Мари Лу
Батман (16) (Нощният хищник)

Глава 15

Затворниците, които току-що бяха излезли от килиите си, примигваха на кървавочервената светлина. Единият от тях объркано вдигна поглед към най-близката охранителна камера. Другият с недоумение се втренчи в Брус, все едно самият той все още не можеше да повярва, че се е измъкнал от килията си. Брус чуваше воя на сирените на по-горните етажи и усещаше под краката си потреперването на пода от тежките стъпки, които кънтяха като далечни гръмотевици.

— Срив на системата! — извика гласът по високоговорителите. — Срив на системата!

Брус хвърли поглед към изхода, когато в коридора отекна силно бръмчене. Светлината над вратата примигваше в зелено, за да покаже, че вратата е отключена.

„Бягай“, помисли си той. „Изчезвай оттук.“ Очите му за миг се стрелнаха към килията на Мадлен. Тя не беше отворила своята врата, но освен това не се виждаше, скрита от прозореца на килията си.

Първият освободен затворник се втурна към изхода. Преди да осъзнае какво прави, Брус също се раздвижи, за да му препречи пътя към вратата.

Мъжът оголи зъби срещу Брус и се нахвърли върху него, като се опитваше да го захапе. Брус рязко се отдръпна, за да предпази врата си. Замахна с юмрук към челюстта на мъжа и му нанесе силен, точен удар. Мъжът политна назад и изкрещя една ругатня. После отново скочи към Брус. В очите му се четеше диво отчаяние, а когато заговори, по тялото на Брус пробягаха тръпки.

— Пусни ме да изляза — просъска той. — Махни се от пътя ми.

Лицето на Брус се изкриви в болезнена гримаса, когато пръстите на мъжа се вкопчиха в рамото му. Той се приведе, после се хвърли с цялата си тежест срещу затворника, като го събори назад на пода. Брус също падна заедно с него и протегна ръка към дръжката на метлата, която се търкаляше наблизо — и успя да я хване в мига, в който мъжът се изправи обратно на крака. Брус замахна с дръжката и силно я стовари в пищялите на мъжа. Затворникът изквича от болка. Брус скочи на крака и отново удари затворника с дръжката, този път право в стомаха. Мъжът се преви, очите му се изцъклиха и той се свлече на едната си страна. Сирената продължаваше да вие около тях; всичко наоколо бе окъпано в алена вихрушка.

Брус надигна глава и видя втория затворник. Беше онзи мъж, който бе заплашил да нареже Брус Затворникът не гледаше към изхода. Вместо това се бе доближил до килията на Мадлен и бе вдигнал ръка към вратата. Страхът прониза Брус.

В мига, в който мъжът отвори вратата на килията на Мадлен, Брус го изблъска настрани. Но затворникът се извисяваше поне на трийсет сантиметра над главата му. На лицето му се изписа мрачна усмивка. „Тук ще умра.“ От тази внезапна мисъл по вените на Брус се втурна адреналин. Мъжът замахна към него. Брус се приведе, като едва успя да избегне удара, после се втурна настрани, към вратата на Мадлен.

Затворникът се обърна към него и се приготви да го удари отново.

В този миг от вратата на коридора нахлуха надзиратели с вдигнати щитове, готови за стрелба оръжия и шлемове на главите — като размазани черни петна, които крещяха на затворниците да легнат на земята. Огромният мъж срещу Брус извърна поглед от него, когато надзирателите го обградиха. Отвори уста и изръмжа, но после цялото му тяло се разтърси, защото единият от надзирателите го застреля с електрошоковия си тийзър, и затворникът се стовари на пода. Брус проследи с поглед как надзирателите го завлякоха обратно в килията му, докато мъжът продължаваше да се съпротивлява и да крещи. Алармата, която виеше над главите им, най-сетне утихна. Вратите на килиите отново се заключиха.

В коридора се появи Джеймс. Погледът й се спря на Брус и за пръв път, откакто я познаваше, тя му се стори стресната. Може би дори изпълнена с чувство за вина.

— Добре ли си? — попита го тя, докато той се изправяше от пода.

Пред лицето й висяха няколко кичура коса и тя дишаше тежко.

— Проклета буря. Не биваше да си тук. Аз…

Тя въздъхна и поклати глава, преди да отпусне ръка на рамото му.

— Съжалявам. Да те изведем оттук.

Преди да си тръгне, Брус се обърна да погледне в килията на Мадлен. Тя отново беше седнала на леглото си, облегната напред върху коленете си, а косата й се спускаше като река върху дясното рамо. Стори му се, че леко трепери. Мадлен вдигна глава към него, за да го погледне. На устните й се появи мимолетна усмивка, която се появи и изчезна като пламъчето на свещ — толкова бързо, че сигурно никой друг не я беше видял.

Брус осъзна, че отново мисли за последните думи на Мадлен. „Като плъхове в клетка“, беше казала тя. И той не се беше поколебал, преди да скочи да я защити.

Ръцете на Брус продължаваха да треперят, когато се обърна и последва Джеймс навън от коридора, а гласовете на останалите затворници все така отекваха зад гърба му.

Брус не се върна в психиатричната болница чак до следващата седмица, защото имаше нужда от кратко прекъсване, след като по новините споменаха за срива в системата за сигурност и репортерите обсадиха входа.

Когато отново го видя, Джеймс изглеждаше притихнала, а обичайният й сарказъм беше заменен от притеснение. Тя дори му съобщи, че ще говори с Дрейкон и съда, за да съкратят оставащото време от присъдата му, след изминалите събития. Колкото до задължението му да чисти отделението за интензивно лечение, то беше отменено напълно.

Но в действителност Брус не искаше да съкращава престоя си в „Аркам“, нито да спре да слиза на подземното ниво. Имаше твърде много въпроси, които бяха останали без отговор, и още твърде много неща, които искаше да научи за Мадлен. Той отиде в полицейското управление, за да потърси Дрейкон и да се опита да разбере нещо повече от нея.

— Радвам се, че не си пострадал — каза Дрейкон на Брус, докато разлистваше документите от съда в папките на бюрото си.

Брус я гледаше от обичайното си място от другата страна на бюрото.

— Ще говоря със съда. За пръв път чувам за подобен срив в системата за сигурност на психиатричната болница „Аркам“, но гръмотевичната буря очевидно е предизвикала верижна реакция от повреди. Не би трябвало да се случи отново.

— Мадлен дори не се опита да избяга — отвърна Брус, като се намръщи. — Защо остана в килията си, когато имаше възможност да се измъкне?

— Нямам представа. Каза ли нещо за подземното скривалище?

„Може би те предупреждавам да внимаваш. Или може би просто те харесвам.“

Брус с усилие се отърси от спомена за думите й.

— Не каза нищо повече, но не изглеждаше изненадана, когато й разказах за това — отвърна той. — Вече ви съобщих всичко, което научих от нея.

Брус внимателно погледна детектива. Мадлен го беше предупредила да не го прави, но той се замисли дали все пак да не повдигне въпроса за синините й, както и да попита какви бяха лекарствата, които вкарваха в тялото й с тези системи. Но ако създадеше впечатлението, че критикува работата на полицията в нейния случай, може би освен това щеше да излезе, че изпитва съчувствие и дори привързаност към нея.

При мисълта за това, че няма да говори повече с Мадлен, в гърдите му се появи непонятно, неприятно усещане. Защо я беше защитил така?

Мадлен беше прошепнала: „Не казвай на Дрейкон“.

Брус си помисли, че може би щеше да бъде по-добре отново да предприеме нещо самостоятелно. Сигурно имаше начин да научи нещо повече за майката на Мадлен и времето, което бе прекарала в затвора. Щеше да го открие сам. Погледът му се спря на спретнатата купчина от папки, подредена на ръба на бюрото на Дрейкон — цялото досие на Мадлен до момента.

— За какво друго разговаряхте? — попита Дрейкон през рамо.

Беше се обърнала с гръб към него, за да свали една дебела черна папка с документи от най-горния рафт и да извади един формуляр от нея.

Брус отвори уста да отговори, като все още се измъчваше от въпроса дали да каже на Дрейкон за онова, което му беше разказала Мадлен за ареста на майка си — но вместо това каза:

— Тя ме попита за родителите ми. И аз отговорих.

— В такъв случай се радвам, че повече няма да те пращаме там — отвърна Дрейкон, като поклати глава. — Не си струва да те подлагаме на риск заради потенциалната информация, с която можем да се сдобием от нея.

Тя въздъхна и се наведе, за да извади още една папка от най-долния рафт.

— А, ето ги твоите документи от съда.

За момент Дрейкон изчезна зад ръба на бюрото си.

Брус благодари на детектив Дрейкон за вниманието, което проявяваше към него, но в мислите му остана едно загнездено съмнение.

Ами ако Мадлен беше решила да му сподели истината?

Докато Дрейкон продължаваше да търси нещо в документите, Брус протегна ръка към досието на Мадлен. Тихомълком го сви на руло и го прибра във вътрешния си джоб. Трябваше да стигне до дъното на мистерията, която представляваше това момиче; трябваше да разкрие цялата информация, която съществуваше за нея. И трябваше да го направи така, че полицията да не наднича през рамото му през цялото време.