че охранителните камери на подземното ниво се рестартираха тъкмо когато ти реши да говориш с Мадлен без мое разрешение?

— Не знам за какво говорите.

— Няма нужда да се преструваш, когато си с мен. Какво си мислиш — че никога не съм виждала влюбено момче?

Тя изсумтя веднъж, докато взимаше един завой по-остро, отколкото бе необходимо, така че чантата и документите й се плъзнаха настрани по задната седалка, където ги беше оставила.

— Вече съм забравила колко пъти съм се влюбвала и мога да ти кажа, че ти вече си запазил едно местенце за нея в сърцето си. И никак не ми се иска точно аз да ти го казвам, но от тази история най-вероятно няма да излезе нищо хубаво.

Брус се опита да си представи жената зад волана влюбена, без бронята на властта, с която се появяваше винаги пред него.

— Това е абсурдно — заяви той.

— Така ли? — попита тя. — Тогава защо продължаваш да говориш с нея?

Значи Дрейкон внимателно беше гледала видеозаписите от охранителните камери. Брус я погледна и откри, че тя се взира проницателно в него, все едно го анализираше в търсене на нещо повече. Той дълбоко си пое дъх, преди да каже:

— Според мен Мадлен не е убила онези трима души.

Дрейкон го изгледа остро.

— И защо не е така според теб?

— Прочетох подробностите за техните убийства, както и за престъпленията, извършени от нейната майка. Струва ми се, че тя защитава някой друг, който все още е на свобода. Нали знаете за онези салфетки, които непрекъснато сгъва? Вече не мисля, че го прави само за забавление — според мен ги сгъва по определен начин, за да изпраща съобщения по охранителните камери. Освен това кметът беше убит тази сутрин. Следователно някъде там има някой друг и той продължава да извършва престъпленията, за които си мислехме, че е отговорна Мадлен. Просто не се връзва.

Дрейкон се приведе над волана.

— Еха — каза тя. — Явно си загазил повече, отколкото си мислех.

— Говоря обективно — отвърна рязко Брус — Не съм полудял.

— Не. Просто си наивен — каза Дрейкон, като стисна волана по-здраво. — Когато я арестувахме, тя беше на местопрестъплението на последното убийство. Аз бях един от служителите на реда, който я освети на мястото. Тя беше покрита с кръв, Брус — ръкавиците й бяха нарязани, а на бедрата си носеше ножове. Отпечатъците от пръстите й бяха в цялата къща. Когато след това я разпитаха и зададоха въпроса дали го е направила, тя кимна в знак на потвърждение — за всяко едно от трите убийства.

— Тя е твърде интелигентна, за да остави пръстови отпечатъци в цялата къща — разпалено възрази Брус — Ти не си разговаряла с нея. Не си чувала как говори. Ако я беше чувала, щеше да разбереш какво имам предвид.

— Не съм разговаряла с нея, защото тя реши да говори само с теб. Как мислиш, защо го направи? Ти подлагаш на съмнение работата ми, Брус — както и работата на цялото полицейско управление. Но тя е убила онези хора и сега ни подава — подава на теб — по малко информация, която ни е донякъде полезна, защото най-сетне си е дала сметка, че това може да й помогне да избегне смъртното наказание. За нея няма никаква полза да продължава да укрива информация.

— И какво точно сте направили, за да се опитате да се сдобиете с повече информация от нея?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, дали двете с доктор Джеймс сте дали разрешение на персонала в „Аркам“ да се отнася грубо с нея?

— За какво изобщо говориш? — попита Дрейкон.

Раздразнението й беше отстъпило място на искрено объркване.

— За синините й. Сигурно и ти си ги забелязала. Преди време, когато говорих с нея, тя имаше синина на едното око, както и още една под униформата — ръката й над лакътя беше насинена.

Дрейкон помълча. После каза:

— Това е абсурдно. Никой не я е докосвал с пръст.

— Станало е в същия ден, когато е трябвало да й дадат лекарствата. Къде се е сдобила с тези синини — в медицинското крило, където я слагат на системи?

— Брус, тя няма нужда от лекарства, които да получава на системи. А дори да беше така, това щеше да се случва в килията й. Не е разрешено да я напуска.

Брус се поколеба, когато чу това. Той се обърна към детектива.

— Тя ми каза, че е влязла в пререкание с медицинския екип, когато са се опитали да я инжектират с лекарството — каза той.

Но думите прозвучаха нелепо, когато ги произнесе на глас.

Дрейкон поклати глава.

— Излъгала те е — отговори тя.

— В такъв случай… — намръщи се Брус, докато се опитваше да проумее какво означава това.

Нима се беше насинила сама, за да го заблуди?

— Може би трябва да провериш записите от охранителните камери — каза той. — Изпрати някого, за да провери как е тя. Ако наистина има синини по тялото си, сигурно трябва да се увериш, че някой от служителите не влиза при нея, за да я наранява. Тя все пак си остава ценен източник на информация за вас, нали?

Дрейкон се поколеба и раздразнено изсумтя.

— Ще се обадя на главния надзирател — отговори тя, после хвърли един поглед на Брус. — Още в началото ти казах да внимаваш с това момиче. Тя не е нормален човек, Брус. Не е човек, пред когото да можеш да разкриеш душата си и да очакваш да ти отвърне със същото. Не е човек, с когото да можеш да разговаряш — с мисълта, че ще я разбереш по-добре.

Детективът го погледна косо.

— И така. Какво друго ти е казала, което си решил да не споделиш с мен?

Брус се поколеба. „Махни се от Готъм Сити“, беше казала тя. Но може би го беше излъгала и за това.

Дрейкон намали скоростта, за да спре на един светофар, и се обърна към Брус.

— Слушай внимателно, момче — каза му тя. — Ако ти е споделила още нещо, за което трябва да знам, кажи ми веднага. Разбра ли?

„Тя трябва да знае.“ Брус отвърна на погледа на детектива.

— Каза ми, че съм една от мишените в техния списък — отговори той. — Каза ми да се махна от Готъм Сити, за да отида на сигурно място.

Детективът рязко се обърна към него, когато го чу.

— Списък с мишени?

— Предупреди ме да не се прибирам у дома.

Дрейкон продължи да го гледа изучаващо за момент. После изруга и вдигна телефона си.

— Изпратете охранителен отряд във фамилното имение на Уейн.

Когато пристигнаха пред портала на имението на Брус, дъждът съвсем беше спрял.

Алеята, която водеше към портала, все още бе пуста — охранителният отряд не беше пристигнал. Брус веднага изпита усещането, че нещо не е както трябва. Нещо не беше наред.

Детектив Дрейкон намали скоростта и спря пред интеркома, монтиран на портала. Вече се канеше да заговори към стъкления панел, когато Брус протегна ръка, за да я спре.

— Чакай малко — каза той.

Очите му не се откъсваха от портала.

— Отключено ли стои обикновено? — попита го Дрейкон, когато на свой ред забеляза какво бе привлякло вниманието на Брус.

— Не — отвърна той.

В действителност порталът никога не стоеше отключен. Алфред нямаше навик да не го заключва дори когато очакваше Брус да се прибере. Но нямаше място за съмнение, че в момента бе отключен — двете крила на портала бяха съвсем леко открехнати, така че на пръв поглед да изглеждат затворени. Между тях имаше точно толкова място, колкото да се промъкне един човек.

От стомаха на Брус се надигна усещане за безпокойство. Порталът трябваше да подаде алармен сигнал, ако бъде оставен отворен по този начин. Но вместо това мълчеше, изключен и обезвреден.

— Чакай тук — нареди Дрейкон, като вече се протягаше към пистолета си.

— Но аз…

— Стой в колата, Брус. Това е заповед.

Дрейкон излезе от колата, извади пистолета си и се промъкна напред, преметнала палтото си на раменете. После се шмугна през тесния процеп между двете крила на портала. Мадлен го беше предупредила едва преди един час. Дали някой…? Вниманието му се насочи към самата къща. Вътре не светеше никъде, така че всички прозорци бяха потънали в сумрак.

В гърдите на Брус се загнезди мъчително чувство. „Алфред.“

Дрейкон вече беше стигнала до стълбището пред входа на къщата и бавно се изкачваше по него, извърната настрани, насочила пистолета си към земята. Беше навела глава към микрофона на радиостанцията, закачен на яката й, и тихо говореше нещо в него. Брус се обърна, за да погледне през задното стъкло на колата. Все още нямаше и следа от охранителния отряд. Той отново погледна към къщата, където Дрейкон викаше на някого да отвори вратата. Тревогата заля Брус, докато гледаше как Дрейкон отново извика, но Алфред не се появи, за да я пусне в къщата. Миг по-късно Брус чу проскърцването на вратата, когато Дрейкон я бутна навътре. „Беше отключена.“

Той за миг си припомни подробностите от мястото на всяко убийство. „Жертвите бяха уловени в капан, в собствения си дом.“ Нощните хищници наистина бяха тук — и искаха от него да влезе вътре.

Светлокафявото палто на Дрейкон вече се беше изгубило от поглед зад колоните пред входа, докато тя влизаше в къщата.

Брус се огледа в колата в търсене на нещо, което можеше да използва като оръжие, но не откри нищо подходящо. Ако Мадлен беше казала истината — и те наистина бяха дошли заради него — съвсем скоро щяха да излязат тук и да го открият.

Брус присви очи. „Нека да дойдат.“ По този начин щеше да отвлече вниманието им, за да не направят нещо лошо на Алфред — освен ако вече не беше късно за това. Той отвори вратата на колата от своята страна, излезе навън и я затвори внимателно, така че да не вдига шум. После бързо се промуши през процепа между двете крила на портала.

Къщата се издигаше срещу него, неестествено притихнала. Брус се промъкваше напред към нея, като имитираше стойката на детектива — с гръб към колоните, без да спира да се оглежда. Влезе вътре и предпазливо пристъпи във фоайето. Къщата го посрещна, потънала в сенки. Когато затвори вратата след себе си, тя тихо изщрака. Той застина, с ръка на бравата, после я дръпна. И още веднъж, по-силно. Вратата отказваше да се помръдне.

Беше заключен вътре, заедно с убийците.

Брус чу бученето на кръвта в ушите си. Дрейкон не се виждаше никъде наоколо.

Той замръзна насред крачката си, когато забеляза тъмните ивици по едната стена. „Кръв? Боя?“ Взря се по-отблизо в тях, като не разбираше какво вижда — после бързо се отдръпна, когато осъзна какво всъщност има пред него. На стената със спрей беше нарисуван познат символ — грубите очертания на монета, обгърната от пламъци.

Значи Нощните хищници наистина бяха тук и го чакаха.

Кошмарите на Брус се върнаха с пълна сила — как крачеше по тъмните коридори на собствения си дом, как се срещаше с Мадлен, как го преследваха.

„Не.“ Той си наложи да затвори очи и да успокои мислите си. Тук предимството беше на негова страна — той беше в собствения си дом, който познаваше като самия себе си, така че можеше да премине през него със завързани очи, ако се наложеше.

Мракът му беше съюзник, а не враг.

Брус тихо пристъпи напред, като се отправи към кухнята. Имаше нужда от някакво оръжие.

Някъде в къщата се разнесе шум от стъпки. Но това не беше познатата походка на Алфред. Космите по врата на Брус настръхнаха. Той продължи. Белите покривала на мебелите в трапезарията и дневната приличаха на призраци в мрака; вратата към кабинета му беше широко отворена. Както винаги, очите му се спряха на старинния стенен часовник, който не работеше. И докато се взираше в него, пред часовника премина тъмен силует.

Сърцето му замръзна.

Да остане неподвижен, щеше да означава смъртна опасност. Той бързо прекоси коридора и влезе в кухнята, огряна единствено от слабата светлина, която идваше от прозореца над умивалника. Под този прозорец бе голямата дървена дъска за рязане, а на стената над нея бе монтирана метална магнитна лента, на която бяха подредени ножовете.

Шум от стъпки в голямото фоайе. Ако там беше Дрейкон, тя като нищо можеше да застреля Брус, без да иска, ако не беше внимателен. Трябваше да се скрие. Брус грабна един от ножовете от металната лента, стисна го здраво в юмрука си и се промъкна през сенките към един голям празен шкаф, в който преди беше монтиран хладилник за вино.

Изведнъж чу вик, който се разнесе от гаража.

— Не мърдай!

Беше гласът на Дрейкон.

— Полиция! Горе ръцете или ще стрелям!

По вените на Брус се втурна адреналин и очертанията на всичко наоколо сякаш се изостриха. Усещането му напомни за онзи ден в детството му, когато се беше озовал затворен в пещерите под имението — за водата, тъмнината и създанията, които сякаш го обграждаха от всички страна. Той затвори очи за миг.

„Страхът прочиства ума. Паниката го замъглява.“ Брус отвори очи и си наложи да се съсредоточи.

Някъде се затръшна врата и се чу аларма. Мислите му се втурнаха натам, докато си представяше разположението на имението. Някой беше заключил вратата на гаража с автоматичната система за сигурност в къщата. Нямаше как да е била Дрейкон. Нощните хищници бяха заключили детектива в гаража, за да я изолират.

Не можеше да остане скрит на това място още дълго време — не и ако Дрейкон беше в капан, а Алфред беше пострадал. Нашествениците бяха дошли заради него и нямаше да си тръгнат, докато не го открият.

„Балконът с изглед към дневната. Разхлабените перила.“ Брус се обърна към стълбището, което водеше нагоре към втория етаж, и се огледа, за да провери дали пътят е чист.

После дълбоко си пое дъх, втурна се навън от кухнята и се изкачи по стълбището, като избягваше повредените стъпала.

Зад него се разнесе басовият глас на непознат мъж, развеселен и предизвикателен.

— Брус!

Когато го чу, всяко косъмче по врата на Брус настръхна. По челото му изби студена пот. „Не изпадай в паника“, напомни си мрачно той. „Мисли.“ Той се сви в сенките, хвърляни от една редица мраморни бюстове, и зачака.

И наистина, от стълбището скоро се разнесе шум от стъпки, които го последваха. Бяха тежки, определено непознати стъпки, и Брус чу тихото дишане на неизвестния мъж, който се промъкваше нагоре по стълбището.

Брус се напрегна в тъмното и стисна ножа си толкова силно, че ръката го заболя. Кокалчетата му бяха побелели на ръкохватката. Можеше да замахне с него още сега, за да го изненада — но мисълта да намушка човек, дори да беше влязъл с взлом в къщата му, го сковаваше. Брус успя да различи част от силуета на непознатия в тъмнината — беше едър мъж, с приведени рамене — и чу неравномерните му стъпки, все едно мъжът накуцваше. Значи се затрудняваше да пази равновесие.

Мъжът мина близо покрай разхлабените перила на балкона, като се оглеждаше изпитателно. „Сега.“ Брус изскочи от мрака. Главата на мъжа рязко се обърна към него. За миг Брус зърна лицето му: прорязано от бръчки, заплашително и стреснато едновременно.

Брус се блъсна в него като таран. Стори му се, че това няма да е достатъчно, но после нашественикът отстъпи назад, за да се подпре на перилата. Перилата се разтресоха, после поддадоха с шумен трясък и се строшиха под тежестта на мъжа. Той напразно се опита да овладее инерцията си, вече беше твърде късно за това — с дрезгав крясък мъжът падна от втория етаж. Главата му се удари в облегалката на дивана под него.

Той остана на пода, като едва помръдваше и стенеше от болка.

„Движение“, каза си Брус. С това нападение беше издал местоположението си — ако в къщата имаше и други, те щяха да разберат къде да го търсят. Ножът му беше паднал някъде в коридора зад него, но той нямаше време да се обърне, за да го търси. Вместо това се стрелна обратно надолу по стълбите. От кухнята се разнесе шум от стъпки и влачене на нещо тежко. И приглушен глас. Той се сби по-дълбоко в сенките на дневната. Белите покривала зад гърба му се разлюляха. Той им хвърли поглед, после издърпа едно от тях върху един стол.

— Знаем, че си тук, Брус Уейн — провикна се един друг глас, този път много по-наблизо. — Полицейската кола пред портала е съвсем празна.

Колко Нощни хищници бяха проникнали в имението?

Брус различи очертанията на тъмни силуети в кухнята. Двама мъже, които влачеха трети между себе си. Очите му се спряха на третия мъж, в устата на когото беше натъпкана бяла кърпа. „Алфред.“

Изглеждаше в съзнание, но на челото му се виждаше кървава резка, а двамата мъже — с маски на главите — сякаш поддържаха голяма част от тежестта му.

Всеки мускул в тялото на Брус се стегна от ярост. Алфред, неговият настойник, който не беше проявявал признаци на слабост в нито един момент от живота си, сега беше безпомощен в ръцете на тези чудовища.

— Ами ако вече е избягал? — промърмори единият от мъжете.

Вече се приближаваха.

— Не — отговори другият. — Къщата е хакната, така че да не му позволи. Ако се опита да избяга, ще разберем веднага.

— Сигурен ли си?

— Мадс лично е подготвила плановете на охранителната система в тази къща. Сигурен съм.

„Мадс? Мадлен.“

Името се загнезди в мислите на Брус и стомахът му се сби. Колко странно беше да чуе този прякор. Може би прякорът й отиваше повече, като разкриваше истинската й природа. Мадлен създаваше впечатление, че искрено го харесва — дори го беше предупредила да се махне от Готъм Сити. Ами ако през цялото време го беше възприемала като мишена?

Дрейкон беше права за всичко.

Гневът на Брус се разпали и му даде нови сили. Предишните й три жертви бяха загинали, защото се бяха опитали да избягат от дома си. Това беше първата им грешка — бяха започнали да се държат като плячка още преди да ги уловят. Но това беше домът на Брус — домът на неговите родители. Сега те бяха на негова територия.

А на неговата територия хищникът беше той.

Брус безшумно се промъкна навън от скривалището си и заобиколи кухненския плот. От тази страна имаше бутон за дистанционно включване на вградената мелачка за отпадъци в умивалника — той протегна ръка към него сантиметър по сантиметър, за да го достигне. Двамата мъже бяха от другата страна на плота и бяха навели глави, съсредоточени в задачата да влачат Алфред между себе си.

Брус стигна до плота, затаи дъх и натисна бутона.

Мелачката изведнъж оживя и шумът отекна оглушително в тишината. Двамата мъже подскочиха на място, като изругаха, и Брус различи в тъмнината силуетите на пистолетите им, когато се обърнаха към умивалника. Единствено Алфред погледна в срещуположната посока — към отсрещния край на кухненския плот, където беше приклекнал Брус.

Преди двамата мъже да успеят да се обърнат, Брус изтръгна Алфред от хватката им. После единият мъж се извърна към него и юмрукът на Брус се стовари първо в челюстта му, а после в стомаха. Мъжът се преви и се задави, когато въздухът излезе от дробовете му. Алфред ритна другия мъж, като го извади от равновесие. Брус не изгуби нито миг. Моментално замахна с юмрук нагоре и улучи втория мъж точно по брадичката. После се хвърли към него и го повали на земята.

— Залегни! — провикна се той и Алфред се просна на пода.

— Ти, легни — изръмжа вторият мъж.

Ръката му се стрелна напред и пистолетът му светна в мрака.

Очите на Брус се стрелнаха към трапезарията.

— Детектив! — провикна се той.

Вторият мъж инстинктивно погледна през рамото си и се заблуди, когато видя бялото покривало, метнато от Брус върху облегалката на стола, така че да прилича на дългото светлокафяво палто на Дрейкон. Мъжът се стресна, извъртя се и насочи пистолета си срещу силуета, за когото реши, че принадлежи на детектива.

Това беше всичко, от което се нуждаеше Брус Той насочи следващия си удар право във врата на мъжа. В мислите му препускаха уроците на неговия треньор.

Но преди да го удари отново, една ръка грубо дръпна Брус назад. Първият Нощен хищник беше успял да се изправи на крака и улови врата на Брус в свивката на лакътя си. Ударът в челюстта го беше зашеметил достатъчно, за да го накара да се олюлява на краката си, но мъжът беше едър — много по-тежък от Брус. Брус напразно се опита да се обърне, за да го достигне — тялото му беше извърнато под неподходящ ъгъл и мъжът просто го стисна още по-здраво. Брус се задави, когато въздухът заседна в гърлото му. Коленете му омекнаха и той се препъна.

— Шефът ще се зарадва да те види, богаташче — просъска вторият мъж.

В този момент някой се блъсна с всичка сила в него. Беше Алфред — който ритна мъжа отстрани в тялото, право в черния дроб, и го накара да се превие от болка. Брус с мъка си пое въздух, удари го право в челюстта и мъжът се свлече пред очите му.

— Брус Уейн.

Брус рязко се завъртя и видя висок силует на входа на кухнята. В мрака грееха сребристите му предпазни очила, по ръцете и краката му просветваше метал, все едно беше с броня, а лицето му бе скрито зад маска, така че се виждаше само устата му. Устните му се разтеглиха в широка усмивка, при вида на която по гръбнака на Брус пробяга ледена тръпка.

Това беше ръководителят на Нощните хищници.

— Гледай ти — каза той. — Колко си пораснал и забогатял.

Мъжът насочи пистолет към Брус.

Думите му отекнаха в съзнанието на Брус Нещо в този мъж му беше познато — все едно го беше срещал в някакъв друг живот. Но сега нямаше време да мисли за това.

Мъжът се прицели в него. Брус се просна на пода. Куршумът разби кухненския прозорец зад него на милиони парчета. Отекна пронизителният вой на аларма.

Брус скочи обратно на крака, дръпна един от ножовете от металната лента и го хвърли право срещу мъжа.

Главатарят беше подценил Брус. От устата му се отрони звук на изненада, той се завъртя настрани и рязко вдигна ръка към лицето си, за да се предпази. „Улучих го“, помисли си Брус. Той сграбчи Алфред за рамото и се опита да го измъкне от стаята — по-далеч от куршумите.

Навън се разнесе оглушителният вой на полицейски сирени. Всички замръзнаха по местата си. През някои от прозорците се виждаха мигащите червени и сини светлини. Охранителният отряд на Дрейкон най-сетне беше пристигнал.

Главатарят хвърли поглед обратно към Брус Сетне явно взе решение — защото излая някаква заповед към своите двама Нощни хищници и хвърли нещо на пода. Нещото експлодира с такава сила, че земята потрепери и всички наоколо бяха погълнати от вълната от черен дим, която изпълни цялата стая и ги потопи в пълен мрак. Брус се преви на две и се закашля.

Преди да изчезне, главатарят за последен път се провикна към Брус:

— Ще се видим скоро!

От гаража, където беше затворена Дрейкон, се разнесе силен трясък. Брус се опита да настигне другите двама, но те вече бяха избягали под прикритието на дима. Когато Дрейкон и останалите полицаи нахлуха в къщата, Нощните хищници вече бяха изчезнали също толкова внезапно, колкото се бяха появили.